имаше странно силно влияние и с някаква магнетична сила провличаше

енергията в цялото помещение към себе си. Според табелката вляво, стойността

ù беше определена като „безценна”.

– Прилича на теб – каза Дейвид, оглеждайки лицето на Мадоната. – Силна и

непоклатима.

– Благодаря. Може би.

Не беше сигурна, че „непоклатима“ е любимият ù комплимент но искаше да

изглежда силна. Особено сега, когато беше така лесно ранима и крехка.

– Хей, Наталия – започна той. Гласът му беше натежал от сурова емоция.

Звучеше напълно откровен. – За това, което се случи вчера…

Паниката се надигна с бясна скорост.

– Не е нужно да ми обясняващ нищо – побърза да го прекъсне. Преглъщаше,

преглъщаше. Не, не плачи, не задавай милион въпроси. Просто трябва да

преминеш и през това и после край, каза си строго.

Но ревността ù беше злокобна. Никога повече нямаше да гледа с презрение на

хората, които изпитват ревност. От този момент щеше да разбира и да съчувства

на отчаянието и безнадеждността, които идваха с ревността. Опита се да се

хване за последните опърпани парчета от достойнството си. Не моли, Наталия,

не моли. Бъди непоклатима.

– Каролина ми е сестра – каза той и я погледна право в очите. Светлината в

музея беше приглушена, но Дейвид изглеждаше откровен. Не примигна, не

отмести поглед.

Беше толкова неочаквано, че в началото Наталия не разбра какво изобщо ù

казва. Тя отмести поглед и се загледа в празното пространство, опитвайки се да

асимилира думите му. Не можеше да си спомни кога Дейвид я беше гледал по

този начин. Сякаш оголваше цялата си душа пред нея.

– Но ти каза, че нямаш никакво семейство – припомни му тя и се насили да

погледне пак в лицето му, да се въоръжи със смелост и да подложи думите му на

дисекция. Да не позволява на собствените си емоции пак да я измамят. Емоциите

нямаха нищо общо с истината. Те подвеждаха. – Каза, че сестра ти е мъртва. –

Подозрението ù нарастваше. Дейвид пак лъжеше. Със сигурност.

– Преди те излъгах, но сега ти казвам истината. – Наталия се запита как бе

успял пак да прочете мислите ù. – Каролина е малката ми сестра.

Наталия сложи ръка върху стъклото пред иконата, макар че имаше голяма

табелка „Не пипайте експонатите“. Дано само не съм задействала някаква

аларма.

– Ти подиграваш ли ми се?

– Никой не знае за нея. Никога не съм казвал на никого, дори на Майкъл. Ти си

първият човек, който знае. Исках да ти кажа вчера. Но това не е само моя тайна,

а и нейна. Пазихме я почти двадесет години. – Той поклати глава. – Не мога дори

да повярвам, че го казвам на теб.

– Тя знае ли, че ми казваш?

Но защо да е тайна. Хората нямат тайни братя или сестри, нали?

Очевидно целият свят имаше тайни. Но защо не? Тя самата беше извънбрачно

дете. И щеше да има тайно бебе. Защо пък Дейвид Хамар да си няма мистериозна

сестра? Това беше някаква сапунена опера. Изведнъж ù се прииска да избухне в

истеричен смях.

– Да – отвърна Дейвид. – Вчера говорихме дълго. Знае, че ти казвам. Тя… не

беше никак добре и аз я пазех. – Той се усмихна. – Ако питаш нея, ще ти каже, че

съм я пазил прекалено много.

– Болна ли е? – Наталия тревожно изучаваше лицето му.

Той наистина имаше сестра.

Сестра, не жена.

– Тя е… доста крехка. – Дейвид млъкна, сякаш се поколеба. – Но има и друго,

Наталия, и мисля, че ще ти е много неприятно да го чуеш.

Разбира се, че има още и разбира се, че ще е ужасно за слушане.

Опита се да си спомни кога животът ù се бе превърнал в мелодрама, пълна с

хаос и тайни.

– Кажи ми.

Дейвид се огледа, но в залата все още нямаше никой.

– Да седнем – каза той и посочи пейката. – Причината да бъде обявена за

мъртва, беше, че срещу нея имаше много сериозна закана и животът ù беше в

опасност. Решението беше взето преди много години, за нейно добро и за да я

предпазя.

Наталия си спомни, че докато гледаше жената, наистина улови някаква ефирна

нежност, някакво усещане, че пред теб стои нещо толкова крехко и ранимо, като

че този свят не беше съвсем за нея.

Погледна Дейвид въпросително.

– Когато бях в „Скогбака“, цялото ми семейство живееше там, в общежитията.

Майка ми работеше в една кръчма. Смените ù бяха много дълги през нощта и

често я нямаше у дома.

Лицето му помръкна. Очите му блуждаеха.

– Една вечер Каролина беше нападната и жестоко потрошена и трябваше да

остане в болница доста дълго време. Това беше кулминацията на цялото

унижение и тормоз, на което бе подложено семейството ми. А този терор

продължаваше вече много време. И продължи и след нападението. Хората

говореха, че цялото ни семейство е на прицел. Една малка общност, към която

ние не принадлежахме. – Той млъкна, поклати глава, прокашля се и продължи: –

Накрая стана толкова зле, че майка ми реши да изпрати Каро в Дания.

– Дания? Защо в Дания?

– Каро винаги е била различна, много чувствителна, крехка. След нападението

тя се затвори в свой си собствен свят. Лекарите казваха, че изживява сериозна

травма, но не знаеха какво да правят с нея. Мама чу за някакъв лекар, който бил

специалист по… такива травми. Работел предимно с такива пациенти. Мама

наистина беше отчаяна, иначе никога не би се разделила с Каро. – Дейвид

погледна към пода. За първи път говореше с някого за това. – Каро се премести в

Дания. Беше само на петнадесет, но промяната ù се отрази добре. Живееше в

провинцията, до морето. Това ù помагаше да се… излекува. – Дейвид млъкна и

Наталия се опита да си представи. Една малка общност, която се бе обърнала

срещу невинно семейство аутсайдери.

– Мама така и не се възстанови – продължи той с нежен глас и Наталия си

представяше младия мъж, стъпил едва с един крак в големия свят, който се е

тревожел и се е опитвал да се грижи за майка си и сестра си. – Постепенно се

отдалечихме. Ние тримата. Каро остана в Дания, аз се преместих да уча в

Стокхолм. Мама почина, докато бях в икономическия университет.

– Но е останала там, въпреки всичко, което се е случило?

– Да. Отказа да замине с мен. Майка ми можеше да бъде много твърдоглава.

Наталия се усмихна леко при мисълта, че Дейвид беше взел упоритостта и

ината си от майка си.

– Ако изобщо може да се умира от разбито сърце, то мама почина точно от това.

И аз не можах да ù помогна. Виждахме се рядко и един ден нея просто я нямаше.

Дори не знаех, че е била толкова болна. Пневмония, която не излекувала

навреме. Толкова глупаво. На погребението казах на всички, че Каро е починала

и никой не го постави под съмнение. Може би не беше правилно, но тя наистина

се възстановяваше в Дания и ми се стори най-безопасното обяснение. Едва преди

няколко години започна да излиза и да се вижда с хора. – Усмивката му беше

много тъжна. – Да заприличва на останалите. Сега почти няма следи от това,

през което премина. Но нека не го обсъждаме повече. Аз не мога, а тя…

Всъщност не знам за нея.

Сърцето на Наталия блъскаше, искаше да изскочи. И подозираше, че има още,

че ù спестяваше нещо.

– Но... какво точно се случи? – прошепна тя в тихата зала.

– Каролина беше изнасилена. – Думите му бяха спокойни, но тя знаеше колко

много му бе струвало да ги изрече. Ледена пот се стече по цялото ù тяло. – Беше

гнусно изнасилване – продължи, прокара длан по лицето си, наведе се напред и

облегна лакти на коленете си. Изглеждаше напълно смазан. – Разбира се, всяко

изнасилване е ужасно. Но това… Мислех, че Каро ще умре. Беше кошмар. И

обвинявам себе си.

– Не! Защо?

– Каро винаги е била по-особена. Дори преди това. Трябваше да съм си у дома с

нея. – Погледна нагоре. – Мама беше на работа, а Каро не обичаше да остава

сама. Но аз бях млад и безразсъден. Не исках да седя у дома и да се правя на

бавачка на малката си сестра. И се изнизах. И те са дошли и... – Млъкна.

Наталия се опита да си представи – едно крехко петнадесетгодишно дете само у

дома. Нахлуват мъже, ограбват я, нараняват я завинаги.

– Но кои са били?

– Четирима от училището ми. Каро ги познаваше и те я измамили, за да ги

пусне да влязат. Мислела, че са дошли с добро. Каро винаги виждаше само

доброто в хората. Тя беше невероятно сладка, като всяко едно момиче в тази

възраст. Но те са искали да си отмъстят на мен. Аз съм бил крайната цел.

– Ти?

– Бях се сбил с някои от по-големите. И тези четиримата искаха да ми дадат

добър урок.

Това звучеше като пълна лудост, все едно се бе случило по време на война.

Мъже отмъщават на жени и деца.

– Наталия, много ми е трудно да ти го кажа, но... Питър беше едно от тези