състояние да вземе умно решение.

Той затвори компютъра и стана.

Погледът в очите на Наталия, когато Каро дойде…

Никога не бе искал да се срещнат точно по този начин. Всъщност не

искаше изобщо да се срещат. Щеше да е пълна лудост да се опита да се свърже с

Наталия. Но Дейвид имаше нужда тя да разбере. Не искаше да го мрази

излишно – ако изобщо омразата можеше да се раздели на излишна и неизлишна.

Тръгна към прозореца, пъхна ръце в джобовете и пак се върна към мислите,

които просто не го оставяха на мира. Не искаше Наталия да го мрази. И работата

беше, че той всъщност... наистина можеше да ù обясни всичко за Каролина.

Всичко останало беше задействано и нямаше връщане назад, но Наталия

заслужаваше обяснение. Лично от него.

Дейвид взе телефона си, намери номера ù и набра, преди мозъкът му да

започне да го убеждава, че това е голяма грешка.

Продължаваше да дава свободно. Заета ли беше? Дали бе видяла, че е той и не

искаше да вдигне? Когато го прехвърли на пощенска кутия, той затвори.

Погледна пак през прозореца. Навън жегата се носеше на талази. Това беше

знак, че вече наистина трябваше да се прости с нея. Завинаги.

Майната им на знаците. Набра пак и зачака нетърпеливо.

Тя вдигна на третото обаждане.

– Ало?

Звучеше напълно безцеремонна, но Дейвид се радваше, че поне му вдигна.

– Здравей. Благодаря, че ми вдигна.

Дълго мълчание.

– Дейвид – каза тя и последва нова дълга пауза. Най-сетне проговори. – С какво

мога да ти бъда полезна?

– Бих искал да се видим. Да обясня.

– Няма нужда да ми обясняваш нищо.

– Да разбирам ли, че ми нямаш доверие?

– Да, така го разбирай.

Той погледна часовника си. Беше четири следобед.

– На работа ли си още? – Тя не отговори веднага и Дейвид надуши някакво

колебание, нещо неясно.

– Не – каза кратко тя.

– Може ли да се видим? – Не можеше да говори за тези неща по телефона, или

поне така се опитваше да се убеди. Истината беше, че искаше да я види.

– В националния музей съм – каза след поредна много дълга пауза. Все още

беше рязка и лаконична, но поне не му отказа.

Дейвид веднага се сети какво прави там.

– В залата с иконите? – попита и веднага си я представи сред красотата на

всички онези безумно красиви руски икони.

– Да.

Дейвид се замисли. Беше напълно сигурен, че го следят. Беше забелязал колата

и фотоапарата, а не искаше да я виждат с него. Но в петък следобед? В средата

на лятото? Кой щеше да ги види в малката зала с руските икони? Шансът беше

наистина минимален.

– Можеш ли да ме изчакаш петнадесет минути? Идвам веднага.

– Добре – отвърна тя и веднага затвори, без да му даде възможност да каже

нещо друго.

Дейвид отвори вратата на офиса си и извика:

– Джаспър, можеш ли да дойдеш за малко?

Момчето влезе с усмивка на устните и бележник в ръка.

– Слушай внимателно. Не, не си води записки. Имам нужда от помощта ти.

Вземи колата ми – започна той и се опита да не звучи прекалено мистериозно

като в криминален филм, но трябваше да внимава заради Наталия. – Вземи

колата ми и карай. – Извади ключовете си и ги метна на Джаспър, който ги улови

нетърпеливо.

– Бентлито?

– Имаш ли някакво сако, костюм? – попита Дейвид и огледа ленените панталони

и тениската на момчето. Джаспър кимна.

– Искаш някой да си помисли, че аз съм Дейвид Хамар? – Джаспър се

усмихваше щастливо, сякаш нямаше нищо странно в това да се направи на шефа

си, в случай че някой го следи. Лицето му засия още повече. – Мога да взема

това – каза и посочи сакото на Дейвид, което бе правено по поръчка в „Свиле

Роу“ през пролетта. – А ти можеш да вземеш тениската ми. Ще взема и

слънчевите ти очила. „Рей Бан“ е запазената ти марка.

Дейвид поклати глава.

– Можеш да вземеш сакото, но очилата не ги давам. – Огледа високото слабо

тяло на момчето и си помисли, че номерът може и мине. – Добре, дай ми

тениската си – каза с въздишка. Тук някъде трябваше да има и чифт панталони.

*

Наталия стоеше срещу дебелото защитно стъкло на стара икона и я зяпаше

невиждащо.

Много добре знаеше, че от всички глупости, които бе извършила напоследък, да

се съгласи на среща с Дейвид беше черешката на тортата. Но нищо в живота ù

не вървеше както трябва, затова и му вдигна и затова се съгласи да се видят,

въпреки че съзнанието ù крещеше НЕ.

Полагаше огромни усилия да се концентрира върху икони, а сърцето ù удряше

като задействана бомба. Тръгна сред изложените експонати. Някои бяха

безценни, истински шедьоври зад дебели непробиваеми стъкла. Напомни си, че

това не е среща. Дейвид принадлежеше на друга жена. И я беше излъгал. Не

само за връзката си с блондинката.

Жената имаше датски акцент, хрумна ù неочаквано.

Наталия сложи малко балсам за устни, прибра го в чантата си и старателно я

затвори. Знаеше, че изглежда спокойна и елегантна и това беше достатъчно да ù

донесе поне малко удовлетворение.

Ако не повърнеше на пода, всички щеше да мине добре.

Чу тих звук, вдигна поглед и го видя.

Облечен в черно, с широки изпънати рамене, Дейвид заемаше почти цялата

врата. Наталия усети как дробовете ù отказват да работят, а косъмчетата по

цялото ù тяло настръхват. В музея имаше климатик и таваните бяха много

високи, но изведнъж ù е стори, че някой бе изсмукал въздуха от малката зала.

Дейвид влезе с големи тихи крачки и спря пред нея, без да я докосва.

– Благодаря, че изчака – каза тихо той.

– Обичам икони – отвърна тя, благодарна, че гласът ù прозвуча нормално

въпреки оглушителния шум в главата ù. – Мога да остана тук завинаги.

Тя тръгна към следващия експонат. Не можеше да понесе убийственото

напрежение между телата им.

През целия ù живот ù бяха вкарвали като с бормашина правила за поведение и

вежливост – стой мирно, изправи гърба, кажи „благодаря“, – но сякаш всичко,

което бе учила и прилагала през годините, сега се изпари. Мозъкът ù беше

съвършено празен и не бе способна да завърже дори най-елементарен разговор.

Не очакваше, че ще я заболи толкова силно да го види пак. Не я беше докоснал,

едва се бяха погледнали, но самото му присъствие давеше всяко едно нейно

сетиво, изпълваше я цялата, заемаше цялото пространство и изсмукваше въздуха.

Тя спря пред една икона. Той също спря. Голата му ръка (понеже кой знае защо

беше по тениска) леко докосна нейната и Наталия едва не изскочи от кожата си.

Нямаше никакво обяснение за противоречивите емоции, които се бореха за

надмощие. Трябваше да го мрази, и наистина го мразеше, но в същото време

спомените за това, което бяха преживели заедно, за смеха, за интимните

разговори, за потния секс, за онази близост между двамата… Дейвид я бе видял

такава, каквато никой друг човек на света не я беше виждал. Или се беше

объркала? Възможно ли е човек да направи чак толкова голяма грешка? Преди

няколко седмици Дейвид Хамар беше една важна екстра към съществуването ù.

Сега го усещаше като човек, около който се въртеше цялото това съществуване.

Беше наистина непоносимо.

Дейвид кимна към експоната.

– Красива е – каза нежно.

Тази икона беше една от най-малките, но всъщност беше любимата на Наталия.

Това беше второто ù посещение тук. Днес бе дошла да потърси малко

спокойствие. Руското изкуство имаше изключително силно влияние върху нея,

някак ù напомняше за родословното ù дърво, за едно наследство, което никой

друг в семейството ù не зачиташе и не ценеше.

Нито майка ù, нито баща ù се бяха обаждали от онази вечер, когато отиде да им

каже. Беше се опитала да се свърже с баща си, но той не ù вдигна. Майка ù също

не отговори на няколкото ù позвънявания. Телефонът звънеше многократно и

след това неизбежно я препращаше на безлична гласова поща. Питър ù вдигаше,

но всеки път звучеше раздразнен и ядосан и почти не слушаше предложенията ù

как да се мобилизират срещу завземането на „Инвестум“. Александър също не ù

бе отговорил. Може би цялото семейство се опитваше да я избута от кръга си, да

се правят че не съществува?

Сълзите заплашиха да размажат образите пред очите ù. Не знаеше дори дали

братята ù знаят истината за нея. Никой не казваше нищо.

– Иконата гостува временно. Принадлежи на Ермитажа. – Всяко нещо в главата

ù беше напъхано в отделни кутии. Безработицата в една. Дете с неизвестен баща

в друга. Бременност в трета. Избута всичко настрани, затвори капаците на

кутиите и се опита да се концентрира върху настоящия момент. Щеше да се

наложи да се справя с всяка една катастрофа в живота си, но едно по едно.

Лицето на Мадоната беше меко и нежно. Ореолът беше направен от скъпоценни

камъни, които блестяха с богати цветове. Въпреки че беше много малка, иконата