накара да кърви. – Защо да съм ядосана? Знаеш от какво семейство съм. Хора

като мен могат от време на време да се позабавляват с отрепките на обществото,

но мога честно да заявя, че за мен не е означавало повече, отколкото за теб. – Тя

изтупа една троха от ръкава си, изгледа го студено, с онзи високомерен поглед,

който притежаваше всеки един надут аристократ, който бе виждала в живота

си. – Но честно казано, Дейвид, да прекарам малко време с теб беше добра

промяна но… Е, не знам как да е се изразя по-деликатно… започваше малко да

ме уморява и така или иначе нямаше да издържа още дълго време.

Още преди последните думи да излязат от устата ù, Наталия знаеше, че е

отишла прекалено далеч. Лъжата беше толкова грозна. Звучеше сякаш Дейвид

беше нещо мръсно, сякаш изпитваше отвращение от него. Лицето му се вкамени.

– Е, щом така виждаш и усещаш нещата… – започна той и тя буквално видя как

се задави с думите. Никога досега не го беше виждала толкова ядосан.

– Дейвид, аз… – започна тя, защото вече съжаляваше за казаното. Беше много

под нейното достойнство да лъже, да го омаловажава и смазва по този начин. –

Трябваше да… – Но той вече не я слушаше. Цялото му лице се беше променило.

Веждите му се събраха, объркването и концентрацията правеха чертите му още

по-сурови и тя разбра, че погледът му е съсредоточен върху нещо зад нея.

Наталия се обърна по инстинкт. Дейвид стана от пейката и тя усети как

безпокойството и хаосът, който го обвиваха досега, се разстлаха над цялото

място. И тогава Наталия видя какво или по-скоро кой беше предизвикал

реакцията му.

Беше тя.

Красивата блондинка от снимката, която Дейвид държеше в разкошно

обзаведения си хол – снимка, която Наталия не биваше да вижда онзи единствен

път в дома му. Жената имаше по-дълга коса и по-силен слънчев загар, отколкото

на снимката, но със сигурност беше същата. Докато крачеше забързано към

Дейвид с високите си скъпи обувки, от нея се излъчваше радост и здраве.

Когато се доближи, тя се хвърли в ръцете му, зарови тялото си в прегръдката

му. Жестът беше толкова интимен, а Дейвид я държеше, сякаш искаше да я

брани и в същото време да ù покаже колко много я обича. Наталия ги гледаше и

се насили да потисне болката. Защото я болеше, независимо че го мразеше. И

въпреки всичко не можеше да откъсне очи

– Знам, че трябваше да не мърдам от кафенето – каза жената, енергично посочи

към заведението недалеч от тях и се усмихна извинително. Гласът ù беше нежен

и имаше акцент, който Наталия не разпозна. Шведският ù беше перфектен, но

нещо в ритъма и произношението ù навяваше мисълта за чужда държава.

Жената погледна колебливо към нея, но не даваше вид да е разтревожена или

смутена. Сякаш беше напълно сигурна в ролята си в живота на Дейвид. Наталия

видя всичко, което ù беше необходимо – любовта между тях двамата. Беше

очевидна, дори за случайните минувачи, а за Наталия, която гледаше особено

внимателно, беше… о, толкова болезнено. Топлина и любов, каквито никога

досега не бе виждала в Дейвид, една мекота в чертите на лицето му, която се

заби като юмрук в стомаха ù.

Русата жена сложи длан на бузата му. Дългите ù пръсти светеха от пръстени с

онзи блясък, с който греят само истинските камъни.

– Липсваше ми – каза нежно тя, но с лек укор. – Толкова дълго те нямаше. –

После се обърна към Наталия. Ръката ù беше все още около рамото му. Наведе

леко глава към гърдите му, сякаш да ù покаже на кого принадлежи той. На

устните ù се появи усмивка, но очите ù категорично и ясно казваха на Наталия,

че това е нейна територия.

– Здравей, Каролина – каза той, но гласът му беше скован и сконфузен. – А това

е Наталия.

– Здрасти – каза Каролина, но не подаде ръка. Наталия също нямаше намерение

да се здрависва. Измърмори нещо като поздрав и стана от пейката.

Слънцето гореше гърба ù. Беше топло, прекалено топло. Капки пот се стичаха

по тялото ù и си помисли, че ще умре, ако веднага не пие нещо студено. Тя

стисна чантата си, погледна ги за последен път и си тръгна. Не каза довиждане,

не се сещаше какво да каже на тези двамата, които я бяха изключи автоматично

от живота си, сякаш беше никоя, сякаш беше нищо. Когато заплака с глас, се

надяваше само да се е отдалечила достатъчно от тях.

Дейвид проследи Наталия с поглед. Взираше се в нея дълго, толкова дълго,

сякаш за нищо на света не можеше да откъсне очи от нея. Гърбът ù беше

изправен, изглеждаше спокойна, но той забеляза шока ù, когато Каролина се

появи.

Той пое дъх и се опита да се успокои. Наталия му каза, че за нея е било само

игра, че започвала да се отегчава и тогава земята се разлюля под него. И после

Каролина се появи най-неочаквано. Това не беше в стила на Каро. Беше я

помолил да остане да го чака в кафенето и тя винаги изпълняваше каквото ù се

каже. Но не можеше да ù се сърди, че дойде при тях. Просто всичко беше

толкова объркано. Беше ужасно сложно.

Каролина докосна ръката му.

– Наред ли е всичко?

Дейвид кимна.

– Това ли е тя? – попита тихо Каро.

Дейвид застина. Понякога Каролина беше ужасно наблюдателна.

– Какво искаш да кажеш?

Но не успя да прозвучи безразлично. Каролина едновременно го познаваше

ужасно добре и изобщо не го познаваше. Знаеше всичко и нищо. Той я притисна

в прегръдката си, а тя зарови лице в гърдите му.

– Не съм свикнала с толкова много хора. Може ли да си отидем у дома?

Той кимна, облекчен, че няма да продължи да пита за Наталия.

– Да, разбира се.

– И… Дейвид… – Тя обърна лице нагоре към него и той веднага разбра какво

предстои. Нямаше да се откаже да пита. – Трябва да поговорим.

42

През последните няколко дни Питър буквално се бе пренесъл да живее в

„Инвестум“. Баща му също стоеше в офиса от ранни зори до късен мрак. Сякаш

има някакво значение къде ще спим, помисли си Питър.

Беше му много трудно да види някакъв шанс да се излезе от кризата.

Единственият изход беше пълна катастрофа. Но семейството му беше твърдо

решено да се бори, което означаваше, че той също трябваше да се включи в

редиците. Много по-лесно беше да се носи по течението, отколкото да се плува

срещу него. А и истината беше, че ако загубеха „Инвестум“, неговото бъдеще

щеше да бъде сериозно застрашено. Приятелите му, колегите му, всички, които

познаваше, щяха да погледнат на него като на най-големия неудачник и

некадърник.

Той разтърка очи и вдигна поглед точно когато баща му влезе в офиса му с

помръкнало изражение.

– Трябва да погледнеш това – каза Густав и му подаде кафява папка. Питър я

отвори и започна да нарежда големите снимки върху бюрото си.

– Това от частния детектив ли е? – попита той. Преди няколко дни Питър го бе

наел да следи Дейвид Хамар и да докладва за всяко негово движение.

В това нямаше нищо странно. Всеки го правеше, а „Инвестум“ – през цялото

време. Никак не беше зле да имат идея какво прави конкуренцията им. Като цяло

беше само пилеене на пари, но понякога…

Питър започна да разглежда снимките.

Не разбираше. Защо Дейвид Хамар бе говорил с Наталия? Погледна по-отблизо.

Това беше в парка. Ако се съдеше по датата в долния ъгъл, снимките бяха от

днес.

– Познават ли се? – попита той, но не можеше да проумее. Колко близки бяха

сестра му и Дейвид, който… всъщност седеше доста близо до нея. – Искам да

кажа извън работа?

– Познават се – отговори раздразнено Густав. Нещо в гласа на баща му разбуди

подозрението, че той премълчава нещо важно, но после върна поглед към

снимките и веднага забрави за Дейвид и Наталия. Дъхът му секна.

Това не можеше да е истина.

Питър гледаше снимката в тотален шок. Тя беше. Наистина беше тя.

Каролина.

На снимката беше пораснала, истинска жена, красива и с интелигентно

излъчване. Не беше онова момиче, което помнеше. Питър би я разпознал

навсякъде, винаги. Все още си представяше чертите ù, когато се събуждаше,

облян в пот. Понякога си мечтаеше за нея дори и денем. Снимките на бюрото му

изглеждаха като кадри от детективски филм. Снимани в близък план.

Каролина.

Господи.

– Жива е – прошепна. Гласът му да заглъхна. Бавно погледна баща си. – Ти ми

каза, че е мъртва. Но тя е жива.

43

Петък, 25 юли

Дейвид се взираше в монитора. Всъщност през последния половин час не

правеше нищо друго, освен да следи с празен поглед таблиците с цифри. Не

можеше да спре да премисля срещата от вчера.

Беше глупаво да отива при Наталия. Сега вече, след като разговорът беше факт,

той напълно осъзнаваше грешката си, но когато станеше дума за нея, не беше в