подробност.

След като изядоха пицата и след няколкото водки с тоник Аса беше почти

пияна. Наталия се бе облегнала на дивана. Изглеждаше странно добре, като се

има предвид, че я бяха зарязали, измамили, по някаква случайност един на

милион бе забременяла и току-що ù бяха казали, че баща ù не ù е баща. И това

само за една седмица.

Аса обърна чашата, извади едно ледено кубче, строши го между зъбите си и

попита:

– Какво мислиш да правиш сега?

– Не знам. Всичко е пълна каша. Меко казано. Но дори нямам сили да се срина.

Трудно ли ти е да говориш за тези неща с мен? Наистина, ако не се чувстваш

удобно… Ти си близка с майка ми и баща ми… с… Густав, исках да кажа.

– Не мисли за мен. Това, което ти казах преди, е истина: аз съм единствено на

твоя страна, Нат.

– Благодаря.

Телефонът на Наталия звънна. Тя погледа екрана.

– Трябва да вдигна. Не мисля, че може да стане по-зле. Поне това.

Тя сложи телефона до ухото си и се заслуша. Аса отиде да си направи още едно

питие. Когато се върна, Наталия бе приключила.

– Това беше доста кратък разговор. Кой беше?

– Джей О. – Наталия гледаше право пред себе си дълбоко замислена.

– Какво иска?

– Джей О ли?

– Да, той.

– О, просто се обади са ми каже, че съм уволнена.

41

Четвъртък, 24 юли

Следващата сутрин, един най-обикновен четвъртък, Наталия тръгна пеша из

центъра. Беше хубаво да излезе малко да се поразходи след вчерашния странен

обрат на събитията

Да, беше бременна от човек, за когото имаше подозрението, че е безскрупулен

психопат.

Да, беше безработна.

И да, току-що бе научила, че е незаконородено дете, плод от изневярата на

майка ù. И че вероятно семейството ù се бе отказало от нея. Но…

Но, и това беше най-важната част, беше здрава, имаше храна и покрив над

главата си. Можеше да бъде много по-зле.

Тя примигна зад стъклата на очилата си и обърна лице към топлото слънце.

После тръгна към стъкленото магазинче за сладолед и търпеливо изчака реда си.

Купи си ягодов сладолед във фунийка и седна на същата пейка, на която с Дейвид

бяха изяли хотдога си. Беше преди повече от три седмици.

Познаваше Дейвид Хамар от съвсем скоро. Не бяха минали и две седмици от

онази нощ, когато се любиха в Бастад. Не беше възможно човек, когото познаваш

от толкова кратко време, да окупира толкова голяма част от мислите ти. При това

този човек я беше използвал като част от игра. Наталия избута безплодните си

мисли настрани, защото заплашваха изключително деликатното ù душевно

спокойствие.

Тези дни настроението ù се променяше през няколко минути. Тотално

отчаяние, бездънна тъга, задушаващ бяс и това само в разстояние на секунди.

Беше изтощаващо. На някакво подсъзнателно ниво разбираше, че е в тежка

криза, но нямаше време за кризи. Не искаше да се предава. Искаше да се

съсредоточи върху нещата, които можеха да ù дадат сила, да ù дадат чувство за

контрол над положението. Ето защо прекара седмицата (като се изключи

гаденето сутрин, гаденето по всяко време на деня и тук-там някоя лоша новина) в

издирване и в телефонни разговори с всеки, когото бе срещала някога в

професионалния си живот и от когото можеше да поиска услуга. Беше се

свързвала със стари клиенти, брокери, управители на фондове и с всеки един от

тях бе обсъждала причините да трябва да я изслушат.

Защото щеше да направи всичко по силите си, за да може Дейвид да загуби на

генералното събрание. Изходът зависеше от решението там и тя щеше да

направи абсолютно всичко по силите си, за да провали плана му. Проблемът

беше, че неговата акция бе добре обмислена и планирана и той вече имаше

огромна преднина.

Наталия бавно ядеше сладоледа си, изгубена в собствените си мисли. Никога

преди не беше минавала през уволнение и всъщност никога не бе имала свободно

време за почивка и размисъл. Тя вдигна очи и се загледа в хората. Някои бяха

туристи, други бързаха по работа. Не се бе замисляла преди за разликата в

темпото. Един кораб наду сирената си и бавно се отдалечи от пристанището.

Едно дете ù помаха и ù се прииска да вдигне ръка и да му помаха и тя.

Ако всичко беше наред и ако задържеше бебето, другото лято щеше да е майка.

Беше толкова нереално. И какво щеше да прави с малката голяма подробност, че

мрази бащата на детето си? Дали лекарката беше права? Дали трябваше да му

каже, или поне веднъж да бъде егоист и да запази истината за себе си? Той и без

друго не искаше деца. Сам го беше казал.

Една сянка и едно тихо „Здравей” прекъснаха мислите ù.

Беше потънала в своя си свят.

Вдигна глава автоматично.

Като че ли мислите ù го бяха извикали и го бяха материализирали пред нея.

Защото това беше Дейвид. Сериозен и красив, както винаги. И шокът бе

парализиращ, въпреки че досега беше мислила за него, или може би именно по

тази причина.

– Здрасти – отговори тя. Стори го с нежелание, но дълбоко вкорененият ù навик

да бъде учтива все превес над чувствата. Не можеше да се сети какво повече да

му каже.

– Ранен обяд? – попита той и въпросително погледна сладоледа в ръцете ù. не

беше седнал и Наталия наклони глава назад, за да може да го види. Внезапната

му поява я бе разтърсила повече, отколкото самата тя допускаше за възможно,

но нямаше да му даде шанс да я види извадена от равновесие. Беше толкова

доволна от начина, по който напусна офиса му миналия петък, но това беше

преди седмица, а резервите ù от сила бяха на изчерпване.

Тя сви очи срещу слънцето, погледна към него и се опита по възможно най-

обективния начин да прецени човека, който я беше наранил толкова много. Дали

наистина… Или просто въображението ù си играеше с нея? Стори ли ù се, че

видя нещо в очите му? Какво изпитваше сега той, докато стоеше пред нея с това

загадъчно изражение? Съжаление?

– Искаш ли да изхвърля това? – попита Дейвид, защото явно тя нямаше какво да

каже.

Наталия погледна към остатъка от разтопения сладолед в ръката ù, който по

неизвестни причини бе забравила. Искаше да му каже, че сама може да си

изхвърли проклетия сладолед и че той може спокойно да заминава по дяволите,

но не биваше да изглежда дребнава и слаба. Искаше да е силна и разумна. Ето

защо му подаде сладоледа и се загледа в гърба му, докато вървеше към кошчето

за боклук. После се върна и седна на пейката до нея.

Не я докосна, просто се загледа в морето. Тя седеше с изправен гръб и сковано

тяло и гледаше право напред, без да вижда абсолютно нищо. Защо беше дошъл

тук? В Стокхолм имаше хиляди пейки, защо точно на тази?

По възможно най-деликатния и незабележим начин тя извърна очи леко

встрани, към него. Уви, той се обърна към нея точно в същото време и тя се

почувства изобличена. Този пронизващ поглед и цялата тази енергия в него...

Наталия първа извърна поглед. Напрежението между двама им беше толкова

силно, че тя едва успяваше да вкара въздух в дробовете си. Или може би само тя

усещаше това напрежение?

Може би той не изпитваше нищо. Просто спеше с жените, после ги смазваше, а

след това ги издирваше, докато седят спокойно на някоя пейка, за да дойде да

седне до тях, без изобщо да му пука. Сигурно бе имал и други, докато е бил с нея.

Може би тя беше една от многото. Гневни сълзи заплашваха да потекат от очите

ù. Не, нямаше да седи тук и да му позволява да я гледа как се срива. Трябваше да

е хладна, небрежна. И да се махне оттук.

– Наталия… – започна той.

– Какво, Дейвид? – прекъсна го тя. Гласът ù беше леден, гневен, но по-добре

така, отколкото тъжен и пораженчески. В момента това беше единствената ù

мисъл. Всичко беше по-добре, отколкото да се разциври. – Какво изобщо можеш

да ми кажеш?

– Разбирам, че си ядосана – заговори успокояващо той, сякаш тя беше някакво

истерично дете. Наталия едва не се задуши от бяс. И тогава гневът ù експлодира.

Значи той разбирал! Мамка му, колко разбран бил този човек! Наталия сви

пръстите си в юмруци, после ги изпъна, пак ги сви и пак ги изпъна. Така

събираше силата си, още от дете. Вдиша дълбоко. Това беше силата, на която

винаги можеше да разчита и която ù бе помогнала да мине през всички

трудности в детството и зрелите ù години, призова я до последния наличен грам.

Сърцето ù биеше толкова силно, чак я болеше. И тогава направи нещо, което

никога досега не бе правила. Нещо, с което винаги се бе гордяла, че е извън

методите ù на борба. Тя удари, рани го точно там, където знаеше, че ще го

заболи най-много.

– Не, не съм ядосана – започна тя и чуваше дори през кънтежа в ушите си, че

успява да звучи ужасно спокойна. Макар че не беше и искаше да го нарани, да го