Той ù хвърли унищожителен поглед, тя извърна очи и седна на стола си като

подчинена послушна съпруга на аристократ.

Баща ù стана.

– Ако мислиш, че ще допусна копелето на някакъв нещастник в дома си, много

си се объркала – каза той.

– Със сигурност ще намерим начин да обсъдим това – каза Наталия, шокирана

от думите му и от студа, който лъхаше от тях. – Говорим за бебе, за твоето

внуче. – И живеем в двадесет и първи век и аз имам нужда от вас, довърши

наум.

– Виждаш ли сега как излиза наяве грозното наследство.

– Татко!

– Ти наистина не разбираш – изсъска той. – Сега ме чуй внимателно. Ти не си

моя дъщеря. Никога не си била. Не давам и пет пари за теб и за копелето ти. Ще

смачкам Дейвид Хамар като плъх. Махай се от къщата ми! – изкрещя и посочи

вратата.

– Но…

– Ти ù обясни, че да разбере най-накрая – заповяда на жена си и удари с юмрук

върху масата. Вазата отскочи. – Не искам да те виждам никога повече. Никога.

Чуваш ли ме?

И излезе, без дори да я погледне. Тя дълго гледа след него и накрая каза:

– Не разбирам, какво искаше да каже? Какво означава това? Аз съм лоялна към

семейството, ти знаеш, всички занаят. Майко? Не го говори сериозно, нали? Не

съм извършила престъпление. Не, не съм.

– Не исках да разбереш по този начин. – Майка ù подсмъркна в салфетката,

която беше извадила от кутията. – Всъщност не исках изобщо да разбираш.

– Кое да разбера?

– Наистина ли си бременна?

– В шеста седмица – кимна Наталия.

– И е негово? На онзи противен мъж?

– Да.

– Трябва да го махнеш.

– Това решение не е твое.

Майка ù стисна кърпата в побелелите си пръсти.

– Как можа да ни причиниш това?

– Не съм причинила никому нищо.

Не можеше да възприеме големината на болката, която ù причиняваха. Как я

бяха предали, колко самотна и изплашена беше сега. Беше дошла да получи

успокоение, защото бе ударила дъното и наистина разчиташе на подкрепата на

майка си и баща си. На този етап едно беше ясно: беше преценила

ситуацията напълно погрешно.

– През всички тези години съм се опитвала да те накарам да мислиш за

поведението си – започна укорително майка ù. – Да обмисляш думите си. Опитвах

се да те накарам да видиш колко е важно. Да внимаваш. – Поклати глава. –

Трябва да си благодарна за толкова много неща. И после да отидеш и да

направиш това? – Погледна Наталия със сухи очи. Вече не плачеше и в тези очи

нямаше никакво състрадание. Наталия видя само решителност. Майка ù беше

взела някакво решение.

– Не мога да направя нищо повече. Нищо вече не е в моите ръце – каза тя и

продължи да мачка кърпичката.

– Нищо не разбирам. – Наталия наистина не можеше да проследи никаква

логика в това, което се случваше.

Майка ù приглади полата си няколко пъти и после спокойно каза:

– Густав не е твой биологичен баща.

И тогава всичко се промени.

Всичко, в което бе вярвала.

Всичко, което бе познавала.

Всичко.

Тя не беше Де ла Грип.

Заля я огромна вълна изтощение. Беше толкова уморена. Нямаше сили да

примигне. Може би си беше у дома и спеше, и сега, ако отвореше очи, това лято

нямаше да се е случило, нямаше да е срещнала Дейвид Хамар. Този

разговор нямаше да се е състоял.

– За мен също е много трудно – продължи майка ù със стабилен и все по-силен

глас. Сякаш всичко вече беше приключило, поне за нея. Сякаш вече беше

избрала на чия страна да застане и нямаше начин някой да промени мнението

ù. – Винаги съм се опитвала да те защитавам, но този път стигна прекалено

далеч. Трябва да остана лоялна към баща ти, към Густав. Той има нужда от мен и

аз – от него. Знаеш това.

Наталия примигна. Сърцето ù блъскаше в гърдите. Собствената ù майка я

отхвърляше? Нима бе истина?

– Направих грешка. Питър беше много малък, Бях самотна и се чувствах

подценена. Направих нещо глупаво. Но с баща ти се разбрахме да останем

заедно като семейство, да продължим напред. Той ти даде името си и ми прости

за грешката и за това, което се случи.

За това, което се случи? Аз съм това, което се е случило.

– После се появи Александър. Никога не сте били лишени от нищо. Имахте

всичко. – Говореше, сякаш защитаваше избора, който бе направила преди

години. – Живеехме добре, пътувахме много, имахме красиви неща.

– Винаги се е държал с мен по различен начин – каза Наталия, изведнъж

осъзнавайки колко вярно беше това. Толкова много неща се наместваха в големия

пъзел едва сега. Как я бе държал встрани от доверения кръг на „Инвестум“. Как

имението и бижутата на семейството заминаваха към синовете. И през цялото

време тя си бе мислила, че това се дължи на факта, че са момчета. Но истината

бе друга – те имаха различни гени, тя не беше негово дете и затова бе трябвало

да я държат настрани. Тя, която винаги бе презирала изневерите, бе плод от

извънбрачна връзка. Иронията беше гигантска.

– Густав е суров човек, но ти винаги си означавала много за него. Никога не е

имал фаворити сред децата си.

Но майка ù лъжеше и двете го знаеха. Винаги ги бе делял. Никакви заслуги и

постижения не можеха да компенсират факта, че тя не е негово дете.

– Питър знае ли? А Алекс?

– Никой не знае.

Наталия видя несигурността в очите на майка си. Пак лъжеше. За кой ли път.

– Вуйчо Евгений знае, нали? – попита тя, след като и последните парчета от

пъзела се наредиха.

– Да. Евгений знае и никога не ми прости. Винаги е считал, че трябва да знаеш.

Беше му много трудно. И на баща ти.

Паниката я стисна за гърлото. Трябва веднага да се махна оттук. Далече.

Майка ù говореше нещо, но тя вече не слушаше. Излезе, без да каже довиждане.

Навън. Очите ù бяха пусти, в гърдите ù имаше огромна ледена буца.

Седна в колата.

Ръцете ù трепереха толкова силно, че едва извади телефона от чантата си.

Набра и затвори очи, докато чакаше да ù вдигнат.

*

Аса точно излизаше, когато Наталия се обади.

– Мога ли да дойда?

Веднага разбра, че нещо се е случило.

– Идвай.

Аса имаше среща с млад управител на фонд и вече беше планирала каква

снимка ще изпрати на Майкъл тази вечер. Тясна червена рокля. Огромно

деколте. Дълги червени нокти. Малко вулгарно, но тя знаеше какво харесват

мъжете. Кой да си помисли, че да побъркваш Майкъл се оказа толкова забавно?

Десет минути по-късно Наталия се появи в апартамента ù. Цялата трепереше и

Аса разбра, че това ще отнеме цялата вечер.

– Влизай. Само ще се обадя да отложа срещата си.

След краткия телефонен разговор тя погледна Наталия и каза:

– Изглеждаш кошмарно. Ще поръчам пица. Искаш ли да поръчам и за теб?

Наталия поклати глава, но Аса поръча голяма, в случай че приятелката ù реши

да хапне. Наталия изглеждаше изтощена до краен предел, а напоследък Аса

потискаше всичките си сексуални желания с храна.

– С много кашкавал – каза в слушалката, а Наталия се срина на дивана, изрита

обувките си и подпря челото си с ръка.

– Още драма. Искаш ли да чуеш?

– Казвай – подкани я Аса и седна на дивана до нея.

След това Наталия ù разказа всичко, а Аса просто мълчеше и си мислеше, че

през всички тези години приятелката ù бе водила най-скучния и лишен от драма

живот, но сега наваксваше със скоростта на светлината.

– Знаеше ли? – попита Наталия. – Че Густав не ми е баща?

Аса бавно поклати глава.

– Колкото и да ме е срам и въпреки че това ще накърни репутацията ми на

човек, който винаги знае всичко, истината е, че дори не съм подозирала.

Прекалено съм обсебена от себе си. Как приемаш новината?

– О, страхотно – отвърна Наталия саркастично.

– А кой е биологичният ти баща?

– Можеш ли да повярваш, че дори не попитах? И не мога да събера сили точно

сега да се обадя на майка ми да ù задам въпроса. Може да е всеки. Горкият

човек… може би.

На вратата се позвъни и Аса отиде да вземе пицата. Остави я на масата и отиде

до кухнята за чинии, вилици, ножове и чаши.

– Ухае божествено – каза Наталия. Кутията беше отворена и приятният аромат

изпълваше стаята. Аса сложи по едно парче във всяка чиния.

– Имам хубаво червено вино. Искаш ли?

Наталия току-що бе отхапала голямо парче пица. Остави го в чинията, избърса

устата си и каза:

– О, господи, съжалявам, забравих да ти кажа моята голяма новина. – Очите ù

играеха весело. – Не само че съм копеле, но се оказва и че съм бременна с

копеле.

Прикри уста с ръка и избухна в истеричен смях.

Аса остави приборите. През всички тези години Наталия бе плувала бавно и

спокойно през живота. Очевидно тези дни бяха забравени. Реши да пропусне

виното и да си сипе нещо по-силно. И после да седне и да чуе всяка една