Очите ù блестяха през горещия мрак, който се бе спуснал в тях. Някаква студена

тръпка запълзя по кожата на Аса. – Преди не виждах истината, не разбирах. Той

е спал с мен само за да накаже семейството ми, да си отмъсти. Не разбираш

ли? – Гласът ù се прекърши. Устните ù бяха напълно сухи. – Той търси

отмъщение. Кой знае кой е на негова страна – додаде по-високо и стисна силно

очи.

Аса си спомни точното чувство – неспособността да проумееш това, което

просто не биваше да е вярно, шокът, че най-неочакваното и лошото наистина се е

случило. Онова усещане как пропадаш в кошмар, който никога няма да свърши.

Аса преглътна. Не, не искаше да е тук, не и сред цялата тази болка. Целият ù

живот след онзи ден имаше една-единствена цел – да избяга от болката. А сега

нямаше никаква стратегия.

– Кога за последно си яла? Имаш ли някаква храна тук?

Наталия се закашля. И после пак. Тялото ù се сгърчи в силен пристъп на

кашлица. Избърса устата си.

– Искаш ли да ти донеса вода?

– Толкова боли – прошепна Наталия.

– Знам. – О, господи, знам!

– Боли навсякъде. Не мога да направя нищо.

Аса кимна. Знаеше точно какво е усещането, когато всичките ти жизнени

системи изключат. Тя стана и отиде в кухнята. Хладилникът беше абсолютно

празен. В мивката нямаше никакви мръсни чинии. Наталия не беше яла

нищичко. Никакви чаши, никакви бутилки, така че очевидно не беше и пила, но

тя по принцип не пиеше много алкохол. Аса ù напълни чаша с вода и я занесе в

хола.

– Не е ли редно да си със семейството си? – попита тя безпомощно. – Да се

обадя ли на майка ти?

Наталия пое чашата и я погледна саркастично. За секунда Аса видя старата

Наталия онази, чието сърце не беше изтръгнато и сгазено в калта. Умната и

можеща всичко Наталия.

– Никой не ми се е обаждал. И съм благодарна за това. Не съм в състояние да

говоря с тях.

Тя отпи малко вода, сгърчи лице, сякаш от силна болка и пак се сви на стола си.

– Наистина съм болна. Постоянно ми се повръща и ме боли стомах. Вероятно е

някакъв грип. Гърлото ме боли. – Гласът ù наистина беше пресипнал. Подсмъркна

и сложи ръка на гърдите си. – Боли тук. В сърцето.

Наистина изглеждаше болна. Освен ако… Нещо проблесна в съзнанието на Аса

и преди да помисли, тя каза:

– Да не би да си бременна?

Нечовешка омраза пламна в очите на Наталия и Аса замръзна на мястото си.

През всичките години на приятелството им не я бе виждала така бясна. Върху

бялата ù като тебешир шия бяха избили червени петна.

– Използвахме презервативи. И после ми дойде. – Пое дълбоко дъх и

продължи: – И в случай, че не си забравила, не мога да забременея – изкрещя тя.

Аса трябваше да положи големи усилия да не направи крачка назад.

Наталия се взираше в нея, сухожилията на врата ù бяха обтегнати, не

премигваше. Просто я гледаше с широко отворени очи.

– И не мога повече да се преструвам, че от това не ме боли. Ако си ми

приятелка, престани да се държиш подло. Ако ли не, тръгвай си. Просто си иди.

Гласът на Наталия трепереше, а после гневът си отиде така бързо, както бе

дошъл. Замени го унищожителна болка. Внезапната промяна в настроението ù

изплаши Аса повече от всичко друго. Защото ако Наталия изгубеше контрол,

това означаваше, че нищо на този свят не може да остане стабилно за дълго

време.

– Приятелка съм ти – каза тихо Аса и преглътна тежко. – Знам, че е непоносимо

и че той ти причини това. – Поклати глава и изпита омраза към Дейвид Хамар. –

Не мога дори да си представя как се чувстваш. – Не смееше даже да я докосне.

Никога не са били от онези приятелки, които се целуват по бузите и се

прегръщат, защото Аса знаеше, че Наталия цени личното си пространство. – Но

съм ти приятелка, Нат. Ти си ми приятелка. Единствената. Не исках да те нараня.

Тук съм и няма да те оставя.

Очите на Наталия бяха сухи, но блестяха. Изгледаше сякаш има треска. По

врата ù се появиха още червени петна. Може би наистина беше болна от грип? И

после започна да трепери в стола. Раменете ù се тресяха неконтролируемо под

одеялото. Как бе възможно само за два дни човек да изгуби толкова много от себе

си, да повехне и да се предаде така?

– Не отговаря на обажданията ми. И това боли, така боли. – Подсмъркна и

погледна Аса в очите с такова отчаяние, че приятелката ù искаше да седне и да

плаче. Никога нямаше да прости на Дейвид Хамар за това.

– Толкова много боли. Мисля, че съм в сериозна нервна криза – прошепна

Наталия.

– Знам.

– Не мога да бъда силна.

– Не, сега е мой ред да бъда силна. Тук съм. На твоя страна.

– Обещай ми... – Гласът на Наталия беше крехък като на дете.

Аса протегна ръка и я сложи на рамото ù.

– Обещавам.

– Благодаря ти – каза Наталия.

И тогава започна да плаче.

Най-сетне.

37

Петък. 18 юли

– Дейвид?

Той вдигна поглед от компютъра си. Беше се взирал дълго в монитора и му

трябваха няколко секунди да фокусира зрението си. Малин стоеше до вратата и

изглеждаше разтревожена.

– Да?

– Имаш посетител. На рецепцията не са знаели как да постъпят в случая.

Дейвид се намръщи. Джаспър знаеше как да се справя с всякакви посетители и

да не допуска никой без уговорена среща да припарва до него. От понеделник

бяха в обсада от журналисти, но досега никой не бе успял да влезе незабелязано.

Как бяха допуснали този?

– Къде е Джаспър? – попита той.

Малин го погледна укорително.

– Петък вечер е. От понеделник Джаспър работи по двадесет и четири часа.

– Е, и?

– Преди малко заспа прав в кухнята.

– Може ли човек да заспи прав? – попита скептично Дейвид.

– Да, абсолютно. Изпратих го да спи в тях.

Дейвид погледна часовника си. Беше минало осем и реши да бъде благосклонен.

Запита се кой ли журналист се е намъкнал сега. Вече беше говорил с всички.

– Кой е?

Малин поклати тревожно глава.

– Не е журналист. Наталия де ла Грип е.

Замръзна.

Наталия.

Понеделник вечерта бе спряла да изпраща съобщения и повече не бе чул нищо

за нея. Колко пъти бе мисли за Наталия? Сто? Хиляда?

– Да ù кажа ли да си тръгне?

– Не – отговори бързо той. Не можеше да я изрита през вратата. Рано или късно

тази среща трябваше да се състои. Опита се да пренебрегне странното чувство,

опита се да се убеди, че не изпитва абсолютно нищо. – Къде е тя?

– Чака в малката заседателна зала.

– Благодаря – каза той и затвори компютъра си. – И… Малин, можеш да си

тръгваш.

– Мога да остана, ако искаш.

Дейвид поклати глава. Малин изглеждаше съсипана от умора.

– Отиди си у дома. И не се връщай преди понеделник. Това е заповед.

Тя се усмихна уморено. Под очите ù имаше огромни черни кръгове.

– Обади се, ако има проблем – каза и тръгна.

Дейвид стана и се отправи към малката заседателна зала.

Тя беше застанала до прозореца и нещо сякаш го помете. Неизпитвано досега

чувство. Стоеше с изправен гръб като балерина, косата ù беше прибрана на кок.

Носеше бляскави перли около врата и беше облечена в сиво. Той се сети за

термина, който използваха за най-добрите финансисти: сивите величия.

– Здрасти – каза тихо Дейвид зад гърба ù.

Тя се обърна.

Огромните ù очи сякаш бяха прогорили дупки в бледото ù лице. Изглеждаше

сериозна и непоколебима. Никаква усмивка, никаква топлина, никаква подадена

ръка. Дейвид не бе очаквал да я види такава. И, мамка му, как болеше.

– Здравей, Дейвид – каза бавно и много хладно тя.

Сякаш стоеше пред напълно непозната жена. Забеляза как пръстите ù стискаха

чантата. Бяха побелели от усилието, но иначе изглеждаше уравновесена и

спокойна. Беше непроницаема.

– Няма да ти отнемам много време – започна тя и гласът ù разбуди всичко в

него. Взираше се в нея, търсеше следа от нещо. – Но трябва да знам дали аз бях

част от плана.

– Моля? – премигна той, макар че знаеше накъде отива този разговор и какво

му намеква. Мамка му, мамка му, мамка му!

– През последните дни разбрах, че имаш свои лични причини да завладееш

„Инвестум“. Никой в семейството ми не ми казва нищо, но и двамата знаем, че

това не е само бизнес.

– Не, не е само бизнес.

– Но да спиш с мен? – Тонът ù беше спокоен, почти предразполагащ, едно

съвсем леко потрепване на емоция. – Аз и ти, ние… това изобщо имаше ли

някакво значение за теб? Някакъв смисъл? Или и това беше част от плана да

съсипеш семейството ми? – Тя кръстоса ръце пред гърдите си. – Всичко е било

лъжа, нали? Игра, която е имала за задача да предизвика колкото може повече

разрушения?

Дейвид прибра ръцете си в джобовете, за да не ù даде възможност да види

колко силно трепереха. Не знаеше какво да ù каже, чувстваше се напълно