– Какви са новините? – попита Наталия и погледна брат си и баща си.

– Ще има извънредно заседание след две седмици. Той иска нов борд на

директорите.

– Знаем ли кого предлага?

– Да. И няма нито едно име от стария борд, нито едно име от семейството, а ние

притежаваме компанията. Толкова арогантно!

Да замениш целия борд беше нещо толкова необичайно. Наталия не беше

сигурна, че някога бе чувала за подобен прецедент в историята на финансите. Да

махнеш всеки, абсолютно всеки, без да се възползваш от опита и познанието на

тези хора беше такова категорично отхвърляне. Наталия не можеше да повярва,

че някой беше способен на това. Само Дейвид беше в състояние да го направи.

– Иска да поеме напълно контрола, да ни заличи. Няма съмнение. Това копеле.

– Някой обади ли се на Евгений? – попита Наталия.

– Защо да му се обаждаме? – намеси се рязко Питър и хвърли предпазлив поглед

към баща си. Аса свърши разговора си и погледна Наталия.

Майка ù и Луиз не казваха нищо. Беше като в затворено пространство.

Затиснаха я клаустрофобия и паника. А оттук нататък нещата бяха почти

предсказуеми и много страшни. Леденият бяс на баща ù, крясъците на Питър,

замисленото лице на Аса. Един край, който щеше да промени всичко.

Наталия остави чашата си. Не беше яла цял ден и започваше да ù се вие свят.

Беше толкова тихо. Когато някой кажеше нещо, звукът прокънтяваше с тройна

сила. Беше като призрачен град с имения за милиарди крони, в които само

градинарите и прислугата се движеха много тихо, да не подразнят духовете.

Дискретно, като сенки.

– Предполагам, че е редно да говорим с всички, които имат А-акции – каза

Наталия и с изненада установи, че гласът ù звучи спокойно. Уви, тялото ù щеше

да се разпадне всеки миг. Дробовете ù се свиваха от липсата на кислород,

сърцето ù биеше като обезумяло, но тя събра цялата си воля да се фокусира

върху практичните неща и си забрани да чувства. От време на време една емоция

успяваше да подаде грозното си лице – тотално, катастрофално убиващо

отчаяние. Засега успяваше да го държи настрана. Колко ли още щеше да съумее

да се прави, че не го вижда? Погледна към Питър, който бе заровил ръце в

джобовете си. Вероятно там имаше наръч ключове и сега ги стискаше с все сила.

Дрънкането им я побъркваше.

– Знаеш ли нещо за мотивите му да направи такова нещо? – попита тя.

– Да. Защото е луд – изсъска Питър.

Аса погледна Наталия. Сега ù се искаше да не бе споделяла с приятелката си за

нещата, които Питър бе причинил на Дейвид. Това, което се случваше в момента,

беше толкова лошо, толкова очевидно. Срамът, тъгата, гневът – може би би било

по-лесно да се справи с всяка една от тези емоции, ако не трябваше да понася и

реакцията на Аса.

Наталия погледна Аса в очите и после пак се обърна към Питър.

– Това трябва да има някакво обяснение, някаква конкретна причина, нали? –

попита Наталия настоятелно.

– Какво искаш да кажеш? – излая Питър.

Въпреки очевидното му нежелание да признае, тя знаеше, че е на прав път,

защото брат ù побеля като платно.

– Знам, че е имало нещо между вас двамата в „Скогбака“. Възможно ли е това,

което се случва сега, да е свързано с онези години?

– За какво говориш, Наталия? – попита възмутено майка ù. – Този мъж е луд

новобогаташ, който се опитва да си изгради име за наша сметка.

– Но… – започна пак Наталия. Не, не се опитваше да защити Дейвид, а само да

разбере какви бяха корените на този ужас. Какво криеха от нея? Какво не ù

казваха?

– Правил го е и преди – каза сухо и рязко баща ù, който проговаряше за първи

път, откакто Наталия бе пристигнала. – С други компании. Никога не съм мислил,

че ще посегне на „Инвестум“. Но е правил абсолютно същото нещо и преди, в по-

малки размери.

– Разкажи ми – каза Наталия.

– В мига, в който Дейвид Хамар си внуши, че някой му е причинил нещо зло,

той си отмъщава по всякакъв възможен начин – каза Густав и Наталия знаеше, че

това е истина.

Знаеше, защото познаваше Дейвид. Огледа се къде да седне. Намери стол.

– Дейвид Хамар съсипа един мъж, с когото бяха учили заедно в „Скогбака“. Бил

е просто съученик, който не му е направил нищо лошо, но явно тоя лудият си е

въобразил нещо. Завзе компанията му и я превърна в жива касапница.

Майка ù подсмъркна леко.

– И след това прелъсти жена му, само за да го унижи и да го смаже напълно.

Горкият човек никога не успя да се изправи на крака. Хамар е психопат,

Наталия. Той няма никаква съвест.

Питър кимна.

– Той е луд. Още в училище си личеше. Не можеше и не искаше да приеме

правилата, които всички други следваха. Не разбираше как стоят нещата в този

живот. И сега прави това.

– Ужасно е – каза майка ù. – Не може ли да се заведе дело срещу него?

На Наталия ù ставаше все по-зле и по-зле. Възможно ли бе думите на Питър да

са истина? Колко души бяха съсипани по този начин?

Беше прелъстил жената на врага си само за да го унижи?

Пак ù се зави свят. Развълнуваните гласове на останалите се носеха край нея.

Дейвид я беше измамил. Изведнъж осъзна истината. Дейвид я беше използвал, за

да се докопа до семейството ù. Ето каква бе целта на онзи пръв обяд. Той бе

търсел слаби места. Не бе искал само да завладее „Инвестум“ – искал бе да

съсипе цялото ù семейство. Използвайки нея. Между Питър и Дейвид се бяха

случили ужасни неща. Пребиване. Унижение. Терор. Изстъпления. И сега

Дейвид си отмъщаваше.

Аса се опита да срещне очите ù, но Наталия погледна встрани. Не искаше да

повярва, че това е истина, но имаше купища доказателства, които не можеха да

бъдат пренебрегнати.

Наталия продължи да изпраща съобщение след съобщение на Дейвид. Почти

маниакално. Той не отговори на нито едно. Разбира се, че нямаше да ù отговори.

Защото за него тя беше едно огромно нищо. Тя беше само пионка в мръсната

игра. Колко глупаво, колко наивно глупаво от нейна страна. Искаше ù се да се

свие на две и да вие. Срамът беше почти непосилен. Срам от това, което беше,

което си бе въобразила, че означава за него. Вина от това, което бе направила...

Затвори очи. О, господи, какво бе направила?

35

– Да излезем на терасата – каза Дейвид и извади една бира от хладилника в

офиса. Вечерта беше топла и навън имаше много удобни столове.

Малин и Майкъл, единствените от управлението на компанията, които все още

бяха в офиса, взеха по една бира и го последваха. Началниците на финансовия

отдел и на „Човешки ресурси“ си бяха отишли преди петнадесет минути. Почти

всички останали също си бяха тръгнали. Само тримата бяха останали след

приключването на най-паметния ден в историята на „Хамар Капитъл“.

– Добра работа – каза Дейвид, тримата се чукнаха с бутилките с бира и седнаха

на столовете на терасата. Слънцето приближаваше хоризонта и се канеше да

потъне в морето. Гледката от терасата беше невероятна. Морето блещукаше в

синьо с оттенъци на огнено.

– Какъв ден! – каза Малин, изрита обувките си и качи крака на един празен

стол.

– Мхм – измърмори Майкъл и отпи от охладената бутилка.

През целия ден пресата, телевизията и всички останали медии предаваха от

офиса на „Хамар Капитъл“. Бяха буквално обсадени от всички страни. Малин и

асистентите ù бяха работили ефективно и неуморно и Дейвид се гордееше с тях.

Бяха страхотен екип. А Малин се беше появила във всеки телевизионен канал и

онлайн и винаги звучеше убедително, спокойно и добронамерено. Напълно

професионално.

– И вие свършихте страхотна работа – каза тя, но Дейвид знаеше, че жената се

чувства истински поласкана от милите му думи.

Дейвид също се бе появил и бе говорил по почти всяка една станция в страната.

Беше дал безкрайно много интервюта от залата за конференции с логото на

„Хамар Капитъл“. Беше отговарял на същите въпроси, които бяха задавани и на

Малин, и му се стори, че това продължи с дни, със седмици дори. Всяко едно

списание, за което някога бе давал интервюта, го издири и той отдели време за

абсолютно всички. Беше сигурен, че никога в живота си не бе говорил толкова

много.

– Утре ще е дълъг ден – каза Майкъл.

– Следващите няколко седмици ще са пълна лудост – предположи съвсем

правилно Малин.

– И докато ти направи страхотно представяне по телевизията, нашият екип

свърши много добра работа зад кулисите – каза Майкъл. Очите му бяха

кървавочервени, дрехите – намачкани, и за първи път днес беше махнал сакото

си. Прав беше. Техният екип беше укрепил позициите им. Всички бяха работили

упорито и под огромно напрежение. Дейвид, който лично бе подбрал всеки един

човек в екипа си, сега се гордееше с работата им.