ъгъл и да си поеме дъх. Всеки миг щеше да повърне. Не можеше да повярва, че

това е истина. Въпреки подозренията ù, въпреки всички разсъждения, които я

водеха към очевидното, шокът беше толкова силен, че не усещаше тялото си.

Дишаше толкова трудно, виждаше петна пред очите си, не усещаше краката си,

ръцете ù трепереха, но се насили да продължи напред.

Десет минути по-късно отвори вратата на сградата на „Инвестум“. В лобито

цареше истински хаос. Никой не я забеляза, когато влезе. Стоеше в средата, сред

хората, дишаше толкова трудно, че усещаше вкус на кръв в устата си.

Телефоните звъняха, всички крещяха, лицата им бяха червени, очите им –

оцъклени от шока. Мъже и жени бягаха с листове и папки. Телевизорът на

стената показваше финансовите новини. Някой беше увеличил звука. Цените на

различни акции мигаха на всеки монитор. Истински катаклизъм.

Наталия почука на вратата на Аса и влезе, без да чака отговор. Аса беше

вдигнала краката си на бюрото и червените ù високи обувки изглеждаха нелепо

ярки. Тя ù махна да влезе и да сяда, докато продължаваше да говори със спокоен

глас по блекберито си.

– Баща ти се прибира от Бастад – каза тя, след като затвори. Телефонът ù

звънна пак, но след като видя кой я търси, го изпрати на гласова поща. – Питър и

останалите също се връщат.

– Александър? – попита Наталия. Време беше това семейство да се събере.

Аса поклати глава.

– Не съм говорила с него. Вече е на самолета за Ню Йорк.

– Какво каза баща ми?

– Познаваш го – сви рамене Аса. – Спокоен, но само на повърхността.

Да, Наталия знаеше. Баща ù никога не губеше контрол, макар че в момента

вероятно беше бесен. Питър, от друга страна, сега вероятно беше напълно

откачил. И вероятно дори в този момент не мислеше как да се действа, а на кого

да прехвърли вината за случилото се. Наталия потръпна. Имаше ужасно лошо

предчувствие.

– Какво знаем дотук?

Телефонът на Аса звънна и този път тя вдигна, но с жест показа на Наталия да

остане, така че тя се отпусна в стола за гости, напълно изцедена и занемяла от

шока.

Аса приключи с разговора.

– Ще има пресконференция в десет часа – каза тя. – Ще се излъчва от „Хамар

Капитъл“. Хайде.

Излязоха от лобито. Всяко следващо обаждане, всеки нов имейл добавяше още

обреченост към тоталната катастрофа. Това – каквото и да беше то – щеше да се

отрази лошо на бизнеса по начин, който засега никой не можеше да предвиди.

Наталия се огледа. Беше като в средата на бойно поле. Някой плачеше. Друг

крещеше.

– Започва – извика някой и всички се събраха пред телевизора.

Една руса жена, която се представи като „Връзки с обществеността“, Малин

Теселиус, започна пресконференцията в точното време със стабилен, уверен глас

и заяви, че свикват генерално събрание на база на акциите от „Инвестум“, които

„Хамар Капитъл“ притежава. Журналистите крещяха въпросите си, всеки се

опитваше да надвика другия. Наталия никога не беше виждала такава

разгорещена пресконференция. Беше като филм. Лош филм. Малин отговори на

всеки един въпрос, доколкото бе възможно. Жената излъчваше спокойствие,

беше вежлива, предразполагаше журналистите. Дейвид беше назначил хора,

които наистина знаеха какво правят.

Да, по-голямата част от акциите са собственост на „Хамар Капитъл“.

Да, Дейвид Хамар иска място в борда.

Да, всичко ще бъде направено стриктно по правилата и законите.

Въпросите не свършваха.

А телефоните в офиса не спираха да звънят. Наталия наблюдаваше директора

на техните връзки с обществеността – петдесетгодишен мъж в костюм, който

точно вдигаше мобилния си телефон. Каквото и да беше това, което чу, явно

беше много, много лошо, защото лицето му стана пепеляво.

Наталия погледна надолу и отново ù се догади. Това беше едва началото. Тя чу

как директорът на връзките с обществеността на „Инвестум“ започна да крещи,

което беше лош знак. Когато човек, който трябваше да бъде лицето на

компанията пред пресата и обществеността, започнеше да вряска като ядосан

пияница, това не предполагаше абсолютно нищо добро. Наталия пак погледна

към телевизора, където русата Малин любезно отговаряше на въпросите на

журналистите. Контрастът буквално смазваше, но пък Наталия не беше съвсем

справедлива, защото доколкото знаеше, такова нещо се случваше за първи път в

историята на компанията. Нищо чудно, че нямаха никаква готова стратегия да се

справят с такава ситуация.

Дейвид беше до Малин. Майкъл стоеше от другата ù страна. И двамата

изглеждаха свежи, енергични, развълнувани, а Дейвид изличаваше увереност и

сила дори през екрана. Наталия се запита дали има намерение да каже нещо и

ако реши, какво ще е? Също така се питаше дали някъде има упътване как да

реагира в такава ситуация. Първият шок не беше отминал. Може би някои

сътресения никога не отминават.

Беше вцепенена и напълно безчувствена. Сякаш наблюдаваше отстрани себе си

цялата ситуация. Сякаш някаква друга Наталия хладнокръвно анализираше

всичко, без да изпитва нищо. Отбеляза само, че беше измамена, предадена, беше

се хванала в капана.

Зави ù се свят. Не можеше да го понесе.

Телефонът ù звънна и тя погледна със замъглените си очи към екрана. Беше

Джей О.

– Къде си? – попита тя, без да си прави труда да поздравява.

– Пътувам към офиса – отвърна той и около него прозвучаха звуци от летище. Тя

се опита се да си спомни къде може да е бил тези дни.

– Ще бъда в офиса след десет минути – каза тя. – Ще се видим направо там.

– Датчаните ще се оттеглят.

– Знам.

Това щеше да има абсолютно непредвидими последици.

На безкрайно много нива щяха да падат глави, хора щяха да си загубят

работата. И „Инвестум“, непоклатимата компания, гордостта на държавата…

Наталия дори не можеше да си представи какво ще стане с „Инвестум“. Тя пое

дъх и стана. Нямаше време да се срива сега, защото ако това се случеше, нямаше

да може да се съвземе.

– Трябва да се върна на работа – каза на Аса, която едва вдигна поглед към нея,

стиснала телефона до ухото си.

В „Лондонска банка“ нещата бяха далеч по-спокойни. Хората гледаха

предаванията на живо, коментираха тихо, но като цяло всеки си вършеше

работата. Както всеки ден.

Наталия седна, залепена за телевизора и следеше събитията с ръка на устата.

Опита се да набере брат си и баща си, но сега вече никой не ù вдигаше. Обади се

и на Дейвид, но когато я препрати на гласова поща, тя остави съобщение,

затвори и дълго гледа телефона, сякаш се опитваше да му внуши да ù се обади.

Нищо не се случи.

Когато хората се разотидоха да обядват, тя се затвори в офиса си. Седеше,

сякаш някой бе излял олово в обувките ù. Сърцето ù биеше, кръвта ù

циркулираше, но беше толкова изморена. Беше ù студено и ù се гадеше.

В шок съм, това е – опита се да се убеди. – Това е начинът на тялото да се

предпази от смъртоносна опасност.

Джей О дойде след обедната почивка. Към този момент уебстраниците на

всички медии вече публикуваха новината: „Хамар Капитъл“ е по петите на

„Инвестум“. Дейвид Хамар срещу Голиат. После отиде и купи от всички

вестници. Новината беше навсякъде.

Ето как се променя и твоят живот.

Войната на силните.

Смела и безразсъдна крачка на плейбой милиардер в битка за надмощие.

В три часа помръкналият Джей О обяви, че датчаните се оттеглят от сделката.

Сделката, по която Наталия беше работила толкова дълго, бе пропаднала.

В три и тридесет баща ù и Питър кацнаха в Стокхолм. Питър ù пусна съобщение

от таксито.

Татко иска да дойдеш в тях. В шест.

Със студени и треперещи пръсти тя отговори, че ще бъде там.

Кошмарът тепърва започваше.

Когато Наталия излезе от офиса си в пет и половина, Дейвид все още не беше

отговорил на нито един имейл или съобщение на гласовата поща.

34

С усещането, че все още е обвита в гъста мъгла, Наталия вдигна ръка да спре

такси и даде адреса на къщата на родителите си в Дюрсхолм. Майка ù, баща ù,

Питър, Луиз и Аса вече бяха там. Лицето на баща ù беше като маска и той едва я

поздрави. Питър изглеждаше състарен с няколко години. Майка ù и Луиз седяха

с изправени гърбове в столовете си и кършеха ръце като жени от 1880-а година.

Липсваха им само ветрилата.

Домашната помощница на майка ù, Джина, която чистеше и апартамента на

Наталия, поднесе чай. Тя се опита да мине почти незабелязано между тях и да

поднесе топлата напитка, но Питър я отпрати с раздразнение. Наталия обаче с

благодарност прие поднесената чаша.

– Много благодаря – каза тихо тя. Аса стоеше до прозореца и говореше по

телефона си. Взе чашата си, без дори да поглежда към момичето.