защото беше убеден, че няма да има намесени чувства.

Но без да иска, напълно подсъзнателно бе отглеждал и подхранвал в себе си

чувства, които бяха прекалено силни. И сега, когато трябваше да бъде изцяло

фокусиран, съзнанието му беше неспокойно и се отклоняваше от основната цел

на целия труд, на който беше посветил последните двадесет години от живота си.

Защото Наталия беше нещо невъзможно и обречено.

Отвори пощенската кутия и мина през имейлите си, после през натрупаните

върху бюрото му документи. Раздвижи скования си врат, но като цяло се

чувстваше добре. Трябваше да започне да се чувства добре.

Майкъл влезе енергично, с твърда крачка.

Дейвид се поколеба, но трябваше да му каже. Не можеше да мисли ясно и

имаше нужда от увереността, която само Майкъл можеше да му даде.

– Преди да започнем, трябва да ти кажа нещо. – Подкани го да седне на стола

до бюрото.

– Това да не би случайно да има нещо общо с Наталия де ла Грип?

– В известен смисъл.

– Дали трябва да слушам за това? – огледа го скептично Майкъл.

– Вероятно не, но имам нужда от мнението ти. Не знам какво да правя. Искам

да чуя, че постъпвам правилно, че това, което правим, има… финансова логика и

обосновка.

Майкъл изреди около стотина псувни на френски, поклати глава и каза:

– Искам да си взема кафе. Това е разговор за затворени врати.

Дейвид го изчака да се върне с кафето си и да затвори вратата зад себе си.

Беше рано, но хората вече идваха.

– Спах с Наталия – започна Дейвид.

– Пак?

– Да.

– Не е било много умно от твоя страна.

– Не, не беше – съгласи се Дейвид.

– Искам да кажа, като се има предвид, че се каниш да съсипеш семейството ù.

– Знам какво искаш да кажеш.

– Какви чувства имаш към нея? – попита Майкъл и го огледа внимателно.

– Не изпитвам нищо към нея.

Майкъл сгърчи недоверчиво лице, отпи от кафето си и каза:

– Аз съм влюбен в Аса.

Хайде бе, сериозно ли, Шерлок?

– Говорихте ли? – попита Дейвид и Майкъл кимна. – Добре, но имам да ти

казвам и друго.

– И друго?

– Много пъти сме говорили, че това е един изключително добър и здрав,

стабилен бизнесплан. Всички считат така. И има финансова причина да го

направя. И имаме реален шанс да спечелим много пари, нали?

– Да – отвърна бавно Майкъл.

– И винаги сме казвали, че в този бизнес няма нищо лично. Знаеш как винаги

сме твърдели, че сме най-добрите, защото мислим трезво, разумно,

професионално, не ни интересува престижът.

– Знам, не, убеден съм, че не искам да слушам. Трябва ли да го чуя?

Задължително ли е? – каза Майкъл с тежка въздишка.

– Когато бях в „Скогбака“, между мен и Питър де ла Грип се случи нещо.

– Нещо?

– Беше лошо, много лошо – каза Дейвид и спомените от онази звукоизолирана

стая се върнаха. Раните по гърба му, кръвта, която се стичаше в краката му

часове наред. – Лошо като… да речем, че беше лошо като смърт и тежко като

оцеляване след смъртта. Бащата на Питър беше замесен. Моето семейство също.

Историята е много дълга. Но след това, което се случи тогава, аз взех решението.

– Какво решение?

– Да стана достатъчно богат, само за да мога да ги смажа и да ги залича от

лицето на земята. Да си отмъстя.

Майкъл примигна.

Дейвид изчака думите му да се доберат до обърканото съзнание на Майкъл и да

започне да проумява.

– Мамка му, трябваше да ми кажеш.

Дейвид въздъхна. Такова силно облекчение, че най-сетне го изрече, че най-

сетне сподели с Майкъл.

– Да, трябваше да ти кажа.

– Винаги сме били откровени един с друг. Без лъжи, винаги сме говорили прямо.

Това са твоите думи, твоите правила.

– Да – съгласи се Дейвид.

– Но си скрил това от мен. Имам право да съм ядосан.

– Колко си ядосан?

– Боли ме, че си пазел тези неща в себе си, но от бизнес гледна точка, това не

променя нищо.

– Не, не мисля, че променя нещо.

– Искаш ли да се откажеш? Предполагам, че все още има време да дадем

заден. – Майкъл звучеше, сякаш мислеше на глас. – Но ако се откажем, ще

пострадаме. И „Хамар Капитъл“ ще пострада. – Погледна Дейвид в очите и

попита много сериозно: – Това ли искаш да направиш? Заради нея?

– Не, продължаваме напред – каза Дейвид, клатейки глава.

– Но тя ще те намрази.

– Да. – Наталия щеше да го мрази. И може би така беше най-добре. Тя

заслужаваше по-добър мъж, какъвто той никога нямаше да може да бъде.

– Хей – започна малко колебливо Майкъл.

– Какво?

– Докато си признаваме такива неща…

Дейвид ощипа върха на носа си. Господи, никога не бяха водили такъв

разговори и се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко.

– Какво? – попита рязко.

– Когато с Аса пихме кафе, тя попита дали знам кой източва дяловете на

„Инвестум“ от пазара.

Дейвид винаги бе знаел, че Аса не е жена за подценяване.

– Какво ù каза?

– Пречупих се и ù казах всичко – каза саркастично Майкъл. – Естествено, че

нищо не съм ù казал! Категорично отрекох. Но сега и тя ще ме намрази.

– Добре дошъл в клуба. Мисля, че Наталия също подозира нещо. Ако през

цялото време насреща си имахме тези двете, а не мъжете от семейството, никога

нямаше да стигнем толкова далеч.

Бордът на директорите на „Инвестум“ се състоеше само от мъже, нито една

жена. Така става, когато назначаваш хора, с които си ходил в едно училище,

стари приятели от младостта. Нямаш никакъв прилив на талант, на нови свежи

идеи.

На вратата се почука.

– Всичко е готово – каза Малин Теселиус, промушила глава между вратата и

рамката.

Дейвид погледна часовника си. До отварянето на стоковата борса оставаха

двадесет и пет минути.

– Идваме – кимна ù Дейвид.

Стоковата борса в Стокхолм беше напълно компютъризирана и на практика

никой не извършваше никаква търговия в красивата сграда, построена за тази

цел през 1770 г. Всичко се случваше във Фрихамнен и се появяваше веднага на

мониторите в цялата страна – в банките, в брокерските фирми, в офисите на

фондовете.

– Ще ни направят данъчна проверка – каза Майкъл.

Дейвид бе минал по изключително тънката линия между неетичното и

легалното.

– Няма да могат да докажат нищо – каза той.

Двамата станаха, закопчаха саката си, спогледаха се и излязоха от лобито в

пълно мълчание. Мониторите, които показваха движението на акциите, бяха

окачени в конферентната зала и те тръгнаха право натам. Всичко се отчиташе

без никаква разлика във времето. Малин също се присъедини към тях и седна на

масата.

Стана девет.

Пазарът отвори.

Цените мигаха, редичка по редичка. Цените на „Инвестум“ започнаха да се

покачват. И да се покачват. И да се покачват.

– Ще изпратя съобщението до пресата сега – каза Малин.

Дейвид кимна.

Тя натисна бутона и изпрати.

Цената продължи да се покачва.

Скоро пазарът щеше да разбере какво се случва. Никога не можеш да си сто

процента сигурен, защото стоковата борса беше капризна и нестабилна. Те обаче

интуитивно вярваха, че ще победят.

Дейвид погледна Майкъл.

– Готов ли си?

– Да.

– Започваме.

Майкъл кимна. Малин също.

Войната беше започнала.

33

Наталия и Аса се бяха разделили след тениса. Аса бе взела такси до

„Инвестум“, а Наталия си беше обула гуменките и бе тръгнала направо към

офиса на „Лондонска банка“.

Беше изморена и не беше спала никак добре, така че малко ходене и малко

упражнения нямаше да ù навредят. Градът беше тих, въздухът – мек и свеж и

изведнъж потребността да бърза за работа изчезна. Искаше да помисли. Купи си

бутилка вода и се опита да се концентрира.

Когато стигна до банката, повечето хора още не бяха дошли. Трябваше да

работи, убедена, че това е единственият начин да се справи със страховете и

тревожното чувство, с усещането за пълна безпомощност и изтощение.

Офисът беше спокоен, всичко беше под контрол. Успя да се убеди, че е

сгрешила и че пак е преиграла.

И пет минути след девет целият ад се изсипа на земята.

Всички телефони звъняха едновременно. Текстови съобщения и имейли се

трупаха като лавина, абсолютно всяко електронно съоръжение мигаше и

издаваше пищящи звуци. И когато погледна един от имейлите, разбра, че

положението е лошо, много лошо.

– О, господи – прошепна тя.

Сякаш беше на покрива на небостъргач, който се срутваше под нозете ù.

Без да мисли, тя грабна чантата си и побягна навън.

– Трябва да отида до „Инвестум“ – извика на секретарката и хукна.

През целия път до „Инвестум“ се опитваше да се обади на баща си, на Питър,

на Джей О, но всички телефони даваха заето. Наложи се да спре до един уличен