да намери Джей О и да разбере дали е доволен от партито си, усети силно

напрежение. Не искаше да попадне на баща си, а най-вече се страхуваше от

несигурността с Дейвид. Как всъщност стояха нещата между тях?

Изведнъж Наталия видя цялата картинка – сякаш някой бе насочил милион

прожектори в една точка, за да ù покаже истината.

Мъже. Всичко беше свързано с тях. Винаги. И с начина, по който се беше

отнасяла с тях или по-скоро те с нея. Това прозрение беше много важно, но в

същото време искаше да го изтръгне от себе си и да го накъса на парчета. Защо

винаги всичко в живота ù беше определяно от мъжете край нея? Защо те й

казваха кога, кое и как?

Тя изпи шампанското си, пресегна се за друга чаша и я обърна. Веждите ù бяха

събрани, имаше усещането, че е достигнала до най-важното прозрение в живота

си. Изпи и следващата чаша. Навън беше горещо. Стотици гости в ранната лятна

вечер. Десетките барбекюта нажежаваха въздуха още повече. Тя взе още една

чаша от подноса и изпи няколко жадни глътки.

– Няма ли да е по-добре да пийнеш малко вода? – прошепна Йонас в ухото ù.

– Какво? – попита тя с рязък тон. Погледна го в очите, видя лека тревога и нещо

в нея прищрака... Без да откъсва очи от Йонас, тя бавно изпи чашата до дъно и

взе следващата.

– Наталия…

– Ти… – започна тя и насочи чашата към него. Шампанското се разля. – Ти не си

ми годеник. – Бавно и предизвикателно изпи още една глътка. – Ти. – Всички край

тях я гледаха с любопитство, защото говореше доста високо. Една жена никога не

повишава тон, никога не привлича вниманието съм себе си. Не и в тези среди.

Беше вулгарно. – Ти си този, който ме заряза. Заряза мен. – Гласът ù леко се

скърши към края. – Така че, Йонас Йегерхед, ти нямаш никакво право на мнение

относно това, което правя или не правя. Никакво. Нула.

Йонас се канеше да каже нещо, но тя вдигна ръка да го спре.

– Не. – Подаде му празната чаша. – Сега отивам да намеря брат си, шефа си и

вероятно някой друг. – Покри устата си с длан и се оригна, доколкото дискретно

може да се оригне човек. – Искам да мина – каза и разбута изумените и

невярващи на очите и ушите си хора.

Да си приказват каквото си искат.

Продължи да върви сред тълпата без посока, докато най-сетне забеляза

широкия гръб на брат си.

– Алекс – извика тя, промуши се зад него и го потупа по рамото. Той се обърна с

широка усмивка.

– Наталия, мисля, че те чух как сдъвка един мухльо и го изплю. Разкошно.

Точно от това се нуждаеше надутият Йонас.

– Мислех, че го харесваш?

В очите му проблесна нещо сурово. Беше рус като викинг, но имаше дълги

черни мигли и скули, за каквито всяка жена би убила.

– Това беше преди – каза той, пак се усмихна и веселото изражение се върна на

лицето му. – Мила моя сестричке, мога ли да те запозная с… извинявай, забравих

ти името. – Александър се обърна и Наталия видя с кого разговаряше брат ù.

Аха.

– Познавам го – каза Наталия. – Казва се Дейвид Хамар и е рисков инвеститор. –

Заклати се леко на високите си обувки. – Знаеш, от онези хора, които нашето

семейството мрази.

Александър се усмихна още по-широко.

– Мила сестричке, да не си пийнала повечко шампанско?

Тя подсмъркна с безизразно лице и попита:

– А ти не си ли?

– Аз винаги – отговори Алекс и се обърна към Дейвид. – Извинявай, как каза, че

се казваш?

Наталия видя как очите на Дейвид греят и си помисли, че няма никакво право

да изглежда толкова дяволски красив.

– Аз съм Дейвид Хамар и ако нямаш нищо против, бих желал да поговоря със

сестра ти за минутка.

Александър се канеше да каже нещо, но Наталия се намеси:

– Какво искаш да кажеш? Какво значение има дали някой има или няма нещо

против, при положение, че изборът касае само мен? Аз нямам ли право на

мнение и свободна воля?

Дейвид я гледа дълго, право в очите. Изражението му беше напълно

неразгадаемо, но Наталия със сигурност забеляза малко весело пламъче в очите

му и усети колко силно я привлича. Тялото ù само се накланяше напред, към

него. Пръстите ù искаха да погалят бицепсите му, да се заровят в косата му.

Тишината се проточи прекалено дълго и Александър се намеси с тих глас.

– Е, аз продължавам нататък. – Целуна Наталия по бузата и добави: – Офертата

ми да смачкам Йонас от бой е все още валидна, така че ако решиш, наоколо

съм. – Очите му бяха фиксирани върху млада жена с дълга коса и големи гърди. –

За известно време. Чао. – И тръгна бавно към момичето.

Дейвид все още гледаше в очите на Наталия.

– Как си? – попита, след като Александър ги остави сами.

– Страхотно – отвърна тя с престорен патос. – А ти? Ти как си?

– Добре. Имах доста работа тази седмица.

Гласът му беше тих и тя се наведе да го чуе по-добре, но веднага усети аромата

на одеколона му. Искаше да затвори очи и да се опива от уханието му, да махне

дрехите му и да се притисне в него. По дяволите, положението беше зле. Много

зле.

– Красива си. Изумителна – каза тихо той. Галеше я с очи, задържа ги за малко

на шията ù и после надолу, на гърдите. Дишането ù се учести, усещаше всичко,

сякаш сетивата ù бяха изострени до краен предел. Чувстваше докосването на

роклята си върху чувствителната кожа, аромата му, горещия въздух.

– Благодаря – каза тя и се прокашля. Искаше ù се поне да държи чаша в ръката

си. – И ти изглеждаш много добре – каза съвсем откровено. Беше облечен в

черно. Черна риза, черен костюм, черни обувки, черен колан. Неземно красив.

Господи, как ù се искаше да го вкуси, хапка по хапка, като приказен сладкиш.

Дейвид се усмихна и Наталия имаше ужасното чувство, че е казала последното

на глас.

– Кога пристигна? – попита тя. Темата беше безопасна. Можеше да бъде

вежлива на пет различни езика.

– С Майкъл пристигнахме днес с кола.

– Къде сте отседнали?

– Наех една къща. Край морето. Ти?

Наталия помисли за нейното „секс гнезденце“.

– Аса има къща тук. При нея съм.

С всяка изминала минута партито ставаше все по-шумно. Бяха започнали да

сервират храната и оркестърът свиреше. Беше почти невъзможно да се проведе

нормален разговор.

– Искаш ли да се махнеш от тук за малко? – попита той.

Тя се поколеба. Това беше партито на шефа ù. Той беше домакин, а тя беше

най-близкият му колега. Но хората пиеха и се забавляваха. Никой нямаше да

разбере. Нямаше да липсва никому. Не и ако ги нямаше съвсем за мъничко

време.

– Да, само ми дай секунда.

Дейвид я гледаше как се отдалечава. Дългите ù крака, късата червена рокля,

която се полющваше около бедрата ù. Ако намерението му беше да сложи край

на това между тях, каквото и да беше то, засега се беше провалил.

Катастрофално. Всичко в тази жена, абсолютно всичко го теглеше към нея.

Тя се върна с начервени устни и огромна усмивка.

И нещо в него се разпадна.

Всичко, което бе планирал.

Не, нямаше да я натъжи или да я разочарова. Не. Направо щеше да я съсипе.

Това беше последният му шанс да не я наранява повече. Трябваше да каже

нещо от сорта, че времето не е много подходящо, че трябва да подреди

приоритетите си в работата – и да я пусне. Знаеше колко е важно да го направи

сега. Това би било правилното, почтеното. Ако вече го мислеше за безцеремонен

безскрупулен задник, предстоящият удар щеше да е наистина непосилен за нея.

Знаеше го.

И тогава тя мина покрай него, усмихна му се с очакване и вече единственото, за

което можеше да мисли, бе, че това е последната им нощ заедно, че тя е най-

красивата, най-сексапилната и най-забавната жена, която бе срещал. И че той

беше достатъчно безскрупулен, за да се възползва и да вземе всичко, което може

през малкото оставащо време и да му се наслади докрай.

Тръгнаха към морето. Навсякъде имаше хора – по доковете, в кафенетата.

Дейвид не искаше да предизвиква нежелано внимание към себе си, затова не я

докосна. Не искаше да се налага да обяснява на пресата каква е връзката му с

нея.

Мамка му, ако пресата научеше, щяха да я разкъсат.

Можеше да направи поне това – да я брани от любопитни погледи.

Дейвид погледна напред, където Балтийско море се сливаше със Северно.

– Този, с когото говори по-рано, беше Йонас Йегерхед, нали? – попита той,

когато успя най-сетне да събере две плюс две, и си спомни, че и преди го бе

виждал някъде.

Тя се засмя:

– Понякога имам чувството, че имаш досие с информация за мен и си запаметил

всеки детайл от него. Да. Той беше. Виждаме се за първи път от една година.

Той ù подаде ръка и ù помогна да слезе по стълбите.

– Тези обувки не са направени за ходене – отбеляза той. Тънки, много високи с

още по-тънки лентички през глезена.

– Не. Аса казва, че подобни обувки са за лов на мъже.