продължи напред.

Но не помръдна.

Просто стоеше там.

И се питаше: Кой, по дяволите е този мъж?

*

Майкъл трябваше да положи наистина големи усилия да не зяпа постоянно в

Аса. Но беше нещо като… като да не си ял с дни и да се опитваш да не зяпаш

отрупана с разкошна храна маса. Но когато погледът му неволно се залепяше за

нея, тя също го поглеждаше и всеки път очите ù бяха по-присвити от предишния.

Носеше нещо тясно като втора кожа. Когато Наталия де ла Грип пое нанякъде с

някакъв непознат мъж, Аса остана.

Майкъл тръгна към нея, поразбутвайки тълпата.

– Аса – каза, когато стига до нея. Сърцето му биеше толкова силно, че се

притесни да не проличи през сакото.

Тя изви русите си вежди и го погледна така, както аристократ с потекло гледа

на някого много под нивото си.

– Да?

Добре се справяше с поставената си цел да го изкара от равновесие. Една дума,

един поглед и Майкъл започваше да се чувства като пълен идиот.

Когато се запознаха, бяха на една възраст – на двадесет. Майкъл все още

помнеше всяка подробност. Първият ден на семестъра в университета,

специалност право. Той седеше развълнуван, нетърпелив, гордостта на

семейството си. Беше отишъл много рано и беше седнал най-отпред.

Аса дойде късно, мина покрай него, без дори да го забележи, но огледа цялата

зала. Майкъл не чу нищо от цялата лекция, защото не можеше да откъсне очи от

нея. А тя седеше с химикал между зъбите и клатеше крака си напред-назад. След

лекцията всички студенти се събраха край нея, момичета и момчета. Не го беше

погледнала нито веднъж. А Майкъл, който не пиеше, започна да ходи по

студентските клубове, да седи с часове до недокосната си бира и да я гледа как

всяка вечер се прибира с различен мъж.

Една вечер се заприказваха. Флиртуваше с него, но пък тя винаги флиртуваше.

Обаче се оказа и много умна. В последствие разбраха, че имат много общо

помежду си. Започнаха да учат заедно, да обядват заедно, но нищо повече. Тя

продължаваше да се прибира всяка вечер с различен мъж, а той продължаваше

да копнее за нея. И тогава една вечер… Майкъл винаги си я спомняше с копнеж

и тревога. Тази нощ всичко се промени и… вече не бяха приятели. След

завършването всеки потъна в собствения си живот. Минаха десет години, а той не

помнеше ден, в който да не бе мислил за нея.

Ако някой го попиташе какво мисли за любовта от пръв поглед, Майкъл би

казал, че е силно надценена.

– Звънях ти – каза той, но сред цялото кълбо от емоции, гласът му прозвуча

доста суров, дори груб.

Тя леко наклони глава, един рус кичур погали бузата ù и му се прииска да

прокара ръка по него, да го увие около пръста си, да го помирише. Сега, на

тридесет и нещо, беше по-красива от времето, когато беше на двадесет.

– Но не каза нищо, само звънна и затвори. Без съобщение. Аз не мога да чета

мисли, Майкъл. – Името му върху устните ù прозвуча като огън и секс.

– Знам. Извинявай.

– Какво искаш? – попита безразлично тя, сякаш въпросът ù беше кой е

любимият му цвят или нещо точно толкова незначително.

Какво искам?

Майкъл беше сигурен, че на всички езици, които говореше, нямаше да се

намерят думи да опишат това, което иска.

– Искам да бъдем приятели – каза той. Приятелството им беше истинско,

открито. Едва сега осъзнаваше колко много му беше липсвало. През цялото това

време.

– Аса! – извика някой зад гърба ù. – Господи, колко много време мина!

Навсякъде имаше хора. Аса автоматично се обърна да види кой е и Майкъл

усети как веднага започва да се отдалечава от него. И тогава нещо в него се

пречупи.

Винаги правеше точно така – отдръпваше се, правеше крачка назад и

изключваше хората от живота си. И тогава той застана пред нея, препречи пътя

ù към този, който се опитваше да привлече вниманието ù.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – попита изумено и гневно тя. –

Нямаш никаква право да…

Но той поклати глава и направи крачка към нея, навлезе в личното ù

пространство. Вземаше полагащото му се и вече стискаше китката ù. Ароматът

й… винаги ухаеше на ванилия. През целия му живот всичко, което миришеше на

ванилия, му напомняше на нея. Независимо къде беше.

– Ти и аз. Трябва да поговорим – каза и я придърпа към себе си. Погледите им се

срещнаха. Вече можеше да надникне в душата ù.

– За какво да говорим? – попита тя и за миг Майкъл усети страха ù. Секунда по-

късно тя изсъска и пак го отблъсна.

– За нас.

– Няма никакво нас – отвърна тя с присвити очи.

Майкъл започваше да губи търпение. Онзи несигурен студент отдавна го

нямаше и сега видя в погледа ù нещо нежно и крехко, нещо, което му

подсказваше, че не е така гневна и студена, както се опитваше да изглежда. Това

му даваше надежда.

– Със сигурност има. Хайде! – каза той и се помоли да е заложил правилно на

рискованата карта – да настоява достатъчно дълго и упорито, докато тя се

прекърши и просто се съгласи. Наистина се надяваше, защото нямаше план Б и

не му беше останала много смелост в резерв.

Подаде ù ръка.

Тя я погледна, сякаш се опитваше да разбере какво е, но после сложи дланта си

в неговата, стисна я здраво и когато той си запробива път през тълпата, тя не се

опита да се отскубне.

Аса запази пълно мълчание, докато той разбутваше хората пред тях, не каза

нищо и когато я поведе по стълбите и затърси стая, в която да останат насаме.

Най-сетне Майкъл отвори някаква празна стая. Нещо като малка всекидневна.

Диван, фотьойл, масичка за кафе, малък телевизор. Затръшна вратата зад тях.

Погледна я. Тя дишаше тежко.

– Майкъл? – прошепна. – Какво правиш?

Не, той не знаеше какво прави. Бе действал, без да мисли. Но така и никога не

седнаха да поговорят за това, което се бе случило. Може би беше прекалено

късно, може би беше пълна лудост да се опитва да събира отломки от нещо, което

се бе случило преди десет години. Може би искаше просто да разбере.

– Искам да говоря – каза той.

– Мразя да говоря! – Думите ù бяха резки.

– Знам – усмихна се леко той. Тя обърна тюркоазените си очи към него и каза:

– Имаш десет минути.

*

Наталия се усмихна на Йонас. Още една от многото вежливи усмивки, които

раздаваше на всеки през последните петнадесет минути. Йонас разговаряше с

мъж, когото тя не познаваше, за нещо, върху което не можеше да се

концентрира. Беше обградена от хора, които определено познаваше, но

нямаше нищо общо с нито един от тях. Жени, качени на красиви високи токове,

в рокли в пастелни цветове. Толкова много си приличаха, че можеше да ги

объркаш в бързината. Мъжете разговаряха. Това беше свят, в който само те

водеха разговорите. Жените стояха до тях и се усмихваха.

Една двойка, с която Наталия и Йонас се виждаха преди време, се спряха за

малко при тях. Жената целуна въздуха до бузата ù и ù направи комплимент.

Мъжете се здрависаха. Всички се смееха високо. Мъжете се заговориха за голф и

плаване, а дамата се възхищаваше на шала на друга жена.

Наталия се опита да се престори, че слуша, но настроението ù потъваше като

„Титаник“. Със сетни сили се стараеше да се нагоди към веселото настроение на

всички така, както се очакваше от нея, но Аса беше тръгнала с Майкъл, който

изглеждаше като човек с много сериозна цел. А Дейвид беше изчезнал

безследно.

Когато погледите им се срещнаха в онзи първи миг, по краката и ръцете ù

премина тръпка. Беше сигурна, че и той се е почувствал така. Не можеше да го

отрича повече, не и пред себе си. Беше се влюбила.

Но тогава Йонас се беше върнал пак при нея и тя го изпусна от очи. Бе

погълнат от петстотинте гости, от които поне една четвърт бяха нечовешки

привлекателни жени. И може би така беше най-добре. Нямаше нужда някой да я

убеждава, че да се влюбиш в Дейвид Хамар е крайно лоша идея. Знаеше го.

Причините бяха ужасно много и не най-маловажната беше, че той никак не

изглеждаше емоционално обвързан с нея, а по-скоро се стараеше да спазва

дистанция. Наталия се опитваше да убеди сама себе си, че е разумен човек –

жена, която никога няма да хукне след някого, който не я иска.

И въпреки това, нищо от гореизброеното нямаше никакво значение. Искаше да

бъде с него. Искаше това, което можеше да вземе сега, това, което бе склонен да

ù даде. Беше я направил алчна. Сякаш едва тези дни си бе отворила очите и

разбираше какво трябва да очаква от този живот. Кимна автоматично на някакъв

въпрос, каза нещо, просто искаше веднага да се махне.

Йонас се опита да я хване за ръката, но тя веднага я отдръпна. Тревожеше се за

Александър. Изглеждаше нещастен. Докато оглеждаше градината и се опитваше