прокара ръка по гърба му, усети го как поема рязко дъх, после я спусна надолу и

мускулите на задника му се стегнаха под пръстите ù. Стисна го лекичко и после

продължи надолу по краката. Той простена и този звук въздейства директно на

тялото ù. Ако Дейвид бе учил в нейното училище, Наталия и всички останали

момичета биха полудели по него. Беше убедена в това. А сега, поне за мъничко

той беше само неин.

– Обърни се – заповяда тя.

Той се обърна. Тежестта му разклати леглото. Когато ù се подчини, силно

желание разтърси тялото ù.

Дейвид се настани удобно по гръб.

– Разтвори си краката – изкомандва пак тя.

Очите му се присвиха, но го направи. Тя клекна межди краката му с една ръка

на таза му, а другата уви около пениса му. И когато го пое в устата си, той затаи

дъх.

Едва го побираше в устата си, но чувството ù харесваше. Смучеше и облизваше

без никакъв срам и знаеше колко много му харесва. Продължиха така, докато

Дейвид реши, че не може да остане пасивен. Седна и я сложи на леглото. Тя го

наблюдаваше, докато слагаше нов презерватив. И после влезе в нея. Краката ù се

увиха около гърба му.

Беше ужасно горещ.

Сексът. Тялото му в нейното, думите му, стоновете му, огромните му ръце около

кръста ù, целувките му върху шията ù, ароматът му на сол … Тя напълно

осъзнаваше, че това, което изживяват, е изключително голяма рядкост, че е

нещо напълно ново за нея и ако не беше толкова щастлива, би заплакала. Той я

придърпа в обятията си и страстта отстъпи на нежността. Беше уморена, но се

опита просто да бъде, да изживее мига.

Но съзнанието ù не ù даваше мира.

Какво бяха един за друг? Бяха ли двойка? Бяха ли влюбени?

– Дейвид?

– Да – каза го тихо с плътния си глас.

Искаше да го попита каква беше тази връзка? Какъв ù беше той? Гадже?

Любим? Но не смееше. Не искаше да чуе лъжа, не беше достатъчно смела да чуе

истината. Ти си страхливка, Наталия. Толкова жалка страхливка.

Наведе се и потърка буза в ръката му, която бе обвила раменете ù.

– Наистина съм щастлива, че дойде.

– И аз. Може ли да остана? – попита и я стисна в двете си ръце.

– Да, остани.

– Утре трябва да работя. Или може би вече е днес?

– Неделя е.

– Знам. – Той придърпа чаршафа над телата им и целуна врата ù.

Заспаха прегърнати.

Наталия се събуди, когато Дейвид излезе от банята. Все още полузаспала, тя

обви ръце около шията му. Беше все още мокър и пак се любиха, преди да ù каже

довиждане с целувка по връхчето на носа.

– Довиждане, моя секс богиньо.

– Довиждане.

Тя остана в леглото.

Влюбваше се. Усещаше го с всяка фибра в тялото си и с цялата си душа.

Внимавай, Наталия.

Не можа да заспи повече, затова отиде в кухнята. Кафемашината беше

изключена и тя се усмихна, когато видя, че Дейвид я беше приготвил. Трябваше

само да натисне копчето. Зачака търпеливо. Сгря малко мляко, сложи захар, взе

си чашата и излезе на терасата.

Погледна към празната улица и към малкия парк, където един от съседите ù

разхождаше кучето си. Отпи от кафето и се замисли за изминалата нощ. И после

една мисъл я порази. Нещо, което толкова силно желаеше, бе убягнало от

вниманието ù. Нещо, върху което историята на Дейвид я бе накарала да се

замисли.

Пиеше кафето си и мислеше за семейството си и за братята си.

Питър беше големият ù брат и тя го обичаше, но макар че изглеждаше мил и

сговорчив, той невинаги беше добър човек. Можеше да се държи ужасно,

особено с нея и Алекс. Всеки път говореше с презрение за Дейвид. Колкото и да

не ù се искаше да си признае, Питър беше типичен насилник, тероризиран от

баща си да дава все повече и повече от себе си. Може би точно това го бе

превърнало в човек, способен на жестокост. И беше в „Скогбака“ по същото

време като Дейвид.

Дали Питър имаше нещо общо с белезите по гърба на Дейвид?

23

Неделя, 6 юли

Граф Карл-Ерик Тесин гледаше поканата. Получаваше толкова много, че някои

дори не отваряше. Купчини писма и покани – от обяд или вечеря с някой

премиер до откриване на изложби и балове. Лятото беше най-зле.

Повечето просто изхвърляше. Но този герб му беше познат и върна толкова

много спомени, толкова много емоции.

Той опипа тежката скъпа хартия, прочете черния надпис и най-важната част от

информацията, изписана в златисто с познатия арогантен почерк.

Карл-Ерик рядко приемаше покани, особено за това конкретно парти, но този

път се поколеба. Мина толкова време. Десет години. Съжаляваше за толкова

много неща. Толкова много неща трябваше да направи по съвсем различен

начин.

Той погледна двете щастливи лица в рамката над камината. Те дори нямаха

представа. Бяха доволни от живота си. Дали да остави миналото както си е било?

Можеше ли да го направи?

После бавно отвори чекмеджето на бюрото и извади писалка.

Отговори с официален тон.

Може би в крайна сметка така беше най-добре.

*

Александър де ла Грип огледа изпълненото с хора малко летище, но не видя

посрещачи – нито родители, нито братовчеди, никой.

И слава богу.

С крайчеца на окото си той забеляза червенокосата жена, която чакаше багажа

си. Беше в самолета му от Ню Йорк. Усмихна се при мисълта, че сега двамата се

оказаха на същото малко летище в Швеция.

Беше я забелязал, защото беше невероятно красива, висока и грациозна като

амазонка. Беше ù предложил да я почерпи питие, но тя бе отказала. Освен това

направи коментар за пиенето му, който не беше никак приятен, така че той

реши, че момичето очевидно не го харесва.

Тя стискаше чантата си с мъничките си пръсти без следа от лак или маникюр.

Александър се запита какво ли прави тук. В самолета беше говорила на

английски и той логично реши, че е американка. Но ето я на малко летище в

Южна Швеция.

– Не знаех, че си шведка – каза той и се промъкна до нея.

– Моля? – Момичето изглеждаше объркано.

Той веднага замени шведския с перфектния си английски.

– Бяхме заедно в самолета. Аз съм Александър – каза той и подаде ръка да се

здрависат. Тя гледа протегнатата му длан толкова дълго, че Александър си

помисли, че няма да пожелае да я поеме.

– Изабел – каза най-сетне, стиска ръката му за части от секундата и веднага се

отдръпна назад.

Александър пусна в ход най-чаровната си усмивка.

На конвейера се появи един очукан куфар и по погледа в очите ù разбра, че е

неин. Той го вдига и ù го подаде.

Тя го стисна здраво, а той заиздърпва първия си от ръчно изработените си

куфари от телешка кожа.

– Мога ли да те откарам някъде? – попита той.

Тя сбърчи правия си нос и огледа скъпите му куфари, които продължаваха да се

трупат един върху друг. Изправи гръб и сега изглеждаше дори по-висока, макар и

в обикновени обувки без ток. После го изгледа и бавно каза:

– Бих предпочела да отидеш някъде и да си го начукаш. – Взе куфара си,

завъртя се и го остави.

24

Четвъртък, 10 юли

Пътят от Стокхолм до Бастад се вземаше за около четири-пет часа, ако не

спираш да правиш излишни почивки и не държиш много на ограниченията на

скоростта. Беше много по-лесно да се хване самолет, но в колата Майкъл и

Дейвид можеха да си говорят свободно, без да се притесняват, че някой ще ги

чуе. Губеха време, но пък печелеха спокойствие. Освен това… да, очевидно

Дейвид си беше купил нова кола.

Майкъл я огледа. Един от най-скъпите спортни модели на „Бентли“, ако не се

лъжеше.

– Не ти ли е малко рано за криза на средната възраст? – попита той, докато

отваряше багажника. Метна куфара си вътре и го затръшна.

– Това беше единствената, която имаха и която можех да взема веднага – обясни

Дейвид небрежно. – Искаше ми се да притежавам кола.

– Никога не си го споменавал досега. – Всъщност Дейвид винаги бе твърдял, че

няма нужда да си купува кола, при положение че е толкова рядко у дома. И за

разлика от Майкъл, който обожаваше скъпи луксозни неща, той не беше

разточителен в харченето на пари. Дейвид подрънка с ключовете.

– Не, реших го вчера. В обедната почивка прескочих до „Марбъл Хол“ и я взех.

Дадоха ми ключовете веднага. – Усмихна се широко и добави: – Какво мислиш?

Майкъл се зачуди дали неговият партньор не започва да усеща огромното

напрежение от предстоящата битка. Познаваше Дейвид от много години и той

никога не бе правил нищо спонтанно. Мозъкът му работеше адски бързо, бе

майстор на събирането на информация и понякога изглеждаше, че действа по

импулс, но Майкъл вече разбираше истината. Дейвид никога не правеше нищо,

без предварително да е обмислил всеки детайл.

Освен сега. Тази покупка, очевидно за милион и половина крони. В бебешко