отскочи нагоре да го посрещне, краката ù полетяха към раменете му. И той я

чука, докато усети, че Наталия е много близо до края.

Дейвид плъзна ръка между тях и погали клитора ù.

– Наталия?

– М?

– С мен ли си?

– Така мисля. Толкова е хубаво.

– Можеш ли да ме погледнеш?

Тя отвори златните си очи и го погледна през воала на възбудата. Той тласна в

нея и в същото време притисна клитора ù. Очите ù се навлажниха, засияха.

– Не изчезвай – заповяда ù той и повтори действието. И пак. Гледаше началото

на оргазма ù, усещаше контракциите ù около пениса си, пристискаше го с

жадните си мускули. И тогава почувства началото и на своя оргазъм. Не откъсна

поглед. Обичаше да я гледа, докато тласкаше за последен път и експлодираше в

нея.

Дейвид се опита да успокои дишането си. Знаеше, че трябва да се отмести,

защото вероятно ù тежеше. Изтърколи се и рухна до нея на огромното легло.

Лежаха задъхани един до друг. Сетивата им бавно започнаха да се завръщат

към реалността. Ароматът на тази стая. Светлина през прозореца. Тишината на

квартала.

– Радвам се, че дойде – каза тя.

– А аз се радвам, че ти свърши. Два пъти.

Тя се засмя, а той повдигна ръка, за да може да легне на гърдите му. Беше

хубаво да я има така близо до себе си.

– Толкова хубаво – каза тя и сложи длан върху гърдите му.

– По-хубаво от хубаво – каза замислено той и я придърпа към себе си. Беше

потна и дългата ù коса се виеше около двамата.

– Толкова се зарадвах, когато се обади – каза тя и Дейвид знаеше, че веднага

трябва да направи нещо, за да се предпази от топлината в гласа ù. Но вместо

това той сърдечно се усмихна и каза истината:

– А аз се зарадвах, когато ми каза да дойда. Не си прекарала много приятна

вечер с родителите си, така ли?

Тя въздъхна.

– Бяхме в имението, но сега то принадлежи на брат ми. И на жена му.

– Луиз, нали? Познавам я. – Дейвид бегло помнеше една русо студено момиче. В

„Скогбака“ имаше много като нея. – Каза, че ходиш да яздиш. Имаш ли си

собствен кон?

Тя кимна.

Разбира се, че имаше.

– А ти яздиш ли?

Въпросът беше толкова абсурден, че не можа да не се засмее.

– Не. Не обичам коне. Не обичам провинцията и конете. И освен това са кофти

инвестиция. Преследвам само неща, които носят печалба.

– Лъжеш. Обичаш да четеш. Даде ми билети за Сара Харви и ми купи хотдог.

Не мисля, че си толкова суров, колкото искаш да изглеждаш.

Само ако знаеше.

– Обичам да яздя кон – продължи тя. – Изисква цялото ти внимание. Не може да

мислиш за нищо друго. Нали знаеш какво казват хората – трябва да паднеш поне

сто пъти, за да станеш добър ездач.

– А ти добра ли си?

– Да.

Представяше си я как се изправя след всяко падане, цялата в кал и прах, но

твърдо решена да продължи.

– Предполагам, че си добра във всичко – каза той и се замисли. – Вероятно

имаш силно развито чувство за съревнование и мразиш да губиш.

– О, как мразя да губя! – Каза го с такава откровеност, че той се разсмя. Така

беше и при него.

Наталия погали с ръка корема и гърдите му, прокара пръсти по мускулите му.

– Какво спортуваш тогава, щом не яздиш? Или тези супермускули са ти по

рождение? – попита и сложи ръка на бедрото му.

– Тичам – отвърна тихо. – И играя тенис, но предимно с клиенти. – Ръката ù се

раздвижи. – А ти играеш ли тенис? – Наистина му се искаше да я води по къса

бяла поличка. Пенисът му подскочи. Тя го огледа и се усмихна, а той пак усети

гладното си нетърпение. Кога беше последният път, когато бе имал толкова

много излишна енергия?

– Аз съм момиче от висшата класа. Играя тенис, обичам да яздя и да карам ски.

Но когато се стигне до голфа, тегля чертата.

– Аз играя футбол.

– Футбол? – Тя погали бедрото му, а на него вече му беше прекалено трудно да

се концентрира върху разговора.

– Да. – Всъщност това беше едно от нещата, за които никога не говореше. Не

пред бизнесконтактите си, не пред пресата. Беше твърде лично. Но сега се

чуваше как споделя с Наталия. – С Майкъл сме нещо като треньори и спонсори

на отбор младежи в северозападната част на Стокхолм. – Беше доста далеч от

центъра, в един от най-бедните квартали и беше наистина нещо много, много

лично. Нещо, което го правеше щастлив. – Всъщност съм доста добър

футболист. – Искаше му се Наталия да запомни тези неща. Че е направил поне

едно неегоистично нещо на този свят.

Ръката ù спря да се движи.

– Трябва да внимаваш, Дейвид. Скоро ще започна да мисля, че изобщо не си

бездушен и зъл рисков предприемач.

Той я издърпа бързо до себе си, под себе си и се придвижи върху нея. Взря се в

очите ù и я целуна. Вече беше убеден – ако целта на това идване бе да се

освободи от Наталия де ла Грип, със сигурност в целия си съзнателен живот не се

бе заблуждавал така дълбоко.

– Не мисля, че съм в състояние да те пусна, все още не – каза тихо.

– Но това е хубаво, нали? – усмихна се тя и се целунаха. Езикът ù беше топъл и

нежен, но когато ръцете ù обгърнаха тялото му и се плъзнаха по гърба, той

застина и се опита да се измъкне назад.

Но тя не го пусна, разтвори пръстите си, покри гърба му, и просто отказа да

бъде избутана настрани.

– Не – каза категорично.

Дейвид я погледна предупредително, но Наталия поклати глава, а очите ù

горяха от решителност.

– Искам – каза. Единият ù пръст мина по неравния белег и чувство на силна

тревога го заля като приливна вълна.

– Легни по корем – каза тя, а очите ù буквално пробиваха дупки в неговите.

Той я гледа дълго, дълго. Наталия де ла Грип стигаше твърде далеч, твърде

близо.

Наталия наблюдаваше сериозното му изражение и знаеше, че обмисля да ù

откаже. Погледите им се бореха за надмощие. На лицето му видя емоции като

бързо пролазващи тъмни сенки. Емоции, които сега реши да не анализира.

Просто настояваше и реши да не се огъва.

– Наталия – каза той с предупредителен глас.

– Не. – Нима не бе разбрал вече каква силна воля има? Че не се предава никога

и че нямаше да го направи и сега.

И тогава той се огъна.

– Упорита жена – промърмори той и легна по корем.

Милостиви боже!

Гърбът му беше шокираща гледка.

– Кой ти причини това? – попита тихичко тя. Имаше толкова много белези, не

беше възможно дори да ги преброи. Колко време трябва да удряш някой с

камшик, за да се получи това?.

– Не беше само един човек.

Тя изчака да продължи.

– Беше в училище – каза с въздишка той и тя веднага разбра, че говори за

„Скогбака“. Красивото заобиколено от добре поддържани храсти и двор частно

училище, известно с издевателството на едни деца над други, със скандалите… И

това беше само от пресата, а до нея стигаше много малко. Наталия знаеше, че

това, което се пише и говори, е една стотна от всичко, което се случва там.

Изведнъж съжали, че бе настоявала да чуе истината. Сега не знаеше дали ще

може да я понесе.

Наталия напълно добре осъзнаваше, че белезите отдавна не болят, но искаше

да ги погали и да успокои болката, която трябва да е била непоносима преди

време.

– Имах доста трудности, докато се нагодя към йерархията – каза той с буза,

опряна в матрака. Гласът му беше спокоен. Звучеше абсолютно равно,

безстрастно. – Отказвах да им позволя да ме унижават с техните ритуали за

„покръстване с огън“ и… другите неща. Отношението ми наистина ги нервираше.

Продължи доста време. Бях на шестнадесет и, естествено, ужасно арогантен. А

това правеше нещата още по-зле. Един ден ме подмамиха да сляза в мазето.

Трябваше да понеса наказанието си за нещо, което бях направил и което не им се

беше понравило. Имаше звукоизолирана стая. Удряха ме с камшиците и ме

оставиха там. Доста дълго време. Раните не заздравяха нормално.

– Какво им направиха?

– Ти как мислиш?

– Нищо. Цялата история е била потушена и премълчана.

Той кимна.

Съучениците на Дейвид го бяха научили, че е по-незначителен от тях, защото

те ходеха на смехотворните си партита, носеха скъпи костюми и караха скъпи

спорни коли, докато той беше беден. Бяха го пребили, защото бе имал смелостта

да отстоява себе си.

Наталия никога не се бе срамувала толкова от социалната среда, към която

принадлежеше, но реши да не го притиска допълнително. Подозираше, че вече

бе изкопчила повече, отколкото той бе готов да ù каже.

Очите ù бавно огледаха силното му тяло. Дейвид Хамар беше много повече от

белезите на гърба си. Ръцете му бяха големи и силни. Беше ги прострял в

голямото ù легло. Знаеше, че иска да го вижда тук по-често, много по-често. Тя