устните си, но не се предаде. – Някои хора нямат никакъв стил, никакъв финес. И

мисля, че това е ясно от самото начало. Просто това е вродено. Има разлика

между истински способните хора и, ами, него.

Питър погледна в чинията си. Наталия не успя да разчете изражението му.

Запита се дали и на него този разговор му е писнал до болка така, както

започваше да ù писва на нея. Но пък тя никога не знаеше какво мисли брат ù. От

много време се бяха отдалечили един от друг.

Когато беше малка, брат ù беше всичко за нея. Той беше на шест години по-

голям от нея, а Алекс се роди година след Наталия. С Алекс в много отношения

бяха съюзници като деца, а Питър се отдалечаваше все повече и повече с всяка

изминала година, докато дойде онзи миг, когато се оказаха съвсем непознати

един за друг, а не братя и сестра.

Лицето на баща ù както винаги също не изразяваше нищо. Но не беше нужно

да казва каквото и да е. Наталия знаеше много добре какво мислят. Понякога

тази безмълвна комуникация беше толкова ужасяваща, че ù се искаше да крещи.

Майка ù седеше неподвижно и чакаше да преминат пак към закачките. Луиз се

усмихваше, Питър се покашля деликатно, похвали храната и после направиха

това, което правеха винаги – продължиха нататък, сякаш нищо не се бе случило.

Наталия се предаде.

След вечерята, кафето и брендито, Аса реши да остане, но Наталия искаше да

се прибере вкъщи. Каза довиждане, прегърна Аса, погледна за последен път

красивата жълта фасада и запали двигателя на колата си. Щеше да ù отнеме

време да се възстанови от тази семейна вечеря.

*

Дейвид не можеше да си намери място. Беше прекарал цялата събота с

Каролина, беше си взел цял един безценен ден, за да я види. Тя беше щастлива и

той не се чувстваше чак толкова гузен. Сега отново беше в офиса си и се

опитваше да навакса изгубеното време, макар че беше събота вечер, а и, честно

казано, нямаше кой знае каква работа. Майкъл беше с родителите си в

крайградската им вила и в офиса нямаше абсолютно никого.

Дейвид погледна телефона си – нямаше никакви съобщения. Поне не от

Наталия. Но той и не очакваше. Нарочно беше лаконичен, когато ù писа по-рано

през седмицата и вероятно всичко вече беше свършило. Защо обаче го чувстваше

толкова незавършено?

Пръстите му минаха през списъка с контактите. Набра номера ù. Реши че ако

не вдигне до третия път, ще затвори.

– По дяволите, почакай да си сложа слушалките. – Мълчание. – Да?

– Наталия?

Дълго мълчание.

– Здравей, Дейвид – каза колебливо тя, сякаш не можеше да реши дали е

щастлива, изненадана или нещо друго. – Извинявай, помислих, че е шефът ми.

Дейвид погледна часовника си. Беше почти единадесет.

– Сериозно? Обажда ти се толкова късно? В събота?

– Е, ти познаваш Джей О – отвърна тя саркастично. – Как мислиш?

– Права си. Събудих ли те?

– Не, в колата съм. Бях при родителите ми. Макар че всъщност бяхме в къщата

на брат ми.

Дейвид си представи жълтата сграда, която видя по време на онази обиколка с

хеликоптера.

– В замъка?

– Да, макар че ние не го наричаме така. Казваме му имение. – Кратко

мълчание, тих смях. – Извинявай, не мога да повярвам колко арогантно прозвуча

това. Ходя там само за да яздя коня си. Семейството е цената, която трябва да

платя за това.

За пред хората Де ла Грип бяха известни със сплотеността си, но нещо в гласа

на Наталия му подсказваше, че нещата са малко по-сложни.

– Яздиш? – попита Дейвид, макар и да знаеше, че тя е много добър жокей.

Представи си я в костюм за езда и високи лъскави ботуши и кръвта му кипна.

Тя се засмя. С нисък глас, който му припомни как се беше гърчила под него от

удоволствие. Колко възбуждащо.

– Да, Дейвид, мога да яздя – изрече тихо и двоякото значение на глагола не

остана незабелязано.

– Не знам дали е редно да го кажа, но мисълта за теб в ботуши за езда ме

възбужда. Обула ли си тесните бикини?

– Много тесни – отговори бавно тя.

Представи си дъгите ù силни крака, облото ù дупе.

– Как си облечена? – попита той с леко дрезгав глас.

– Мамка му.

– Какво стана?

– Карам със сто и четиридесет. Не мога да правя секс по телефона.

Той скочи от стола и изведнъж съзнанието му се избистри.

– Това е много над ограничението. Можеш ли да намалиш малко?

– Няма проблем. Просто ме изненада, това е всичко.

– Пила ли си? Искаш ли да дойда да те взема отнякъде? – Тревогата му беше

толкова искрена, че дори не мислеше, просто говореше.

– Не съм пила. Ще се прибера скоро.

– Добре. Карай внимателно.

– О, Дейвид, аз правя всичко внимателно. – Гласът ù беше като нежна

съблазнителна мелодия. Господи, как обичаше, когато Наталия флиртуваше с

него. Точно по този начин.

Стига толкова, затваряй!

– Исках само… – започна той, но не знаеше какво да каже. Не трябваше да ù се

обажда, знаеше си. – Мислех си за теб – каза тихо и напълно честно.

Тъпо, толкова тъпо.

Настана пълна тишина.

– Дейвид – сякаш издиша името му тя и той усети как притиска слушалката към

ухото си.

– Да?

– Не съм свикнала с тези неща, затова не знам дали е редно да го казвам, но ще

се прибера скоро. Имах ужасна вечер. Искаш ли да дойдеш? – Дишаше тихо и му

се стори, че чува ръмженето на двигателя. – Аз го искам. Няма значение дали

има или няма нещо между нас.. Искам да те видя. Пак.

О, мамка му. От всички неща, които Наталия можеше да каже, това беше най-

лошото. Той се опита да се пребори със себе си и загуби.

– Ще бъда там след час.

21

Питър не можа да заспи дълго след като Наталия си тръгна. Дълго след като

Аса и родителите му пожелаха лека нощ и се оттеглиха. Дълго след като жена му

заспа до него.

Не можеше да се отърве от чувството на безпокойство.

Чувството за предстояща беда се бе появило в мига, в който видя Дейвид Хамар

на улицата в петък вечер.

Той лежеше по гръб и гледаше тавана. Не знаеше дали всичко това не беше

само плод на въображението му. Плашеше се , че толкова малко може да разчита

на чувствата си. И най-вече, че не чувства почти нищо.

Не, това не беше съвсем истина. Завъртя се настрани. Вечерта беше задушна,

гореща, и разбира се, в къщата нямаше климатик. Определено изпитваше нещо.

Но беше толкова неприятно, че се опитваше да не мисли за това. За беда, Питър

не знаеше кои чувства да потисне, така че в един момент ги изгуби всичките.

Спомни си как тръгна на училище в „Скогбака“. Тогава си мислеше, че всичко

ще се оправи, че ще съумее да стъпи на краката си, че ще има възможност да

започне на чисто, да остави нещастните години от началното и средното

училище зад гърба си и най-сетне да намери своята среда.

Винаги беше имал големи трудности да намери приятели и това, за жалост, не

се промени и в „Скогбака“. По-големите ученици го мачкаха. В такива ситуации

си сам. Всеки трябваше да мине през това унижение съвсем сам.

– Трябва да захапеш дулото, Питър. Да поемеш удара – каза баща му една

вечер, когато направи грешката да се обади разплакан у дома. – Не плачи като

някакво шибано момиче.

И след това Питър просто се примири, направи всичко, което се очакваше от

него. Странно е с колко много неща може да се примири човек. Почти с всичко.

После дойде неговият ред.

Дойдоха нови ученици и вече не беше най-младият. Един от новите беше

Дейвид Хамар. Дори като тийнейджър той беше висок, в очите му се четеше

гняв, а зад гърба му имаше детство, каквото никой от учениците не познаваше. И

тези клюки, че майка му спи с чужди мъже. Дейвид от самото начало нямаше

никакъв шанс. Наказателните акции започнаха и дори сега Питър се стряскаше

от тоталния поврат – всички негови съученици от жертви се бяха превърнали в

агресори. И най-вече той самият.

Но това е просто част от самото израстване в такова училище – мислеше си

той, даваше си обяснение и извиняваше действията си, както бе правил през

целия си живот. – Това, което си правил в онези години, не те прави лош човек.

Всеки го знае.

Всеки освен Дейвид Хамар, разбира се.

Този аутсайдер така и не се научи да понася унижението и да си затваря

устата. Дейвид отказваше да спазва социалните правила и грижата на Питър

беше да го накара да го направи. Спомни си колко ядосан и почти ограбен се

чувстваше. За какъв се мислеше този Дейвид? Някакъв бедняк от работническата

класа, посещаващ това училище със стипендия – как така имаше наглостта да си

мисли, че е по-добър от останалите? Питър не можеше да си спомни как и кога се

случи всичко, но добре помнеше мига, в който реши да го съсипе. И една от

причините беше, че всички момичета бяха напълно полудели по него.