изобщо имаше някакво мото в живота, то беше: никога не се обръщай назад.

Веднага след него: никога не се привързвай към друг човек. В опита и на двете

имаше разочарование и болка. Аса също бе много наранена, ситуацията им беше

напълно различна.

– Интересуваш ли се все още от него?

– Не бих казала – отвърна Аса. – Имаше възможност. Пропиля я.

Наталия поклати глава. Приятелката ù имаше навика да зарязва мъжете в мига,

в който намереше дори и най-малкото нещо, което подлежеше на критика.

– Но изглеждаш заинтересована.

– Не, никак даже. Просто е като цирей.

Млъкнаха. Всяка от своята страна на линията.

– Трябва да говоря с баща си – реши Наталия.

– За Дейвид?

– Да, разбира се, ще се обадя на баща си да му кажа, че съм спала с мъжа,

когото мрази най-много. Искам да говоря с него за сделката. Просто нещо не е

наред.

– Но нали вече говори с него. И с Джей О.

– Да.

Аса замълча и след малко каза:

– Джей О всъщност е доста секси.

– Мисля, че обича групов секс – вметна Наталия.

– Кой не обича групов секс? Добре, трябва да тръгвам. Мисля, че обещах на

Ричи да се видим. Имам среща. Той е само на двадесет и четири. Когато Дейвид

ти писне, трябва да опиташ някой по-млад. Те не искат нищо. Хей, чуваш ли ме?

– Да

– Живеем в двадесет и първи век. И ти можеш да му се обадиш, това е съвсем в

реда на нещата. Рано или късно трябва да спреш да слушаш съветите на майка си

да си стискаш краката и да чакаш. Не може да си седиш у дома и да мухлясваш.

– Не седя у дома и не хващам мухъл. Седя на бюрото си и придвижвам сделка за

милиарди крони.

– Обади му се. Само това искам да кажа – засмя се Аса. – Може да го попиташ

дали харесва групов секс. Това ще го накара да се замисли.

– Ти си болна.

– Знаеш ли, звучиш точно като терапевта ми. Забавлявай се със сделката. Чао.

17

Към седем вечерта Дейвид вече беше излязъл от офиса си. Нямаше нерви да

седи на едно място. Все още беше прекалено горещо и той тръгна пеша към

центъра.

Трябваше да се прибере у дома.

Да се обади на Майкъл.

Да тренира до припадък и да си легне рано.

Можеше да направи всичко друго, освен това, което правеше в момента.

Вървеше към „Стуреплан“. Мина с бърза крачка по „Нибо Бей“, покрай Кралския

театър и ресторант „Ричи“. Навсякъде имаше тълпи от туристи и местни. Накрая

спря пред „Стурегалериен“ — центъра на златния финансов триъгълник на

Стокхолм.

Огледа фасадата на сградата – шопинг мол и офиси. Знаеше точно къде са

офисите на банката. На четвъртия етаж. Беше почти седем и половина. Наталия

със сигурност беше все още на работа. И ето го, стои под прозорците и се опитва

да си внуши че е минал случайно, а не че я преследва.

И сега какво? – запита се той и опипа телефона в джоба си.

– Дейвид?

Той примигна и се обърна в посока на гласа. Наталия се беше материализирала

пред входа на сградата. В първия момент реши, че съвсем е откачил и това е

видение. Но наистина беше тя.

– Здрасти – каза той.

Тя като че ли не можеше да повярва на очите си.

– Какво правиш тук?

– Не съм съвсем сигурен – отговори честно той. – Досега ли работи?

– Да. Беше много натоварен ден.

– Навън е хубаво. Искаш ли да се поразходиш? С мен?

Очите ù се разшириха, но не каза нищо. Само кимна.

Тръгнаха бавно към залива, към „Ниброплан“ и „Страндваген булевард“. Тя

вървеше близо до него, но не се докосваха.

– Как си? – попита той. Бяха минали ужасно много часове, откакто се бяха

разделили. Сега съжаляваше, че не ù се обади през деня, че дори не се

поинтересува как е след снощи. Тази жена заслужаваше нещо много по-добро.

Тя се усмихна, но отвърна кратко:

– Добре, а ти?

– Беше много дълъг ден – отговори той и веднага се сети, че не бива да

споменава къде е бил днес. Внимавай какво говориш. Помни коя е, Дейвид.

Той кимна към количката в парк „Барзелий“, на която продаваха хотдог.

– Искаш ли по един? Тук са много хубави.

Тя бавно примигна. Слънцето клонеше към залез и златистата светлина

искреше в косата ù. Очите ù грееха.

– Никога не съм яла хотдог.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Майка ми счита, че е вулгарно да се взима храна от улицата. Работата на

майка ми е да определя кое е вулгарно и кое не – засмя се многозначително тя. –

И кой е вулгарен. Просто е такава. Да, искам хотдог. С най-голямо удоволствие.

Той купи по един пикантен хотдог с много горчица и двамата седнаха на кея да

ги изядат. Хранеха се в мълчание. Гърбът ù беше изправен, от устата и ръката ù

не падна нито една троха.

После грижливо сгъна салфетката, избърса ъгълчетата на устата си с влажна

кърпичка и отпусна ръце в скута си. Той ù подаде кена с минерална вода, който ù

беше купил. След кратко колебание тя го взе и я изпи.

– Не ми казвай, че не си пила и вода от кен на обществено място?

– Толкова е глупаво, знам.

Очите му се заковаха върху устните ù. Тези бледорозови устни. Би дал… много,

за да ги целуне пак. Да ги усети върху своите. Върху кожата си. Върху...

– Твоето детство е било различно, предполагам – продължи тя и той се опита да

се фокусира върху разговора. – Не се замислям често. – На челото ù се появи

лека бръчица. – За това колко различни могат да бъдат съдбите на хората. –

Прокара пръсти по кутията с минерална вода. – Винаги съм се мислила за много

либерална, но после се поглеждам отстрани, през очите на някой друг и гледката

невинаги е приятна.

– Трудно е да се прецениш сам. Но да, мисля, че детството ми е било много по-

различно от твоето. Майка ми беше самотен родител. Родила ме е, когато е била

на деветнадесет, и не е успяла да отиде в университет. Издържаше ни с каквато

работа падне. Нямаше си никого. Живеехме в много беден и престъпен квартал.

– А баща ти?

– О, той никога не е бил част от картината. Починал е преди доста години.

– Звучи ужасно. И за двама ви.

– А аз не правех нещата по-лесни. Бях трудно дете и все ù създавах проблеми.

Тя вдигна ръка да се предпази от слънцето и го погледна в очите. Нейните бяха

пълни с топлина. Не каза нито едно от обичайните клишета, които бе свикнал да

чува, не каза, че всички деца правят бели, че не трябва да вини себе си. Нищо.

Просто го гледаше открито и сериозно.

– Често сменяхме жилищата – чу се да казва той. Кога за последно бе споделял

с някого тези неща? За детството си, което всъщност го изгради като човек

повече, отколкото смееше да признае пред себе си.

– Защо?

Беше така примамливо, така лесно да се говори с нея, но той успя да вземе

нещата в свои ръце.

– Поради различни причини – отвърна предпазливо. – Когато бях на петнадесет,

тръгнах на училище в „Скогбака“. Майка ми успя да ми извоюва стипендия. –

Всяка година там приемаха по няколко деца без такса. Стига да не забравяха

къде им е мястото, и да не забравяха да изразяват вечната си благодарност. – Там

нещата се обърнаха – добави той.

В крайна сметка.

– Много е трудно да бъдеш различен – каза Наталия много предпазливо. –

Особено в такова училище. Повечето от учениците си приличат. Хората говорят

колко е хубаво там, колко много нови запознанства им е донесло, но цената е, че

трябва да си като другите. Затова е толкова сложно.

– Ти различна ли беше? – попита Дейвид.

– Да.

Тази единствена дума му каза толкова много неща. Затова беше така лесно да

се говори с нея. Тя беше изключение в нейния привилегирован свят. А той беше

отшелник в своя. Външно Наталия, изглежда, се чувстваше на мястото си, но със

сигурност бе водила своите собствени битки. Баща ù беше известен с грубостта

си и сексистките си изказвания за жените в сферата на финансите. Наталия със

сигурност бе расла, смятайки тези тиради за ежедневие. Вероятно я бе слагал да

седне на масата в кухнята и бе слушала само това. В много отношения очевидно

бе голямо предимство да израснеш в най-авторитетното и богато шведско

семейство. Вероятно от малка е бе усвоила много неща и бе изградила мрежа

контакти, без да се налага да плаща за това. Но от друга страна... Питаше се

какво ли ù бе причинило това. Беше ли систематично потъпквано самочувствието

ù? Или именно семейството ù я беше направило нетърпелива да покаже на какво

всъщност е способна?

– Шефът ти не спира да те хвали – каза Дейвид. Искаше му се Наталия да го

знае.

– Благодаря. Не мислиш ли, че е малко странно да седим тук и да говорим за

тези неща? В известен смисъл знам толкова много за теб. Предимно от медиите.

Но не те познавам. Не съвсем. – Тя свъси вежди и той разбра, че си мисли за

начина, по който се бяха опознали предната вечер… на едно съвсем различно

ниво. Но Наталия беше права. Не знаеха нищо един за друг, независимо какво си

мислеха. Чудеше се дали тази изключително умна жена имаше толкова много