Дейвид и Майкъл откриваха причината за слабата им ефективност – в повечето

случаи проблемът беше некомпетентното ръководство – и пускаха акции без

покритие, за да направят холдинг с мажоритарно управление.

После навлизаха брутално, превземаха и раздробяваха компанията на парчета,

преструктурираха, продаваха и печелеха. Бяха по-добри от всички останали в

тези две неща – завладяване и усъвършенстване. Понякога нещата минаваха

леко. Хората съдействаха и „Хамар Капитъл“ можеше спокойно да прокара

политиката си. Понякога имаше борба.

– Все още ми се иска да имаме на наша страна някой от семейството, което

притежава компанията – каза Дейвид, когато южен Стокхолм се простря под тях.

Да имаш на своя стана някои от основните акционери, някой от големите

мениджъри на пенсионните фондове например, беше изключително важно за

успеха на начинание от такъв чудовищен калибър. Дейвид и Майкъл бяха

прекарали ужасно много време да убеждават управителите. Ходеха на безкрайни

срещи, прокарваха обиграните си с времето номера не един, а десетки пъти. Но

да спечелиш някого от семейството собственик, имаше няколко предимства и в

известен смисъл щеше да бъде престижна победа, особено над тази фирма.

„Инвестум“ беше една от най-старите и най-големите шведски компании. Освен

това един такъв съмишленик би привлякъл много други акционери на страната на

„Хамар Капитъл“. А това би било възможно само в случай, че Дейвид и Майкъл

имаха на своя страна някой от най-влиятелните членове на рода.

– Така би било много по-лесно – продължи Дейвид.

– Но кой?

– Има един човек, който е поел по свой собствен път и не се съобразява със

семейството – каза Дейвид. Летище Брома се появи на хоризонта.

Майкъл помълча малко и накрая попита:

– Имаш предвид дъщерята, нали?

– Да. Не е толкова популярна, но се говори, че е голям талант. Възможно е да

не е съвсем доволна от начина, по който се отнасят с нея мъжете.

„Инвестум“ не беше само стара компания с традиции. Това беше патриархално

семейство, пред което петдесетте години на миналия век биха изглеждали

модерни и дори разюздани времена.

– Наистина ли си въобразяваш, че можеш да спечелиш някого от тях на своя

страна? – попита колебливо Майкъл. – Не си от хората, които са им по сърце, и

едва ли питаят топли чувства към теб.

Дейвид почти се изсмя. Това беше твърде меко казано.

„Инвестум“ се контролираше от семейство Де ла Грип, което печелеше

милиарди крони на ден. Индиректно фирмата, или иначе казано Де ла Грип,

контролираха близо една десета от брутния вътрешен продукт на Швеция и

притежаваха най-голямата банка в страната. Членове на фамилията присъстваха

в борда на директорите на почти всяка една шведска компания. Де ла Грип бяха

от висшата класа, традиционалисти и много богати – почти със статут на кралско

семейство. Реално без да са монарси тяхната кръв беше доста по-синя от тази на

династията Бернадот – шведското кралско семейство. Изглеждаше непосилно за

Дейвид Хамар, славещ се като дързък бизнесмен и корпоративен палач, да

намери някой влиятелен член на фамилията, известна с лоялността си към

семейните ценности и богатство, когото да привлече на своя страна и по този

начин да придобие контролния пакет акции на фирмата.

Но Дейвид го беше правил и преди. Беше успявал да убеди и да обедини усилия

с някои от членовете на другите семейства, притежаващи компаниите, които той

се канеше да смаже и разпродаде. Това често водеше до разрушени семейни

отношения, оставящи дълга и трайна следа зад гърба му. Обикновено

съжаляваше за действията си, но в този случай това би било само бонус към

печалбата му.

– Ще се опитам – каза той.

– Това е надежда, граничеща с лудост – каза Майкъл, който не за първи път

произнасяше тези думи.

Дейвид кимна бързо.

– Вече се обадих да уговоря обяд с нея.

– Разбира се, че си се обадил – промърмори Майкъл, когато хеликоптерът

започна да се спуска надолу. Полетът бе продължил тридесет минути. – И тя

какво каза?

Дейвид си спомни за хладния глас, който чу по телефона. Не на асистентката, а

на самата Наталия де ла Грип. Прозвуча изненадано, но не попита нищо.

Всъщност говори доста кратко. Благодари му за поканата и после асистентката ù

потвърди срещата с имейл.

– Каза, че очаква с нетърпение да се запознае с мен.

– Наистина ли?

Дейвид се изсмя мрачно. Гласът ù бе толкова студен и далечен, че неизбежно

задейства дълбоко вкоренената му омраза към висшата класа. Наталия де ла

Грип беше една от около стотината жени в Швеция, родени с титлата графиня.

Елитът на елита. Едва ли имаше достатъчно думи да опише колко нищожни бяха

подобни хора за него.

– Не – отговори Дейвид. – Не каза нищо подобно.

Но пък той не бе очаквал друго.

2

Четвъртък, 26 юни

Наталия ровеше из купчината документи на бюрото си. Извади една таблица с

цифри.

– Аха – каза и размаха листа. Погледна триумфално към дребната

платиненоруса жена, седнала на стола за гости, който не пасваше на

обстановката в малкия офис. Приятелката на Наталия Аса Белке надникна в

листа, но без особен интерес, и продължи да оглежда лакираните си в телесен

цвят нокти. Наталия пак се зарови в хаоса на бюрото си. Мразеше безпорядъка,

но в това малко пространство беше невъзможно да подредиш каквото и да било.

– Как си всъщност? Но ми отговори честно – попита Аса. Отпи от кафето, което

си бе взела на път за офиса на Наталия, и се загледа в приятелката си, която

продължаваше да рови из купчините. – Питам само защото ми изглеждаш малко

разсеяна – продължи тя. – И макар че имаш доста странности, липсата на

концентрация не е една от тях. Никога не съм те виждала такава.

Наталия се намръщи. Беше изчезнал важен документ. Нямаше и следа от него.

Щеше да се наложи да помоли някоя от претоварените с работа асистентки да го

изготви наново.

– Джей О се обади от Дания – каза Наталия. Джей О беше шефът ù. – Искаше да

му подготвя един отчет, а не мога да го намеря.

Забеляза друг документ, издърпа го и зачете с уморени очи. Предишната нощ

не успя да се наспи. Отново работи до много късно. Голямата сделка

наближаваше и поглъщаше огромна част от времето ù. Отгоре на всичко много

рано сутринта се обади един клиент, за да се оплаче от нещо, което със

сигурност можеше да почака няколко часа. Тя вдигна поглед към Аса.

– Какво искаш да кажеш? Какви странности?

Аса отпи от чашата си и без да отговори на въпроса на Наталия, направо

попита:

– Какъв е проблемът?

– Проблемите. Множествено число. Работата ми. Баща ми. Майка ми. Всичко.

– А всички тези документи? Какво стана с решението ти за общество без

хартия?

Наталия огледа приятелката си. Аса изглеждаше в добро настроение и

отпочинала, добре облечена, с перфектен маникюр. Вълна на силно

раздразнение премина през тялото на Наталия.

– Виж, не ме разбирай погрешно, ценя неочакваната ти визита – каза тя не

съвсем откровено. – Но баща ми винаги се оплаква колко много пари плаща на

адвокатите си. Не трябва ли да си в „Инвестум“ и да заработваш заплатата си?

Искам да кажа… вместо да седиш в претъпкания ми офис, облечена в „Прада“, и

да ме тормозиш?

– О, аз заработвам високата си заплата – каза Аса и размаха безцеремонно

ръка. – Знаеш много добре, че баща ти няма да ме изгони. – Тук спря и погледна

Наталия многозначително. – Знаеш го.

Наталия кимна. Да, знаеше.

– Минавах наблизо и се чудех дали искаш да обядваш. Ако трябва още веднъж

да ям с някои от онези адвокати в „Инвестум“, ще се самоубия. Всъщност ако

знаех колко безумно скучни са тези хора, никога нямаше да уча право – каза Аса

и леко разроши русата си коса. – Може би от мен щеше да излезе добър водач на

култ.

– Не мога – отговори веднага Наталия. Малко по-бързо, отколкото ù се искаше,

но вече беше прекалено късно. – Заета съм. – Тя прочисти гърлото си и напълно

излишно добави: – Извинявай. Както казах вече, заета съм. – Погледна надолу и

започна да прелиства документите, които вече беше прегледала, само и само да

избегне проницателния поглед на Аса.

– Наистина ли?

– Да. Не е чак толкова странно.

Аса присви очи.

– Като се има предвид, че имаш мозък като суперкомпютър, мисля че е

необяснимо защо си толкова неубедителна лъжкиня. Вчера имаше време. Сама

го каза. И не е като да имаш някакви други приятели. Опитваш се да ме

отбегнеш ли?

– Не, заета съм. Наистина. Не бих си и помислила да те отбягвам. Ти си най-

добрата ми приятелка, макар че имам и други и ти го знаеш. Утре може би. Аз