– Какво правиш? – попита той и сложи ръка върху нея, за да я придърпа към

себе си.

– Ще запаля няколко свещи – отвърна тя и успя да се измъкне от дивана.

– Не се бави много. Толкова е хубаво да лежа до теб.

Докато Наталия намери свещи и запалка, дишането му се успокои и пак заспа.

Тя ходеше с боси крака и палеше всяка свещ, която успя да намери. После се

спря до дивана и се загледа в него. Тялото му беше изваяно и силно. Всяка негова

извивка беше изпъкнал мускул. Свещите мятаха треперещи сенки върху него и тя

с копнеж огледа гърдите, краката му… Е, да, и това… Беше прелестен.

Величествен. Не можеше да намери точните думи да го опише. Сети се за онова

нещо, което напипа на гърба му, но веднага се опита да забрави. Не бе пожелал

да говори за него и не ù влизаше в работата.

Тя взе едно тънко одеяло от другия диван, уви се и тръгна към терасата.

Беше купила този апартамент със свои пари, не с парите на семейството си.

От собствената си заплата, чрез посредник, който не работеше за баща ù. Рядко

канеше хора тук. Всъщност единственият мъж, който бе идвал тук, за да… да

прави секс с нея, беше Йонас, и то преди доста време.

Тя придърпа одеялото около себе си. Краката ù вече започваха да свикват със

студения под на терасата. Обичаше този апартамент и най-вече терасата си. Не

беше широка, но беше дълга и тя бе поставила цветя по парапетите. Повечето

бяха лесни за гледане и не изискваха кой знае какви познания по градинарство.

Беше добавила и керосинови фенери, които… да, всъщност можеше да ги запали.

Така и така бе излязла тук. След като приключи с тях, се облегна на парапета и

погледна надолу. Всеки ден от зори до мрак бе обградена с технологии и

електроника – имаше нужда от този оазис.

– Какво правиш? – Гласът му я накара да подскочи и веднага след това усети как

ръцете му се плъзват по тялото ù.

– Просто се наслаждавам на нощта – отвърна тя.

Дейвид тихо се засмя, опрял устни в кожата на врата ù.

– Умееш да се наслаждаваш на нещата в живота. Не си спомням кога за

последен път чух жена да се наслаждава така високо.

– Благодаря, че ми напомни. Сигурно всичките ми съседи са ме чули.

– Са ни чули – поправи я той. – Беше изумително. Ти си изумителна. – Ръцете му

се плъзнаха под одеялото и обхванаха гърдите ù. Одеялото започна да се плъзга

по раменете ù.

– Може би трябва да влезем вътре – каза тя, докато ръцете му вече се спускаха

между бедрата ù. Железният парапет не беше плътен и ако някой минувач

погледнеше нагоре, щеше да ги види. Когато пръстът му се плъзна в нея, тялото ù

затрепери. Галеше я, движеше се точно по правилния начин. Как така вече

знаеше толкова много за нея? Как бе разбрал толкова бързо какво обича?

– Дейвид?

– Тихо. Нарушаваш концентрацията ми. Сложи ръце на парапета.

Може би трябваше да се поколебае, дори да протестира, но не направи нито

едното, нито другото. Беше прекалено омагьосана, погълната, за да мисли.

Затова направи както той ù каза. Химия, опита се да се убеди, че това е просто

химия, затвори очи и стисна железния парапет.

Дейвид прокара ръка по гръбнака ù, придърпа изящните форми на дупето ù към

себе си и просто се остави на насладата да я има и да я почувства така близо до

себе си. Долепи се до нея, погали копринената кожа на лицето ù.

– Дейвид – прошепна задъхано през рамо.

– Искаш ли да влезем вътре?

– А ти не искаш ли?

– Не.

Искаше я тук, на терасата, с ръце на желязото. Бързо донесе един презерватив

и разкъса опаковката. Влезе в нея бавно, без да откъсва очи от приятната гледка.

Наталия издаде мек радостен звук и започна да се движи по него.

Перфектно! Пасваше перфектно към размера му. Наведе се напред и стисна

чувствителното зърно между палеца и показалеца си. Така, както тя обичаше.

Мускулите ù се свиха около пениса му и после извика. Беше почти животински

рев, който отекна над цялата улица, простряна под тях.

Той я закова към перилото, стисна я толкова силно, че почти не можеше да

мърда изпод ръцете му, и започна да тласка бавно, дълбоко в нея, облегнат леко

върху гърба ù, с една ръка между краката ù, за да разтвори вибриращата под

него топлина.

– Наталия – прошепна той

– Дейвид – чу запъхтения ù сподавен глас.

– Сега се освободи – подкани я настоятелно той, заравяйки се по-силно и

дълбоко в нея.

Наталия свърши така силно, както и първия път. С върховно усилие задуши

писъка си, но стонът завибрира по целия парапет. Той продължи да блъска в нея,

докато експлодира. Оргазмът му беше толкова силен, че за секунда се олюля на

краката си. Останал без дъх, той облегна тяло върху гърба ù и зарови нос в косата

ù.

– Е, сега вече наистина ще се наложи да се преместя в ново жилище – каза

задъхано тя.

Той се засмя от сърце.

След това седнаха на огромния диван, преплетени един в друг. Гледаха как

свещите горят и слушаха Сара Харви. Говореха и пиеха водка.

Когато слънцето наближи хоризонта, пак правиха любов. Бавно, открито.

Толкова хубаво! Една сълза се спусна от окото ù, но тя бързо я избърса. Защото

знаеше, просто знаеше, че той няма да остане, че това беше краят. И както

предположи, макар че беше едва два или три сутринта и небето вече

изсветляваше, той събра нещата си, облече се бързо, каза ù довиждане и си

тръгна.

Наталия чу как стъпките му заглъхват с всяка крачка, която правеше към

асансьора, и не позволи на тъгата да я залее. Беше време да изпитва само

наслада. Удоволствието от това, което бе преживяла, от това, че се беше

почувствала красива, желана. Да изпита щастие от случилото се, макар че той не

каза нищо за следваща среща. Дори не намекна, че някога ще се видят отново.

Наталия влезе в кухнята и отвори хладилника. Беше почти празен. Имаше само

два буркана – един с коктейлни лукчета и един с кисели краставички. След

кратко колебание тя отвори киселите краставици. Наля си малко водка, взе

чашата и краставичките и излезе на терасата.

Слънцето вече беше изгряло и ставаше горещо. Очертаваше се още един

непосилен ден. Чу момчето с вестниците по тихата уличка. Аз съм само

жена, помисли си тя, потопи пръсти в буркана и извади една краставичка. А

Дейвид беше повече от мъж. Отпи от водката си и омота одеялото около тялото

си. Дейвид беше оставил аромата си навсякъде. Усещаше уханието на тялото и на

одеколона му, примесен с аромат на сол, на телата им, на секс.

Наталия бе израснала с много животни. През целия си живот се бе грижила за

коне, от първото ù пони до любимата ù кобилка Лъвли, която все още яздеше,

когато имаше възможност.

В тийнейджърските си години беше работила с много ветеринарни лекари,

които се грижеха за коне, подлагани на жестоко малтретиране. Веднъж с един от

тези ветеринарни лекари бяха отишли на домашно посещение за един кон, чийто

собственик го бе пребил с камшик. Животното оживя и се възстанови, но

белезите никога не изчезнаха.

Тя замислено пъхна последната краставичка в устата си. Вярно, че не беше

работила в лекарски кабинет, не беше помагала в болница, но беше убедена, че

белезите от увредена по такъв насилствен начин кожа изглеждат по един и същи

начин и при хората, и при животните. Тя остави буркана и изпи останалата

водка. Опря брадичка на коленете си и се зави по-плътно.

Въпросът беше кой е оставил тези кошмарни белези от камшик по гърба на

Дейвид Хамар?

15

Вторник, 1 юли

Няколко часа по-късно Дейвид слезе от самолета, който го бе върнал в Малмьо.

Погледна часовника си. Беше 9:30. Присви очи срещу ослепителното слънце и се

протегна, за да се разбуди.

През последната година с Майкъл бяха обиколили буквално целия свят в

търсене на инвеститори. От време на време осъзнаваше, че не е бил в една и

съща държава за повече от ден – и то в разстояние на няколко седмици. Тежка

работа, но трябва да се свърши, помисли си той, докато дърпаше лекия си

куфар към малкия местен самолет.

Инвеститорите им бяха пръснати по цялото земно кълбо – банки, фондове, най-

големите от най-големите имаха офиси в Москва и Пекин, Лондон, Ню Йорк,

Сингапур. Така че те летяха, представяха плана си и после продължаваха напред

към следващия. Винаги на път, двадесет и четири часа в денонощието.

Обобщаваха цялата информация, формулираха стратегията си и после пак и

пак. И пак. Спяха в самолета, всеки на своята седалка.

За пред света Дейвид винаги бе поддържал становището, че обича да лети, че

живее заради самото летене. И това отчасти беше истина. Човек не можеше да

работи по този начин, ако не беше вътрешно убеден, че всичко, което прави, е

значимо. Но истината, мислеше си той, докато крачеше към терминала, беше, че