Наталия се питаше какво ли мисли Дейвид по въпроса с известните… или може

би известни с лоша слава училища-пансиони. Питър и Александър бяха ходили в

„Скогбака“. Баща ù беше основен дарител там. Можеше да се каже, че хората в

семейството ù имаха „Скогбака“-кръв. Тя беше ходила в друг пансион – казваха,

че там било по-леко и дисциплината не била толкова сурова, а по-подходяща за

жените от богатите фамилии или „за нас, момичетата“, както се изразяваше

майка ù. Но и двете училища бяха много скъпи, а Дейвид, който ако Наталия

правилно си спомняше от прочетеното във вестниците, беше живял само с майка

си. Вероятно бе имал стипендия. Питаше се и как ли му се е отразила

нечовешката изолация, в която е бил поставен. Тези училища бяха за

богатите, наистина богатите, с благороднически титли, за протежета на краля,

за хора с огромни замъци. Като дете без баща Дейвид вероятно се бе чувствал

като в ада.

– Продължих, не се отказвах и после влязох в икономическия университет в

Стокхолм – продължи той и Наталия отпрати мрачните си мисли. Дейвид Хамар,

който ù се усмихваше и в същото време излъчваше сила и увереност на борда на

една изключително скъпа яхта, беше мъж, към когото никой никога не биваше да

показва съжаление. – През цялото време, докато учех, и помежду многото други

неща, които вършех, продължих да купувам акции. Започнах да изграждам

своята мрежа от контакти. Това беше началото. После учих в чужбина, където се

запознах с Гордън Виндт… – Той млъкна и изчака да види дали името ù е познато.

– Знам кой е – отговори тя. Последния път, когато провери, той беше на

четиридесет и пето място сред стотината най-богати хора в света. Да имаш такъв

човек за свой ментор беше може би бе точно това, от което се нуждаеше един

амбициозен студент без здрави семейни връзки.

– Гордън ме научи на много неща. Спечелих стипендия за „Харвард“, заминах

за Щатите и учих там. Работех в ресторант, за да се издържам. И бях бизнес

анализатор на всички американски рискови инвеститори. – Лицето му леко

потъмня. – По онова време не спях много.

– Интересно ли беше?

– Да, много.

В гърдите ù се разля топлина. Тя познаваше това удоволствие от работата и

може би затова ù беше толкова хубаво да говори с него. Толкова си приличаха,

което беше пълна лудост. В неговата страст и мотивация тя виждаше себе си, а

разговорът вървеше леко, без усилие. Чувстваше се добре в компанията му. И да,

беше леко повлияна от чара му. Но не по някакъв странен и неудобен начин.

– И после основах „Хамар Капитъл“ – каза с ослепителна усмивка, може би

първата голяма истинска усмивка, която виждаше на лицето му. – Тогава вече

започнах истински да работя.

Наталия се засмя, отпи от шампанското и въздъхна доволно. Този ден се

приближаваше до самото съвършенство. Едва ли би могло да бъде по-добре.

Дейвид я погледна. Седнала на палубата на яхтата на Майкъл, пие шампанското

си, доволна, дори щастлива. Очевидно, бе успяла да изтръгне от него неща, за

които той обикновено не говореше – първите години. Бе се запитал какво да ù

каже за случилото се в „Скогбака“, но тя грациозно го поведе напред в разговора

и той продължи да говори. Сега изглеждаше щастлива, смееше се малко повече

от обикновено и може би това трябваше да бъде предупреждение за идващи

опасности, но той също беше щастлив.

– Къде се виждаш след десет години? Какво мислиш, че ще правиш тогава? –

попита тя.

Дейвид взе чашата си в една ръка и също се облегна на лакът.

– Нямам представа. Може би пак ще работя постоянно и може би вече няма да

преследвам чуждите пари, а ще инвестирам своите.

– Искаш ли да имаш семейство?

Дейвид отвори уста и пак я затвори. След малко каза:

– Не. Не и ако не се налага.

Тя наклони леко глава.

– Добре – каза тихо.

Господи, колко хубаво реагира тази жена. Дейвид веднага си спомни

безкрайната върволица жени, които упорито настояваха, че трябва да се

промени.

– През последните няколко дни мислех за теб – каза той.

Очите ù заблестяха.

– Наистина ли? – попита. – А аз почти бях забравила за теб.

Лъжата ù беше така очебийна, че Дейвид се засмя. Тя се наведе да отпие,

миглите ù се сведоха, а ъгълчетата на устните ù се разтвориха в усмивка. Той

остави чашата си, легна по гръб, сложи ръце под главата си и си каза, че утре

може да се върне към обичайното си поведение на пресметлив студен човек, но

не сега, не и тук. Не помнеше откога не се бе чувствал така отпочинал. И всеки

път, когато видеше Наталия, се изненадваше колко добре се забавлява с нея.

– Какво? – попита тя.

Той не откъсна поглед от небето. Слънцето все още топлеше, но първата звезда

вече се виждаше далеч на изток.

– Просто ми е хубаво – отговори сякаш на небето.

Над тях летяха гларуси. Вълните се блъскаха в яхтата и я поклащаха. Усети, че

тя се взира в него и обърна глава към нея, огледа се в големите ù леко замъглени

от шампанското очи. Оказа се прав – прическата ù на библиотекарка не бе

издържала под напора на вятъра. Кичурчета коса се бяха измъкнали от кока ù,

който сега бе паднал ниско на врата и почти се беше развалил.

– Обичам архипелага – каза тя и му се стори, че гласът ù е леко задъхан.

– Когато служех в казармата, прекарах доста време в морето. Отдавна спрях да

излизам в него и почти бях забравил колко ми харесва.

– Мислех, че тук се чувстваш като у дома си. Но това не е твоята яхта, нали?

– Не, на Майкъл е. Той обича такива показни неща. И в момента не мога да

кажа, че го виня.

– Не го вини, красива е – каза тя.

Думите увиснаха помежду им.

Дейвид пак извърна глава. Изучаваше чистите класически черти на лицето ù и

силната ù, но нежна и деликатна шия. После очите му се спуснаха надолу. През

прозрачната блуза видя твърдите ù малки зърна. Силна вълна от желание мина

през тялото ми и тогава забеляза, че кожата ù беше настръхнала. Отне му доста

време да съобрази, че вероятно ù е студено и реакцията на тялото ù не се дължи

на давеща я страст по него, както си беше въобразил.

Не съм чак такъв умник, за какъвто се имам, помисли си и стана.

С длан над очите, за да се предпази от слънцето, Наталия наблюдаваше как

Дейвид се изправя и прибира остатъците от пикника им.

– Стой тук. Сега се връщам – каза той, след което изчезна долу, а тя седна и

разтри ръцете си. Доста беше позахладняло.

Чу го как рови някъде и отваря и затваря шкафовете долу. След малко се появи.

Беше облякъл дебел пуловер и подаде един по-малък на нея.

– Правя кафе. Надявам се да си оставила място за десерт.

Наталия облече пуловера, който беше доста по-голям от нейния номер, и се

сгуши в топлата материя.

– Благодаря.

Дейвид пак се мушна долу и след малко се върна с термос кафе и две чаши. В

другата си ръка носеше малка хладилна кутия.

– Какво е това? – попита Наталия.

– Нямам никаква представа – каза той и се опита да отвори капака. – Знам, че

не е за вярване, но десертите са една от областите, в които нямам почти никакви

познания. – Гласът му беше весел, дори закачлив.

– Дай на мен.

Наталия взе кутията, отвори я и помириса сладкиша.

– Тирамису.

– Харесва ли ти?

– Много – отговори щастливо тя.

Дейвид ù подаде лъжичка и махна капака на термоса. Ароматът на кафе се

разнесе по цялата яхта. Тя получи малка тумбеста чашка, пълна с черно кафе и

веднага забоде лъжичка в десерта.

– Ако продължаваме така, ще надебелея – каза тя, без да се замисли над думите

си. Дейвид я погледна изпитателно над чашката си и тя веднага прехапа смутено

устни.

Той опита една хапка от десерта и се усмихна доволно.

– Това чудо наистина е вкусно. – После бързо изяде още няколко лъжици. След

това се излегна настрани, стиснал в длани чашата си с кафе.

– Какво правиш, когато не създаваш бизнес контакти? – попита той.

Наталия отпи малка глътка от ароматното кафе и премисли отговора си. Когато

беше дете, танцуваше. После започна да язди. Ездата означаваше толкова много

за нея. Обожаваше конете. Но сега…

Чу мекия му смях и вдигна поглед:

– На какво се смееш?

– На нищо. Просто когато те питат нещо, винаги първо мълчиш и обмисляш.

– Аз съм импулсивен и прибързан човек – опита се да го опровергае тя.

– Не, не си. И именно затова си толкова добър корпоративен банкер. Обичам да

те гледам, докато мислиш.

– Е, и аз като теб работя много. Работата ми е много важна. Не се интересувам

особено от мода и дизайн. И едва ли ще мога да си спомня последния път, когато

ходих на кино. – Тя свъси вежди. Звучеше толкова жалко и трагично, когато го

признаваше на глас. – Когато бях по-малка, обичах да яздя – продължи замислено

и наистина се опитваше да се сети какви други интереси има. – Обичам хубави