наистина трябваше да остави тази жена на мира. Тя изглеждаше открит и добър

човек.

Сделката „Инвестум“ щеше да гръмне във вестниците съвсем скоро и всичко

щеше да експлодира до небесата. Журналистите щяха да се побъркат да звънят,

всяка вестникарска колона щеше да бълва спекулации, а той и Майкъл щяха да се

качат на следващото стъпало.

Щом разбереше какво е планирал, Наталия неизбежно щеше да го намрази. Не

искаше това да се случи, защото я харесваше. А ако продължаваха да се виждат,

тя щеше да приеме действията му съвсем лично, като предателство спрямо

самата нея. Щеше да я нарани. Мисълта го накара да се почувства неловко.

Но това погалване с устни по бузата ù бе дало началото на нещо, което Дейвид

не искаше да игнорира. И тя го бе почувствала. Зениците ù толкова се бяха

разширили, че ирисите ù почти бяха изчезнали. Никога не бе изживявал подобно

нещо, но не можеше да позволи това да продължи. Пикници, погалвания по

бузите – дотук. Всяка една стъпка към нещо повече щеше да е истинска лудост.

Дейвид беше какъв ли не – суров, безцеремонен, дори жесток, – но не беше луд.

13

Наталия излезе на улицата и топлата вълна буквално я удари. От сутринта не си

беше подавала носа от офиса, където климатикът работеше непрестанно, и дори

не предполагаше каква жега е навън. Никога никой в целия ù живот не я беше

канил на пикник. Което беше наистина трагично. Не знаеше и какво да облече.

В крайна сметка реши да сложи копринена блуза с падащи ръкави и светли

ленени панталони. Това намери сред дрехите, които държеше в офиса, който се

намираше насред големия шопинг център „Стюргалериан“, съвсем близо до

централния площад. Дейвид я чакаше. Когато видя тениската и джинсите му,

Наталия се почувства ужасно натруфена с бизнесоблеклото си. Той ù помаха с

ръката, на която носеше часовника си от неръждаема стомана. Всеки път, когато

мислеше за него, се убеждаваше, че със сигурност си е въобразявала колко е

висок, колко е привлекателен и колко са широки раменете му. И всеки път,

когато се видеха, разбираше, че съзнанието ù не е преувеличило нито една

подробност. Сега разбираше защо пресата беше полудяла по него.

– Здравей – ù каза с усмивка.

– Здрасти – отвърна тя и се поздрави вътрешно, че успя да овладее гласа си.

Звучеше спокойно и дори хладно. Той сложи ръка на рамото ù, наведе се към нея

и опря устни в бузата ù. Тя затвори очи и вдиша аромата му. Господи, дори един

лек полъх от това тяло беше достатъчен да я възбуди. Тя се отдръпна и се опита

да се съвземе. Усмихна се приятелски.

– Къде отиваме?

Дейвид огледа блузата и елегантните ù панталони и каза:

– Трябваше да се досетя, че ще облечеш нещо тънко и непрактично. – После

погледна прибраната ù коса. – И тази прическа със сигурност няма да издържи. –

Той я хвана под ръка. – Хайде – подкани я и тя нямаше достатъчно време да

осъзнае, че ръката му изгаря кожата ù, защото той я пусна прекалено бързо.

Тръгнаха към морето, минаваха покрай потоци туристи, семейства с деца и хора,

излезли на разходка с кучетата си.

– Как е в Малмьо? – попита тя.

– Нали знаеш какви са хората там долу – усмихна се широко той.

– Обичам Южна Швеция.

– Да, хубаво е. – После се усмихна и добави: – Стигнахме.

Наталия се огледа. Бяха спрели пред красиво малко местенце с масички и

столчета навън. Сервитьорите разнасяха напитки и чинии с ордьоври. Музиката

се изливаше от колоните на крайбрежната алея. Идеята да седнат и да гледат

блещукащата вода беше така съблазнителна, че вече не ù пукаше дали някой ще

ги види заедно точно тук, на крайбрежната улица. Беше истински късмет, че

никой не ги засече, докато вървяха насам.

– Не, не тук – обади се той, сякаш прочел мислите ù. – Ето там – посочи с

брадичка към морето. Наталия възкликна.

Там стоеше лъскава модерна яхта. Огромна и бяла, с блестящи парапети от

хром. Изглеждаше почти… жива. Като акула, препълнена с енергия, готова да се

стрелне напред.

– Помислих, че може и да не е добра идея да сме в центъра на… всичко – каза

Дейвид с въпросително изражение. – Или предпочиташ да останеш на брега?

– Не – каза Наталия, без да откъсва замаян поглед от белотата пред себе си.

Беше изключително развълнувана.

Той се качи на борда и ù подаде ръка. Яхтата се полюшваше нетърпеливо под

краката ù.

– Искаш ли първо да те разведа да я разгледаш?

– Искам да тръгваме – поклати глава тя.

Дейвид развърза въжето и започна да натиска някакви копчета и да дърпа

лостове. Моторът се задвижи с дълбок ръмжащ звук и те се отдалечиха от брега.

– Къде отиваме? – попита тя.

– Имаме кошница с храна. Какво ще кажеш да тръгнем към архипелага и да

спрем по пътя?

– Звучи божествено.

Излязоха от Стокхолм и всички фериботи и големи кораби останаха зад гърба

им в залива Нибровикен, покрай остров Лидинго. Макар да бяха вече във водите

на архипелага на Балтийско море, все още имаше доста лодки наоколо. Слънцето

грееше силно и доковете, покрай които минаваха, гъмжаха от хора.

Дейвид вкара лодката в малък изолиран залив, дръпна лостовете, пусна котвата

и се обърна към Наталия.

– Ела, нека ти покажа яхтата – каза той.

Заслизаха по тесните стълби и когато Наталия прекрачи и последното стъпало,

не можеше да не се засмее.

Това със сигурност беше най-безобразно луксозната яхта, която бе виждала в

живота си. Целият лъскав интериор беше от полирано дърво и бели материи.

Небето и водата се виждаха през страничните и горните люкове, а на тавана

имаше малки вградени лампи, които осветяваха помещението. На едната стена

имаше голям телевизор с плосък екран, рафтове и витрини с най-скъпия шведски

порцелан, както и микровълнова фурна. Плашеща с размерите си кошница бе

поставена върху масата.

Дейвид посочи с брадичка към единия от шкафовете.

– Ще извадиш ли чаши за шампанско?

Наталия извади две чаши и после отвори хладилника, в който търпеливо чакаше

една бутилка.

– Купих розово шампанско – каза той.

– Ако не те бях опознала, бих си помислила, че се опитваш да ме впечатлиш –

каза Наталия и едва не се разсмя, докато гледаше скъпата бутилка.

– Знаеш какви сме ние новобогаташите. Няма край тази вечна борба да се

опитаме да впечатлим вас, родените със синя кръв. Кажи ми, ако успявам.

– Ще ти кажа, обещавам.

Дейвид взе бутилката в едната си ръка, огромната кошница в другата и изчезна

нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

– Хайде, не се размеквай сега. Ще правим пикник – извика през рамо.

Наталия го последва с чашите и с искрен смях.

На кърмата имаше маса и с пейки, прикрепени към стените. Седнаха един

срещу друг. Докато Дейвид отваряше шампанското, Наталия разгледа какво има

в кошницата.

– Колко жени си планирал да нахраниш с всичко това? – попита озадачено тя,

докато вадеше чиниите с прошуто, салам, сушено говеждо, различни сирена,

всякакви видове маслини, печени зеленчуци, песто и панерче с топъл хляб.

– Само един гладен банкер – отвърна той, докато я гледаше как отваря едно

плато.

– Невероятно – възкликна пак тя, когато намери пликче, изцапано с масло, в

което имаше апетитни божествено ухаещи пайчета.

– Хм, май трябваше да донеса червено вино – отбеляза той, като огледа всички

меса и сирена.

– Така е перфектно, няма нужда от нищо друго – усмихна се тя. – Но масата е

много малка, няма къде да се побере цялата тази храна.

В крайна сметка, двамата напълниха чиниите, постлаха едно одеяло на

палубата и се настаниха там.

Наталия седна в поза лотос, а той напълни чашата ù и вдигна тост.

– Разкажи ми как стана един от най-успелите предприемачи в света.

– Какво по-точно искаш да знаеш? – попита той, а тя наистина бе доволна, че не

се опитваше да омаловажи успеха си и не се криеше зад някаква фалшива

скромност.

– Знам защо, но не знам как. И не познавам никой, който да е постигнал това,

което ти – каза тя между две хапки. Господи, колко беше вкусно. И шампанското

моментално ù размъти главата. – Искам да кажа, не познавам никой, който да е

започнал от нищо.

– Хм… Винаги се е налагало да се издържам сам. Когато бях в гимназията,

съучениците ми ходеха на почивка из тропическите отрови или на ски в скъпите

курорти, а аз учех – всяка ваканция. И сега е така.

Наталия отхапа голяма хапка италианско сирене таледжо. Тя беше една от

тези, които винаги ходеха на почивки, макар че на някакъв етап бе проумяла, че

това не е даденост и има хора, които не могат да си го позволят, но въпреки това

едва сега се замисляше сериозно по въпроса.

– Спестявах колкото е възможно повече. Започнах да купувам акции веднага

щом разбрах как става и изкарах добри пари още в университета.