семейни барбекюта или вечери в тесен кръг. Всъщност през изминалата година

нито един от приятелите на Йонас не се бе обадил да я покани.

В началото изпитваше пареща болка от начина, по който я изключиха

отвсякъде. Болеше я повече, отколкото бе очаквала, но скоро свикна и с това.

Така или иначе нямаше много приятелки, а и постепенно започна да запълва

времето с работа.

Наталия знаеше, че в никакъв случай не бива да се задоволява с подобно

отшелничество, но като се замислеше, нямаше почти никакви допирни точки с

жените, които познаваше. Със сигурност в този живот трябваше да има нещо

повече от това да живееш на правилния адрес и да си водиш записки кой

демонстрира, че притежава повече, отколкото всъщност има. Нали?

Телефонът ù започна да вибрира. Тя погледна дисплея, сигурна, че е съобщение

от Аса.

„Будна ли си? – Дейвид Хамар“

Тя стисна телефона. Дейвид бе попитал дали може да ù се обади и тя се беше

съгласила. И може би се бе надявала, че ще я потърси по някое време през деня.

Но бяха минали едва няколко часа, откакто се бяха разделили, а той вече ù

пишеше. Сякаш изобщо не му пукаше дали изглежда прекалено нетърпелив да я

чуе.

Да. Усмихна се и изпрати съобщението.

Две секунди след това телефонът звънна.

– Как си? – попита той.

Усмихна се толкова широко, че чак устата я заболя.

– Добре. Благодаря, че се обади.

– Аса нормално ли се е прибрала?

О! Това направо я разтопи.

– Да, преди мъничко ми писа. Благодаря.

Той не каза нищо повече и Наталия си помисли, че може би е неин ред да каже

нещо, което да звучи едновременно забавно и чаровно. Господи, наистина беше

абсолютно боса в тези неща.

– Искаш ли да закусиш с мен? – попита той.

Да! Много! Искам, искам, искам.

– Кога? – попита тя.

– Ще изпратя кола да те вземе. След половин час?

Наталия въздъхна бавно. Не беше очаквала това. Но пък какво друго да правят

мъжете, освен да пращат коли призори да им докарат момичетата, с които са

решили да закусят.

– Много мило. Благодаря. Ще се видим след малко тогава.

Точно тридесет минути след разговора им Наталия видя тъмна кола с логото на

„Гранд Хотел“, която зави по улицата и спря пред дома ù. Не беше давала адреса

си на Дейвид. Чак сега се сети, че бе пропуснала да му го каже, но той, разбира

се, вече го знаеше. Млада персона с неопределим на пръв поглед пол ù отвори

задната врата, изчака я да се качи и затвори галантно след нея. Наталия едва

успя да се настани удобно на задната седалка и пристигнаха пред хотела.

Един от портиерите се приближи към нея.

– Наталия де ла Грип? – Тя кимна и изведнъж се почувства като в приказка или

красив филм. – Знаете ли как да стигнете до бар „Кадиер“? – попита вежливо той.

– Да, благодаря – отвърна тя, изкачи се по килима, опънат върху стъпалата на

хотела и се потопи в разкоша на лобито на „Гранд Хотел“.

Дейвид бе седнал в далечния край на бара, който носеше името на създателя

си. Слънчевата светлина проникваше вътре, а гледката към замъка и морето

беше изумителна. Той стана и Наталия изведнъж се почувства несигурна. Как

беше редно да го поздрави? Той ù се усмихна и подаде ръка. Тя я пое, здрависа

се и за стотен път се увери, че просто не може да го разбере. От една страна, се

държеше делово, с обиграна любезност и беше буквално смешно да мисли, че

има някакъв интерес към нея. От друга страна – билети за частно представление,

закуска в неделя, кола, изпратена специално за нея. Ако се опитваше да я

обърка, със сигурност успяваше.

– Не знаех какво ще искаш, затова поръчах от всичко – каза той и посочи

отрупаната маса. Кошнички с топъл хляб, сирена, кисело мляко, мармалади,

сокове, плодове, кани с чай и кафе. – Освен овесена каша. Не мога да си

представя, че някой може да яде такова нещо.

Тя седна и му позволи да ù налее чаша кафе.

– Изглежда прекрасно! – възкликна тя като превъзбудено дете и сложи плътната

салфетка върху скута си. Намаза си един кроасан с масло, сложи гъст пласт

сладко от малини и отхапа голяма хапка. Няколко люспички от кроасана паднаха

в чинията ù и тя за малко да оближе устните си.

Рай! Това е раят!

Сиво-сините очи на Дейвид грееха.

– Вкусно ли е? – попита той.

– Нямах нищо за ядене у дома, а бях толкова гладна. Благодаря.

Той я изчака да се нахрани. От време на време подхвърляше по някоя любезна

фраза, но като цяло я остави да яде на спокойствие. Когато погледна към

вестника му, той ù го подаде.

– И у дома няма нищо за ядене. Ето, заповядай.

Докато четеше заглавията, той пиеше кафето си, очевидно съвсем доволен от

тихата ù компания. Тя затвори вестника и той ù наля още кафе. Наталия

наистина не разбираше какво иска от нея. Какво преследваше, каква беше целта

му?

Дейвид не беше първият рисков инвеститор, с когото обядваше. Всъщност дори

не беше първият, с когото закусва в хотел. Голяма част от работата ù включваше

такива неформални контакти с потенциални клиенти. Наталия беше много добра

в тази част от задълженията си. Беше свикнала да поддържа самочувствието на

клиентите си, беше експерт по консултиране и даваше конкретни съвети в

комплексни финансови контексти. Тя знаеше, че когато Джей О я назначи,

прочутото ù фамилно име бе натежало. Влиятелните изпълнителни директори и

управители на фондове бяха силно впечатлени от името ù, макар че нито един от

тях никога нямаше да го признае. Но знаеше също, че причината да бъде обявена

за най-обещаващ талант на Швеция, ако не и на цяла Скандинавия, беше изцяло

и само нейна заслуга в следствие на нейните познания, опит и умения.

Да, бе наясно с всичко това. Знаеше предимствата си.

И не ù се вярваше, че Дейвид няма да говори за бизнес.

– Какво мисли да прави това лято най-известният рисков инвеститор на

Швеция? – попита Наталия някак между другото.

– Ще работя. – Погледът му беше непроницаем.

– Без почивка?

Той остави чашата си. Беше небрежно облечен в риза с къс ръкав и джинси.

Никой от останалите мъже в ресторанта не притежаваше неговия чар.

Сервитьорите следяха всеки негов жест. Беше повече от сигурна, че всички,

дошли за кафе или закуска, вече бяха разпознали и двамата. Дейвид беше сила, с

която всички се съобразяваха. А той като че ли изобщо не ги забелязваше.

– Никога не почивам – каза той и тя разбра, че това не е нито лъжа, нито опит

да се похвали.

Никога не беше срещала мъж като него. Повечето от големите играчи в

сферата на финансите бяха като правени по калъп – тен, бели зъби, мазни и

изкуствени. Дейвид не ходеше на солариум, нямаше тен, придобит на

Средиземно море или на Карибските острови. На снимките, които бе гледала във

вестниците и в интернет, той изглеждаше напълно обикновен, земен,

изключително привлекателен. Мъж, който унищожаваше компании. Но когато

беше толкова близо и усещаше присъствието му, Наталия разбираше, че в него

няма нищо обикновено. Той излъчваше твърдост, енергичност, привличаше я и в

същото време я караше да наостри всичките си сетива и да внимава. Представи

си да имаш такъв мъж за свой враг! Мисълта я накара да потръпне.

– Това го казваш съвсем сериозно, знам – каза тя и прогони злокобните си

мисли. Той беше просто човек, а не някакъв злодей.

Наталия набоде една ягода с вилицата си и разбра, че вероятно бе седнал тук от

ранни зори и бе работил до идването ù, независимо че беше неделя. Погледна

чантата, която висеше на стола му. Да, имаше лаптоп, няколко папки и вестници.

– Работя постоянно, но нямам проблем с това.

Тя се усмихна, докато отпиваше от кафето.

– Какво? – попита той.

– И аз съм така – призна тя.

– Знам. Личи си. Ти изобщо ли няма да почиваш?

– Семейството ми заминава за Бастад и може би ще отида за малко при тях.

Познаваш майка ми, предполагам? И Питър? Учихте заедно, нали?

– Да, в „Скогбака“.

С такова безразличие произнесе името на пансиона, че Наталия веднага

разбра – Дейвид и Питър не се разбираха. Не беше изненадана. Питър можеше

да бъде истински сноб. Освен това в семейството ù никой никога не бе казал

добра дума нито за рисковите инвеститори, нито за Дейвид Хамар в частност.

Постоянно слушаше едно и също – новоизлюпени богаташи, новаци, новобранци,

бла-бла-бла…

Наталия остави вилицата си. Не можа да изяде последната ягода. Беше преяла.

– Трябва да те питам… – започна тя.

– Щом трябва – каза той и повдигна вежди, но тя не се уплаши.

– Не разбирам защо ми се обади? – Наталия се усмихна веднага, за да прикрие

подозрението в думите си. – Не че не ми е приятно, напротив. Но наистина съм

озадачена. Питам се дали имаш връзка с някой от моите клиенти, или сделка, за