но когато баща му се разпалеше по някоя тема, това отнемаше доста време.

Питаше се дали старият го прави нарочно, дали не оставяше такива разговори за

късния петъчен следобед, за да прецака напълно целия уикенд на избраната

жертва.

Официално Густав де ла Грип, разбира се, беше за равни права между мъжете

и жените. Всичко друго би било медийно самоубийство. Но малкото жени в

бордовете на различните компании, в които „Инвестум“ имаше инвестиции или

притежаваше, не се задържаха дълго. Когато Густав ги извикаше в офиса си и ги

подложеше на подобна унищожителна тирада, те сами си подаваха оставката.

Доброволно. Тогава баща му се оплакваше в пресата колко било трудно да се

намерят качествени кадри от женски пол, целенасочени и отдадени на

кариерата.

В сауната или по време на лов той сменяше тона. Тогава обидните думи срещу

жените във фирмата минаваха всякакви граници и много хора извън доверения

семеен кръг едва ли биха повярвали, че е способен на подобни изказвания.

Жените били едни вятърничави, по време на цикъл били лишени от всякаква

логика, не били биологически пригодни за отговорни постове. Понякога беше

наистина уморително и скучно да го слушаш. Баща му не вярваше в жените и

дори през ум не му минаваше да ги допуска до високи постове. А Питър не беше

от тези, които биха се борили за нечии чужди права. Хората трябваше сами да

водят собствените си битки. И всеки, който твърдеше, че шведският бизнес е

почтен, нямаше никаква представа за какво иде реч.

Питър се размърда на стола и погледна тайничко към телефона си. Луиз му

беше писала, че ще имат гости за вечеря. Вече бе минал да купи напитките, но

щеше да закъснее, а мразеше да я ядосва със закъсненията си. Написа ù бързо

съобщение да започват без него. Нямаше начин да се измъкне.

– Разчитах на съдействие и лоялност от твоя страна – каза баща му на жената. –

Мислех, че си способна да оправдаеш доверието ни.

Наложи се Питър да погледне в документите, защото не можа да се сети за

името ù.

Рима Кампбел. На петдесет и две. От самото начало не бе имала никакъв шанс,

понеже беше и имигрантка.

– Но аз… – започна тя и Питър завъртя очи. Баща му мразеше да го прекъсват.

В най-лошия случай, щеше да започне отначало. Питър никога не допускаше

тази грешка.

Густав продължи:

– Ти не съдействаш, не си лоялна и поставяш под съмнение решенията на борда.

Питър бе присъствал на много такива срещи. Безброй. Само жените бяха

подлагани на такова унижение. Понякога беше съгласен с баща си – някои от тях

наистина не ставаха за работата. Но понякога, като например днес, мислеше, че

Густав допуска огромна грешка.

Жената с ненадеждно чуждестранно име беше добра в работата си и

резултатите ù бяха изключителни. Самият факт, че бе стигнала толкова високо в

йерархията – макар и имигрантка и самотна майка – предполагаше умения много

над средните. Двамата ù синове вероятно вече бяха големи мъже, но Рима

Кампбел беше изградила впечатляваща кариера, докато ги бе отглеждала сама.

Бе си пробила път нагоре, преодолявайки повечето препятствия, като бе

разчитала единствено на собствените си сили. Но без значение какво

мисли Питър за качествата ù – Густав правеше каквото си иска, а точно сега

имаше намерение да пречупи тъмнокожата си служителка, която бе назначил

само преди два месеца. Той искаше да ù покаже, че на жените мястото им не е

на върха, че са прекалено емоционални и склонни да преиграват.

– Колегите ти ми казват, че не си лоялна. Хората не са доволни от теб.

– Кой? Кои колеги?

– Не мога да ти кажа, но трябва да си наясно – никой не те харесва.

Питър беше на ръба да се намеси. Това вече беше сериозно обвинение. Рима бе

леко пребледняла, но се държеше и… Питър не каза нищо. И без това нямаше да

помогне.

– Не мога да се защитавам срещу анонимни обвинения – каза мрачно жената.

Густав започна отначало. Отново и от ново я нападаше, а от тона му можеха да

те побият тръпки... А тя просто седеше и мълчеше, със сухи очи и червени петна

по шията.

– Искам да използваш този уикенд и да помислиш дали можем да продължим да

си сътрудничим и за в бъдеще – завърши студено Густав. – Но на този етап на

мен ми се струва невъзможно.

Рима преглътна. Питър не смееше да погледне нито единия, нито другия. С

нетърпение чакаше всичко да свърши. Тя стана. Ръцете ù трепереха, но не се

разплака и гласът ù остана спокоен и вежлив. Очевидно беше корава жена, но за

нея това бе краят. В понеделник щеше да подаде оставка. Питър беше сигурен.

Още преди Рима да затвори вратата след себе си, баща му каза високо, така че

тя да го чуе добре:

– Така става, като назначаваш маймуна от джунглата.

Питър сведе поглед към масата.

Когато останаха сами, Густав попита все едно нищо извънредно не се бе

случило:

– Ще ходиш ли към имението? – Сякаш не бе съсипал жената и не бе такъв

ужасен расист. Питър истински се срамуваше от него.

Той само кимна. Нямаше никакво значение дали ще каже нещо. Баща му

никога не зачиташе мнението на другите и винаги знаеше всичко, за всички.

– Луиз покани приятели за уикенда.

– Бизнес партньори?

– Да.

– Добре.

Питър сведе глава при тази похвала. Искаше му се мнението на баща му да не

означава толкова много за него.

Казаха си довиждане. Густав тръгна към колата, в която го чакаше личният му

шофьор, а Питър се отправи към гаража. Веднага щом се разделиха, той усети

как част от ужасното напрежение се вдига. Никога не си отиваше напълно, но

понякога намаляваше. Беше почти като физическо облекчение. Сякаш му бяха

дали възможност да си поеме дъх.

Той изключи алармата на колата и отвори вратата.

Петък. Предстоеше цял уикенд без никакви задължения, освен да бъде домакин

на една-две вечери. Колко хубаво. Той излезе от гаража и от центъра на града.

Докато караше по натоварените улици, мислите му се върнаха към срещата, но

той веднага отпрати спомена. Имаше достатъчно лични проблеми. Последното

нещо, което му трябваше сега, бе да влиза в конфликт с баща си.

Веднага щом видя знака, с който отпадаше ограничението за скоростта, той

натисна газта.

Но срещата наистина беше много тежка. И с всяко следващо уволнение

ставаше все по-зле, но човек никога не биваше да се противопоставя на

решенията на Густав де ла Грип. Не и ако искаше водеща позиция в „Инвестум“.

А всичко, за което Питър копнееше беше най-престижният пост – главен

изпълнителен директор.

Понякога му се струваше, че бе посветил целия си живот на тази цел.

Дори и днес си спомни как започна училище, как работеше неуморно като

животно, а само чуваше, че трябва да полага още повече усилия. Нима беше

възможно да се бориш толкова упорито и да не постигнеш успех?

Баща му, който не вярваше в слабостите на хората, нито в психологическите

похвати, не признаваше неуспехи и му се караше постоянно. В семейството му, в

което от всеки се очакваше да бъде перфектен в нещо, да не кажем във всичко, и

чието мото беше „Бизнесът е удоволствие“, той никога не успя да постигне нещо

над средното ниво.

Питър спря на светофара и забарабани с пръсти по волана.

Усещането за безсилие и гняв винаги го съпътстваше като черна сянка.

Разтоварваше се, като нараняваше по-слабите от него. По-добре да тормозиш

някого, отколкото да те тормозят. По-добре да удряш, отколкото да се оставиш да

те ударят. Ето това можеше да бъде мотото на семейство Де ла Грип. Понякога

мечтаеше някой да се намеси и да каже истината, да направи нещо, да смени

посоката, да предотврати катастрофата. Но не искаше да мисли за това. Беше

посветил прекалено много време да изтрие спомените.

Светофарът светна зелено и той потегли. И все пак беше странно, че на

тридесет и пет пристъпът на луда паника можеше да го обземе така силно, както

когато беше дете. Паника, че никога няма да успее да направи нещо както

трябва. Беше като един от онези кошмари, когато вървиш, но не се движиш

напред, а тъпчеш на едно място. Така беше през целия му живот.

Винаги се бе налагало да се бори с последни усилия за нещата, които Наталия и

Александър постигаха толкова лесно. И брат му, и сестра му бяха завършили с

отлични оценки и бяха приети без проблем да учат икономическия университет.

След два неуспешни опита Питър се бе отказал и записа икономика в по-

обикновен университет. Баща му не каза нищо, не се и налагаше. На всички

беше ясно, че Питър е посредствен и винаги ще постига само и единствено

средни резултати.

Той въздъхна тежко и се запита защо чак сега се замисля над това. От доста