съвсем импулсивно. – Или вече си е тръгнал?

Настана минутка мълчание и Наталия… о, как съжали, че бе попитала за него.

Трябваше да спре до благодарността.

– Не знам, наистина. Имаше среща допреди малко. Мога ли да ви помоля да

изчакате?

Нямаше възможност дори да го спре и да каже, че няма знание, защото след

секунди чу гласа на Дейвид в слушалката.

– Здравей! Разбрах, че изненадата ти е допаднала.

– Благодаря ти. Толкова мило от твоя страна. Не зная какво да кажа. Надявам се

да не съм прекъснала нещо важно, но съм толкова щастлива. Нямах представа, че

ще пее в кафе „Опера“.

– Не, това е частно парти – каза той. – Но аз получих покана. Непрекъснато ме

канят на разни места. Когато я видях на бюрото си, помислих, че ти би искала да

отидеш.

– Нямаш никаква представа какво означава това за мен. Ужасно мило,

наистина.

Тя се канеше да прекъсне разговора, защото отговорите му бяха кратки и

остана с впечатление, че е много зает, но тогава той попита:

– В офиса ли си още?

– Не, навън съм. Пазарувам. А ти? Асистентът ти каза, че имаш среща. Не исках

да те притеснявам.

– Приключих вече. Точно се канех да тръгвам.

– Да, късно е.

Тя си представи как Дейвид излиза от офиса си — нова постройка,

наподобяваща бял замък, на една от най-скъпите улици в града. Не можа да спре

и следващата си мисъл: Къде отива, с кого ще се срещне?

– Исках само да ти благодаря лично.

– Надявам се да няма проблем, че остава толкова малко време дотогава. Утре

вечер е.

– Не, няма никакъв проблем. – Успя да се спре навреме, преди да е казала, че

няма нищо запланувано за целия уикенд. – Благодаря ти. – Вече наистина

трябваше да затваря. Беше му благодарила. Няколко пъти. Той със сигурност

имаше среща с някоя дългокрака красавица, модел може би.

– Наталия?

– Да – отвърна тя, сякаш я бяха стиснали за гушата.

– Къде изчезна? Помислих, че си затворила.

– Извинявай, денят беше дълъг. Преди да се прибера, трябва да се върна до

офиса да видя какво е състоянието на борсата. – Можеше да спести това. Защо не

посмя да загатне, че ще излиза някъде?

– В такъв случай се надявам да прекараш една приятна вечер. Днес и утре.

– И на теб приятна вечер. И утре. И следващите два дни. – Навъси се. Как бе

възможно да говори такива идиотщини? Аса стоеше до нея и я гледаше с

ококорени очи. – Благодаря – добави за пети път, но той вече беше затворил.

Едва сега погледа изкривеното от любопитство лице на Аса.

– Какво стана? Той ли беше?

Наталия кимна. После тихичко сложи телефона в чантата си и извади

портмонето си.

– Нат? За какво мислиш?

Наталия се усмихна. Със сигурност щеше да купи златистата рокля.

– Мисля, че току-що намерих повод да си избръсна краката.

7

Дейвид затвори телефона. Изпитваше странно неудобство от импулсивната си

реакция. Но Наталия звучеше толкова щастлива. Истинско неподправено щастие.

Не съжаляваше, че си бе дал труда да ги извоюва. Не съжаляваше и че бе

грабнал слушалката, когато тя попита за него.

Завъртя се на стола. Бе забравил, че не е сам в стаята. Майкъл го гледаше с

открито изумление. Седеше на дивана с крака върху масичката за кафе. Веждите

му бяха високо повдигнати.

– Какво? – попита Дейвид.

– Какво беше това?

– В смисъл?

– Стори ми се, че говориш с Наталия де ла Грип – каза бавно Майкъл. – Малък

личен разговор с член от семейството, чиято компания вече повече от година

планираме да завладеем и унищожим. Сделка, която е вече на прага. Сделка,

която ще определи цялото ни бъдеще.

– Тя беше. Но не е нищо важно.

Нищо не пречеше да се държи мило с Наталия, стига да не прекрачваше

границата на обикновената любезност. Майкъл го погледна недоверчиво, със

сигурност това обяснение никак не му се връзваше.

– Предполагам, знаеш, че в случая не можеш да се забъркваш в лични

отношения. Не се ли отказа от този вариант?

Дейвид усети внезапен пристъп на гняв. Рядко се ядосваше, а на

Майкъл никога. Но приятелят му беше прав. Разбира се. Беше на крачка от

недопустима проява на непрофесионализъм, но Дейвид бе сигурен, че държи

нещата под контрол. Нямаше причина за тревога.

– Всичко е напълно безобидно – каза той, след като успя да уталожи гнева си. –

И не означава нищо. Просто довърших нещо, което започнах. Приключих с нея.

И това беше истина. Защото Дейвид знаеше какво иска. И никой не можеше да

го отклони от това, което желаеше най-силно в живота си.

– Никакво разколебаване – каза Майкъл, но Дейвид усети, че партньорът му не

беше много сигурен.

– Няма никакъв риск – потвърди той категорично. Никакъв риск, абсолютно

никакъв, повтори и на себе си няколко пъти. Не можеше да се насили да мрази

Наталия де ла Грип, защото изглеждаше прекалено добра жена. Но мразеше

семейството ù. Това, което представляваха. Това, което символизираха. Това,

което бяха направили.

– Не изпитвам нищо към нея – добави той и това беше самата истина. Нямаше

никакво значение, че е мила и привлекателна. Въпреки положителните ù

качества, тя бе представител на същата тази класа, която той ненавиждаше.

Родена със синя кръв, от богато потекло, с перфектните си маниери на масата, тя

винаги е била заобиколена от най-доброто в този живот и никога не ù се бе

налагало да се тревожи за покрива над главата си. За бъдещето си. За онези

неща, за които повечето хора се бореха цял живот и пак не ги получаваха. Беше

забавно да се говори с нея, защото изпитваше същата страст към света на

финансите като него. Но като изключим това, двамата нямаха нищо общо.

Майкъл кимна. Дейвид му подаде листа, който разглеждаше преди телефонния

разговор. Майкъл почеса голата си глава и провери цифрите в колоните. После

пак. И пак.

Двамата бяха предприели невероятно пътешествие – едно бедно момче, родено

в грешния квартал на града, и един имигрант второ поколение. Заедно бяха

поставили неизмерими предизвикателства пред цялата шведска финансова

система. И продължаваха да го правят. Несравнимият успех на „Хамар Капитъл“

се дължеше на няколко фактора – точното време за всичко, упорита работа и

смели, но подкрепени с разум и логика бизнес идеи.

В същото време Дейвид бе готов да признае, че късметът също беше голям

фактор. Няколко от най-ключовите моменти в бизнеса им бяха деветдесет и девет

процента чист късмет – факт, който той никога не отричаше. Медиите винаги

говореха за способността му да се свърже с подходящите инвеститори в

подходящото време. Чрез мрежата си от контакти той имаше достъп до почти

всеки голям играч в световен мащаб. Но пътят до превръщането му в рисков

инвеститор, и то от ранга на най-големите си европейски конкуренти, макар че

работеше от малката Швеция, бе миниран с потенциални катастрофи.

Два пъти бяха тръгвали срещу „Инвестум“, пробваха силата си срещу най-

силната финансова фамилия в страната. Беше битка за места в бордовете. И

загубиха. И двата пъти. И двата пъти им бе струвало отвратително голямо

количество пари. Някои от хората, които ги подкрепяха и им осигуряваха

стабилен финансов гръб, се оттеглиха. „Хамар Капитъл“ кървеше като ранено

животно. Сърцето на Дейвид също кървеше.

Понесе и голям удар и от пресата. Но Дейвид и Майкъл бяха анализирали

грешките си и положиха нечовешки усилия да си върнат доверието на клиентите

си.

И ето ги сега.

По-силни от всякога. Готови да направят това, което не успяха преди.

Да отвлекат „Инвестум“.

Някои биха казали, че е лудост. Но като цяло бизнеспланът им беше добър и

разумен. Бяха гледали цифрите милион пъти. Гордън бе анализирал резюмето

една вечер от офиса си в Манхатън. Луд, смел до безразсъдство, но пълен с

възможности. За Майкъл фактът, че Де ла Грип щяха да потънат като страничен

ефект от изпълнението на плана, беше неизбежното зло. Но именно този

страничен ефект бе единствената мотивация на Дейвид, единственото нещо,

което му даваше сили да се бори за постигането на целта си.

Защото унищожаването на тези двама мъже щеше да го освободи.

И ако наоколо случайно се появеше жена, която можеше да бъде сгазена по

пътя, това беше неизбежна жертва, която Дейвид бе достатъчно жесток да

приеме.

8

Питър де ла Грип слушаше убийствения монолог на баща си. Кислородът в най-

малката заседателна зала в „Инвестум“ беше на изчерпване. Питър се опита да

задуши прозявката си, но не успя. Баща му го погледна сурово и продължи да

разкъсва с думи председателката на борда. Да я дроби на парчета, да я дере

жива.

Питър погледна часовника на стената. Беше почти шест, офисът беше празен,