Отговорът беше прост.

Всичко.

Затова метна одеялото на главата си и го вдигна пред устата. Приведе се и изкрещя в пълния мрак:

— Амбра!

Никакъв отговор. Пушекът му стигаше до кръста, затова, все така приведен, се втурна вътре. Нямаше да излезе от тази къща без нея, това беше. Като по чудо намери стълбите към мазето. Почти полетя надолу, усети как пушекът го следва като виещо се черно чудовище. Затаи дъх. Тарек беше казал, че е в стаята в дъното, затова изтича дотам и стигна до заключената врата.

— Амбра! — изкрещя, макар да не очакваше отговор.

Гърлото и очите го дразнеха. Оставаха му броени секунди.

Блъсна вратата. Нещо я спря отвътре — там лежеше Амбра. Том се наведе, уви безжизненото й тяло в одеялото, вдигна я и хукна обратно по стълбите. Белите му дробове горяха. Най-сетне изскочи навън. Падна на колене, пусна я и се просна по гръб до нея, лежа така няколко секунди, като пълнеше дробовете си с въздух. Господи, беше успял! През всичките си години като командос не беше правил нещо и наполовина толкова откачено. Не бива да влизаш в пожар. Никога. Но той оцеля. Да му се не види! Избухна в смях и после така се закашля, че повърна. До него Амбра също се разкашля. Имаше няколко драскотини по лицето и беше покрита със сажди, но беше жива. Беше същинско чудо.

Той извъртя глава към нея.

— Том? — изграчи тя и това беше най-прекрасният звук, който беше чувал в живота си. — Какво правиш тук? — попита тя и пак се закашля.

— Знаеш ли къде се намираш? — Той се надигна на коляно и отметна косата от саждивото й чело.

— Кируна. Избухна пожар. Момичетата?

— Добре са.

— Наистина ли си тук? Защо?

— Не си вдигаше телефона. Разтревожихме се.

— Вие? Кои?

Той я погали по челото, не можеше да спре да се усмихва. Тя беше жива. Облекчението беше като наркотик, беше напълно замаян и му идваше да се смее на глас.

— Сестра ти. И Елса. Тя ми каза, че ще идваш тук, безпокоеше се за теб. Аз също.

— Пак ли ми спаси живота?

Той кимна.

— Долетях от Стокхолм, понеже Елса ми се стори страшно разтревожена.

— Ясно. Извадила съм късмет. — Тя изтри лицето си с длан.

Над тях засвети Северното сияние.

— Аз извадих късмет. Амбра, оби…

Но Амбра беше забелязала Тарек и взе да му маха и да сочи:

— Снимай! — викаше тя. — Тарек, снимай!

Мигът отмина, но Том се зарадва, че Амбра явно си е все същата. Помогна й да се изправи. Сред пожара избухваха експлозии и Том си помисли, че сякаш адът се е отворил.

Районът около къщата се беше напълнил с народ, беше пристигнала пожарната, бърза помощ, полицията.

— Ела — хвана я той под ръка, подкрепяше я. — Искам да те прегледат, да се уверят, че си добре.

— Добре съм — запротестира тя с дрезгавия си от пушека глас.

— Направи го заради мен — помоли я той и тя кимна.

Отидоха до линейката, където вече превързваха момиченцата. Амбра седна при тях. Том гледаше, докато една сестра осветяваше зениците й с фенерче, мереше кръвното налягане и преслушваше дишането й, а накрая й даде кислородна маска. Той не позволи да го прегледат, чувстваше се по-жив от когато и да било, но прие кислородната маска.

— Защо не пръскат вода? — кимна Амбра към пожарникарите, които просто стояха и гледаха.

— Няма как, толкова е студено, че водата замръзва в маркучите. Ще я оставят да изгори.

— Още по-добре — заяви Амбра.

Пристигна черен автомобил. Рязко наби спирачки и навън изскочи жена. Като че ли беше с пижама под якето.

— Лота! — възкликна Амбра глухо и прегърна момичетата през раменете, придърпа ги покровителствено към себе си.

— Дойдох веднага щом чух — каза Лота задъхано.

Амбра присви очи. Изглеждаше като тигрица, чиито малки са в опасност.

— Вече имам доказателства. Сега сте длъжни да ги преместите в друго семейство.

Момиченцата се притиснаха към нея.

— Имам още по-добро решение. Открих майка им. Здрава е и копнее да ги види — каза Лота и гласът й потрепери. — Ще докладвам за станалото. Но първо момичетата ще се приберат у дома при майка си. — Тя погледна Амбра в очите. — Благодаря ви! И извинете, че не ви повярвах. Обещавам ви, кълна се, ще поправя всичко.

И беше искрена.

— Ще пиша за това — каза Амбра и гласът й прозвуча предупредително.

Том не можа да се сдържи, усмихна се. Амбра беше великолепна, когато се бореше на страната на безпомощните.

— Пишете — кимна Лота. — Аз ще помогна.

— С имена?

— С каквото поискате.

— Те страдаха достатъчно — въздъхна Амбра.

— Съгласна съм.

Амбра изгледа жената скептично. Том пък гледаше жената, чийто живот беше спасил два пъти. Нямаше нищо, което не би направил за нея. Буквално беше минал през огъня за нея. Някой там горе очевидно смяташе, че той я заслужава. Сега се надяваше, че ще може да използва остатъка от живота си, за да го докаже на нея.

63

Амбра беше в офиса на „Афтонбладет“ пред компютъра на онлайн редактора. Адреналинът плъзна по вените й.

— Готова ли си? — попита Грейс, която стоеше до нея. Ръцете на Амбра настръхнаха. Откакто започна работа като репортер, беше публикувала хиляди статии. Тази обаче беше различна.

Тази беше голяма.

От пожара насам Амбра работеше, кажи-речи, нонстоп, беше започнала да пише още на мястото. Имаше няколко ожулвания на челото и беше цялата схваната, но иначе се измъкна невредима. Раздразнено гърло и болка в дробовете, но без дългосрочни последици. Веднага след като отговори на въпросите на полицията, седна и писа цяла нощ. Говори с момиченцата — които, между другото, се казваха Сири и Симоне; чу се по телефона с майка им и после се прибра в Стокхолм. През последните денонощия беше спала четири-пет часа, написа няколко кратки текста и работи по големия репортаж. Но не усещаше умората, беше като надрусана с ендорфини и вълнение.

— Значи пращаме — кимна Грейс на онлайн редактора. След секунда репортажът й излезе на заглавната страница.

В същия момент електронни съобщения потеглиха към всяка новинарска агенция по целия свят, към всички телевизии и вестници в Швеция. Към мобилните телефони и компютрите на читателите.

Клик, клик, клик…

Няколко секунди мълчаха. Наслаждаваха се на мига. Без съмнение това беше най-добрият текст, който Амбра бе писала някога. Когато започна да се рови надълбоко, попадна на безброй нередности. Родители и деца, систематично държани разделени, пострадали деца, живели в мизерия и изложени на тормоз. Това беше важно разкритие, сензационна история с фантастична драматургия — две беззащитни момиченца, пренебрегнати от социалните служби. Чудатата история с екзорсиста. Зверствата на семейство Свентин, които продължаваха от десетилетия. Оставката на шефа на социалните. Интервюто с биологичната майка на момичетата, връщането им при нея, щастливият край. Беше класическо журналистическо разследване, което щеше да промени животи и закони.

Амбра и Грейс се спогледаха, споделяха усещането, че са свършили нещо значимо. Амбра беше на път да припадне от недоспиване, беше некъпана и напрегната. Но се гордееше. Грейс й кимна с уважение. За секунда Амбра се почувства непобедима.

А после всичко се върна към обичайния си ход. В крайна сметка това беше новинарска редакция; новините не спираха ни денем, ни нощем. Грейс се отдалечи, а Амбра се зае с писането на следващата част от поредицата репортажи, които озаглавиха:

„АФТОНБЛАДЕТ“ РАЗКРИВА:

СЕКТАНТСКИ ЕКЗОРСИЗЪМ НАД ШВЕДСКИ ДЕЦА

Телефонът й извибрира — Елса й пращаше съобщение:

Изписаха ме от болницата. Всичко е наред. Ще прочета статията ти. Прекрасна си.

Амбра й изпрати сърчице. Беше се почувствала морално задължена да опита да се възмути, че Елса е излъгала Том безсрамно, но просто нямаше как. Ако Том не беше дошъл в Кируна, сега тя нямаше да бъде тук.

Не беше успяла да поговори с Том, след като той я спаси от горящата къща, само размениха няколко кратки есемеса — а това беше безкрайно дразнещо.

Тя го беше прекъснала, докато той й казваше… нещо. Идваше й да заудря глава в бюрото. В момента, в който се развика на Тарек, осъзна какво се кани да й каже Том. А после беше твърде късно и тя не събра смелост да попита: „Стори ми се, че ми казваш, че ме обичаш, вярно ли е?“. Може просто да е изскочило неволно от устата му насред целия хаос. Тя беше пъзла и се срамуваше от това. Но по-добре пъзла, отколкото отхвърлена.

Отвори имейла, погледна писмата. Имаше някои критични читатели, но повечето я хвалеха. Получи се мейл и от Лорд_Брутал900. Тя се поколеба, но после го отвори:

Четох статията ти. Беше добра. Моля за извинение за всичко, което ти причиних, държах се ужасно. Няма да се повтори. Съжалявам.

Прочете съобщението два пъти. Нищо не разбираше. Вдигна очи и срещна погледа на Грейс.

— Чу ли, че Дан Першон иска да говори с теб? — подвикна тя.

— За какво?

Да те викат при големия шеф никога не вещаеше нищо добро.

Грейс само сви рамене и извърна лице.

Амбра затвори непонятния мейл и неохотно тръгна към ъгловия кабинет на Дан Першон. Гордееше се със свършеното. Ако той възнамеряваше да я изрита, поне щеше да си тръгне с високо вдигната глава. Решително почука на стъклената врата.

— Влез!

Амбра докара невъзмутимо изражение на лицето си и отвори вратата на луксозния офис, където беше влизала един-единствен път.

Дан Першон й махна да седне, говореше с някого по телефона.

— Доста си се потрудила — започна той, след като затвори.

— Да — отвърна тя само.

Похвала ли беше това, или критика? Не че имаше нещо за критикуване. Репортажът беше безупречен. Силен. С патос. Конфликт между малкия човек и държавата. Перфектната сензация. Идваше й да затропа нервно с крак, но се удържа, поизправи рамене. Тръгни си с високо вдигната глава.