— Извинете?

Гласът прозвуча зад нея и Амбра така се уплаши, че изтърва телефона и той издрънча на пода. Обърна се, взря се в сивокосата жена, която се беше промъкнала безшумно зад гърба й. Беше Ракел Свентин.

— Коя сте вие? Какво правите тук? — попита Ракел.

Амбра се опита да се наведе, за да си вземе телефона, но Ракел приближаваше, затова се изправи бързо.

— Как влязохте? Какво правите тук?

— Тук съм заради момиченцата.

— Да, горкичките. Дано този път успеем. Дяволът ги е обладал.

На Амбра й идваше да хване Ракел за раменете, да я разтърси.

— Те са деца. Не схващате ли какво им причинявате?

Ракел се уви в жилетката. Упорит блясък припламна в очите й. Амбра помнеше този блясък. Когато Ракел решеше нещо, никога не размисляше, ако ще да ставаше дума за принуждаване на сираци да ядат гранясала кървавица или че някой е обладан от нещо си.

— Правим го за тяхно добро. За душите им.

— Може да загинат. Да им останат травми за цял живот.

Тя помисли за собствения си влошен слух, за ударите, за психическия тормоз. Раните, които й нанесоха.

— Не мога да ги оставя да живеят в грях, никога не бих си го простила. Това е Божията воля.

Някога Амбра така се боеше от тази жена. Ракел беше превърнала детството й в ад по безброй начини. Тези сбръчкани сухи ръце я бяха зашлевявали, бяха й отнемали вещите, никога не я бяха утешавали, нито давали близост. Но самата Ракел често беше жертва. Беше значително по-млада от Есаяс, беше родила и отгледала децата му, беше приключила с образованието си след началното училище. Животът й беше изкривен и воден от страха. Въртеше се около библията и Есаяс.

— Ракел, те са деца — каза тя умолително.

— Точно затова. Децата са възприемчиви към злите духове. Вината е на съвременния свят.

Преди Амбра да успее да отговори, от стаята пак се чуха писъци.

— Ракел, трябва да им помогнем.

За миг Ракел сякаш се поколеба, но после погледът й угасна.

— Не — заяви твърдо, протегна се покрай нея и бутна вратата към стаичката.

Блъсна Амбра в гърба и тя политна навътре. Въздухът сякаш беше наситен със стрес и страх.

— Коя е тази? — попита Уно Алто.

— Вмъкнала се е в къщата.

Частица от Амбра искаше просто да побегне. Но тя видя надеждата в ужасените очи на децата и разбра, че не може да ги изостави. Постара се да изглежда възможно най-авторитетно.

— Дойдох да помогна на момичетата. Как се чувствате? — обърна се тя към двете деца, опита се да им покаже с поглед, че е на тяхна страна, че може да ги спаси от четиримата мъже из стаята. Усещаше Ракел някъде зад себе си, но не смееше да се обърне. — Не съм сама — предупреди.

Мъжете приближаваха.

— Тарек! — изкрещя тя и погледна към прозореца, питаше се дали той е навън, дали я чува.

Есаяс кимна рязко към вратата:

— Ракел, вън!

Другите също се насочиха към вратата и тя се помъчи да разбере какво са намислили. Есаяс я гледаше и в очите му гореше омраза. Стаята беше осветена само със свещи и когато той й обърна гръб и бутна вратата, една от тях падна върху черга, която се запали. Есаяс излезе последен от стаята и затвори вратата.

Амбра бързо стъпка чергата и потуши огъня.

— Няма страшно — успокои тя момичетата. — Вече не гори.

Чу как Есаяс пъхна ключ и заключи вратата отвън. Проклет дъртак! Съвсем беше откачил. Какво се надяваше да постигне с това?

— Приятелят ми е навън. Той ще ни пусне. Всичко ще е наред. Казвам се Амбра. — Тя се усмихна на момичетата, които я гледаха уплашено. — Така, я да видим сега — продължи тя и придърпа една щайга, оставена в ъгъла.

Постави я под прозореца и смъкна плата. Прозорецът беше вграден в стената и не можеше да се отвори. Тя заблъска по стъклото.

— Тарек! Ехо!

Дали Тарек се беше обадил в полицията? А дали му бяха повярвали? Пак затропа. Лицето на Тарек се показа зад стъклото.

Тя едва не се изсмя от облекчение, всичко щеше да се нареди.

— Момичетата са при мен. Заключени сме.

— Амбра, от къщата като че ли излиза дим. Можете ли да излезете? Трябва да побързаш.

Амбра усети безпокойство. Да не бяха запалили нещо някъде в къщата?

— Не, заключени сме.

Тя се обърна към стаята, видя ужасените лица на момичетата.

— Няма страшно — каза им твърдо.

Щяха да оправят всичко.

— Влизам — извика Тарек.

Лицето му се скри и след минута го чуха да дърпа бравата и да тропа по вратата.

— Избягаха, останахме само ние — извика той.

— Още ли гори?

— Опитах се да го изгася, но се разпространява твърде бързо. Възможно ли е старецът да е подпалил собствената си къща? Защо го прави?

Защото искаше да убие демоните. Защото я мразеше. Защото е изпаднал в паника.

— Трябва да излезете! Веднага! — извика Тарек.

— Не виждаш ли ключ? — попита Амбра.

Дълго мълчание.

— Не, никъде.

— Прозорецът — сети се Амбра. — Да разбием прозореца.

Тарек пак изчезна.

— Всичко ще се оправи — повтори Амбра и после Тарек пак се показа на прозореца.

Беше задъхан, изпотен. Тя го погледна в очите, почувства как паниката стяга корема й.

— Дръпни се — извика той.

В следващата секунда изрита прозореца. По пода паднаха парчета стъкло. Повя леден въздух.

— Излизайте, бързо.

Тя изведе момичетата едно по едно. Вдигна мършавите им тела през процепа, чу ги как изскимтяват, когато се порязаха.

— Хайде, Амбра — извика Тарек.

Само че беше невъзможно, тя го знаеше от самото начало, прозорецът беше твърде тесен за нея.

— Пожарната идва — каза той.

— Какво гори?

— Мисля, че някакъв диван. Пуши страхотно. Но скоро ще дойдат.

— Да. Трябва да свърша нещо, да потърся някакви доказателства. Тарек, обещай, че няма да влизаш. Димът е смъртоносен. Обещай.

— Недей така, Амбра!

— Обещай.

— Обещавам.

— И предай на Джил, че я обичам. И че знам, че и тя ме обича.

Джил трябваше да го знае, трябваше да знае, че не й се сърди.

— Амбра, не се предавай, пожарната идва. Всичко ще е наред.

В същия момент се чу експлозия. От горещината прозорците се бяха пръснали. Огънят вече щеше да се нахрани с кислород.

Тя не се беше предала, но се опитваше да гледа реалистично, макар от паниката гласът й да трепереше.

— Как са момичетата?

— Добре са. Какво става? Откри ли нещо?

Тя се огледа из така познатото помещение. Каква ирония! Отново да е заключена в омразното мазе.

Плъзна поглед по грубите лавици. Не виждаше нищо, нищичко, с което би могла да отвори вратата. Разкъса един кашон, вътре имаше само стари вестници. Наистина ли щеше да умре сега? Това ли беше всичко? Беше спасила момиченцата, това беше хубаво. Но й се искаше да беше постигнала повече, да беше станала нещо повече. Не искам да умирам!

Трябваше да каже на Тарек да предаде и на Том, че го обича. Ако не беше изпуснала телефона си навън, щеше да се обади, разбира се. На Том. На Джил. И на Елса. Може би дори на Грейс. Но за друг не се сещаше. Трагично. Чу истерично хълцане и осъзна, че идва от нея.

Забеляза малка кутия, покрита с прах, забравена в един ъгъл. Струваше й се страшно позната. Вгледа се по-отблизо. Възможно ли беше? Кутията, в която държеше нещата на мама и татко? Есаяс беше казал, че се е загубила, но явно я е откраднал, задържал я е и ето я сега тук.

Тя вдигна капака и се вторачи в съкровищата вътре. Видя лицата им на старите снимки. Докосна брачните халки и кадифената торбичка с… Напипа малкия несесер. Несесерът на татко със старинните часовникарски инструменти. Отвори го. Вътре имаше малък нож и дребни отвертки. Взе най-дългата, пъхна я в ключалката, закашля се, опита се да отключи, потта се стичаше в очите й. Изкрещя от безсилие, дълбоко си пое дъх и разбра грешката си. Димът навлизаше при нея. В мига, в който ключалката изщрака, тя усети как зрителното й поле се замъглява и рухна върху кутията.

62

Том беше получил от Елса адреса на къщата, където се намираше Амбра. Беше приземил хеликоптера в снега, взе шейната и потегли натам. Дали не надушваше дим?

Натисна газта до дупка, надигна се да мине през неравностите по пътя и приближи къщата. Прозорците бълваха гъст черен дим. Той изключи двигателя и чу сирени — много, много далеч.

Посрещна го Тарек, запъхтян и омацан в сажди, сякаш остарял с десет години. Две мръсни и окървавени момиченца стояха зад него. Том се огледа.

— Къде е Амбра? — попита с безумна надежда тя изобщо да не е стъпвала тук.

Разбира се, това беше изключено.

Тарек поклати глава, лицето му беше като вкаменено:

— Остана вътре. Заключена в мазето. От няколко минути не я чувам и е тъмно като в рог. — Той поклати глава.

Том погледна към къщата. Пушекът се усилваше.

— Къде? — попита само.

— Стая в мазето. Опитах се, честна дума. Но вратата беше заключена и не успяхме да я отворим, тя каза, че пак ще пробва и след това просто изчезна. Виках, но нищо. Пожарната идва. — Той зарови лице в ръцете си.

Том изтича до шейната и взе одеяло от багажника. Втурна се към къщата.

— Не влизай! — изкрещя Тарек.

Но Том нямаше избор.

Баща му го казваше. Беше пълен с цитати и поговорки, имаше подходящ за всеки случай. Обикновено Том изобщо не го слушаше. Но си спомняше как пиха бира при последната им среща. Баща му пи малко повече от разумното. „Том, когато искаш нещо, което никога не си имал, трябва да направиш нещо, което никога не си правил. И ако не си готов да рискуваш всичко, за да го получиш, може би не го искаш достатъчно силно. Разбираш ли?“

Том погледна горящата дървена къща. Въпросът беше: какво беше готов да рискува, за да получи Амбра?