— Вярно е, звучи леко откачено. Ти звучиш леко откачена — рече той.

— Само че ти си ми длъжник, след като ме заряза в гей бара. Вземи и камерата. Изпрати ми адреса си и веднага ще те взема. Молятемолятемоляте.

Тарек се засмя:

— Девойка в беда. Дори аз не мога да устоя на това. Дай ми половин час.

Амбра успя да намери дома на Тарек и зачака нетърпеливо пред къщата. Той излезе, натовари оборудването си в колата, седна отпред и я прегърна бързо.

— Е, сега пък какво измисли?

— Финландски водач на секта ще извършва екзорсизъм на две малки момиченца, оставени на отглеждане при религиозни фанатици. Трябват ми снимки.

— Аха, нищо повече — въздъхна Тарек, свали си ръкавиците и се почеса по челото.

Амбра дръпна ръчната спирачка и даде газ. Направи обратен завой и се насочи към широкото шосе. Беше наела голямо волво, подобно на онова на Том — не мисли за Том сега! — мощно като хищен звяр и истинска наслада за шофьора.

— Благодаря ти, че се съгласи.

— Звучи твърде вълнуващо, за да откажа, а и нямам други планове. Поръчка на „Афтонбладет“ ли е?

— Не бих казала — смотолеви тя, помисли си, че съществува реален риск да остане без работа, ако тази история се провали.

— Ясно — отвърна безгрижно Тарек.

— Извинявай, че те въвлякох.

— Няма за какво, обичам приключенията. Сега ми разкажи всичко.

Амбра разправи набързо за децата в приемни семейства, откачените сектанти и финландските екзорсисти. Тарек клатеше глава и възкликваше от време на време.

След десетминутно пътуване тя видя отбивката и сви по тесния път.

Спряха далеч от къщата. Амбра изгаси двигателя и стана съвсем тъмно.

— Какво правим сега? — попита Тарек, докато снимаше през прозореца на колата като частен детектив.

— Ще чакаме, предполагам.

Тя се взря в тъмната къща, искаше й се да беше тренирала самозащита, да знаеше какво се прави в такива ситуации. Но не можеше да си тръгне оттук, без да е спасила момиченцата и да е намерила доказателство за ставащото. Нямаше да ги изостави. Щеше да стори за тях това, което никой не беше сторил за нея.

— Някой идва — прошепна Тарек.

Фотоапаратът му щракаше тихо.

— Виждам — прошепна Амбра.

Колата спря пред къщата и от нея слезе Уно Алто.

— Той е, екзорсистът.

— Ама че противно старче! — сбърчи нос Тарек.

Амбра кимна. Пълната подкрепа на Тарек стопляше сърцето й.

— Благодаря ти, че ми вярваш — прошепна.

— Че как иначе? Такива ненормалници има навсякъде. Ако знаеш колко пъти майка ми е чувала, че трябва да ме заведе при молла, за да прогони хомосексуалността от мен.

— Да му се не види!

— Именно. Фанатизмът е еднакво потискащ във всички религии.

Тарек направи доста снимки, докато гледаха как Уно тропа на пътната врата. До момента къщата беше потънала в пълен мрак, но сега на един прозорец запалиха свещ, а Есаяс Свентин отвори вратата. На прозореца, зад трепкащото пламъче на свещта, падна сянка. Сигурно беше Ракел.

— Идва още някой — прошепна Тарек и в същия момент се чу бръмчене на двигател.

Пристигна моторна шейна, спря и още двама мъже влязоха в къщата.

— Според теб какво ще правят с момичетата? — попита Тарек с притеснен поглед. — Имам предвид по-точно.

Амбра беше прочела всичко, което намери за екзорсизма. Пък и тя самата някога беше подложена на лудостта на Есаяс.

— В много случаи само се молят за „жертвата“. Има клипове в ютюб. Крещят на обладаните, размахват библията, удрят ги, стискат ги. Често „контролираните“ са млади жени. Но има случаи и на загинали след подобни процедури.

— Но не в наше време, нали? — Красивото лице на Тарек беше пребледняло.

— Напротив. Малки деца, пребити до смърт в опит да пропъдят злите духове от тях.

— Дявол да го вземе!

— Ужасно е, защото често трае дълго време. И никой не се намесва. Има много случаи на млади жени, подлагани на глад и бой с месеци, понеже семействата им решили, че са обладани от дявола и това е единственият начин да ги излекуват. Извършва се в името на някаква извратена любов.

Тарек вече беше достатъчно потресен, но Амбра продължи с информацията, прочетена през последните седмици, беше погълнала всичко.

— При аутопсията на една млада жена се оказало, че е страдала от тежка епилепсия. Имала съвсем същите симптоми, които свещениците и семействата тълкуват като зли духове. Жената умряла от глад и студ след месеци изтезания в дома си.

— Боже Господи!

— Да. И то в днешно време! Списъкът е дълъг и това са само известните случаи. Както ти казах, потискащо е.

— Трябва да се обадим в полицията — заяви Тарек.

— Нямаме доказателства. Пък и вече им звънях. Много пъти. — Добави тя смутено.

Тарек се ухили:

— Писна ли им от теб?

— Малко.

Тарек пак вдигна фотоапарата, насочи го към къщата, защрака.

— Значи ние ще намерим доказателства.

Амбра кимна и също погледна към къщата. В живота има моменти, които те определят като личност. Моменти, в които си длъжен да избираш какъв човек искаш да бъдеш.

И в този момент, докато седеше в топлото волво в покрайнините на Кируна, в съзнанието й нахлуха спомени.

Беше на четири години и стоеше между мама и татко. Едната ръка в топлата длан на мама, другата — в сигурната длан на татко; вълнение в гърдите.

Бяха на открито, гледаха необичайно весела детска площадка. Пясъкът изглеждаше мек и приятно чист, наоколо бяха пръснати жълти кофички и сини лопатки. Имаше червена пързалка и лъскави люлки и беше пълно със засмени деца.

— Искаш ли да се пуснеш, миличка? — попита татко и кимна към червената пързалка. Гласът му беше радост и смях, и обещание за сладолед под слънцето.

Амбра кимна и после се втурна напред с шеметно чувство в гърдите и клокочещ смях в гърлото. Тя се спусна, татко я улови в края на пързалката и я вдигна във въздуха.

— Къде е мама? — попита тя и го прегърна през врата.

Татко я отнесе до една пейка, където мама седеше при някакво момиченце, което се беше ударило.

— Къде са нейните мама и татко? — попита Амбра.

— Ще се опитаме да ги намерим, но през това време ще останем тук. Едно разплакано дете е отговорност на всички.

И Амбра кимна, защото наистина разбираше. И така се гордееше с родителите си, които помагаха на други деца.

Амбра не помнеше какво стана после. Но помнеше онова, което родителите й по различни начини я бяха научили възможно най-рано. Че е неин дълг да се застъпва за всеки, който се нуждае от помощ.

— Трябват ни по-ясни снимки — каза Тарек.

— Да — съгласи се тя. — Сигурно са в мазето.

Слязоха от колата и се прокраднаха към къщата.

— Ама че е студено! — заграка със зъби Тарек.

Амбра също трепереше. Температурите бяха паднали драстично. Заобиколиха затрупаната със сняг къща. Цареше пълна тишина и изведнъж тя се разколеба. Ами ако целият този цирк, който беше направила, се окажеше просто истерично преувеличение? Може пък събирането вътре да беше скучно и съвсем невинно.

— Ако са в мазето, тук някъде трябва да има прозорец — спомни си тя.

Огледа къщата. Имаше толкова много сняг.

— Мисля, че е тук — коленичи и започна да рови.

Тарек й помогна.

— Ето го — прошепна Амбра.

Предпазливо разровиха снега около стъклото. Като че ли беше покрито с тъмен плат, но все пак се процеждаше бледа светлина.

— Нищо не виждам — прошепна Тарек и в същия миг отвътре се чу силен писък. — Те ли са?

— Не знам. Не ти ли прозвуча като дете?

Още един писък.

— Тарек, каквото и да става, трябва да направиш снимки. Това е главната ти задача. Колкото можеш повече снимки.

— А ти какво ще правиш?

Тя знаеше какво трябва да направи, само се надяваше да събере кураж.

— Ще се опитам да се вмъкна вътре.

— Недей сама, ще дойда с теб — възрази той.

— Не — отсече тя решително.

Ако някой щеше да нарушава закона, тя щеше да понесе последствията, не Тарек.

— Ще се опитам да махна плата, за да виждаш какво става вътре.

— Пази се — прошепна той, преди тя да се скрие зад ъгъла.

Амбра хвана бравата и я натисна. Вратата се плъзна и след като дълбоко си пое дъх, напълни дробовете си с въздух и смелост, тя прекрачи прага и влезе.

Изглеждаше точно като едно време. Стените, простичките картини, мебелите. Наложи се да спре. Беше забравила миризмите — съвсем обикновен мирис на храна, човешко тяло и текстил — и те я върнаха в онези дни. Чу някакво изщракване и сърцето й замря. На практика току-що беше влязла с взлом.

Промъкна се към мазето. Толкова я беше страх, че даже в първия момент се обърка, зави в неправилна посока, взе да се поти, пак й се стори, че чува шумове, спря, чуваше единствено биенето на сърцето си. Със затаен дъх и вцепенен мозък зачака, но след малко реши, че просто къщата пука, затова продължи напред. Най-сетне намери вратата към мазето. Възможно най-предпазливо слезе по стълбите, спомни си колко се страхуваше някога от тези тъмни дървени хлъзгави стъпала. Миришеше на дървени стърготини и сурово дърво и на масло от котела. Чу приглушени мъжки гласове през вратата в дъното, приближи се, спря, трепереше от страх. Там бяха, зад вратата. Наведе се. В ключалката нямаше ключ и тя надзърна през дупката.

Видя мъжете и двете момиченца. Груби мъжки юмруци около тънки детски китки.

— В името на Исус ти заповядвам да излезеш — прозвуча гласът на Уно Алто.

Той притисна кръст към челото на момичето. То плачеше тихо. Другото се разпищя. Есаяс замахна с библията си и го удари по главата. Другите мъже издаваха глухи звуци, сякаш напяваха.

Амбра не искаше да си припомня, но нямаше как да се предпази, когато я заляха спомените от собственото й минало. Боят с библията, ударите, шибането с колана. Абсолютната власт, която Есаяс имаше върху нея. Тя бавно пое дъх, издиша. Съсредоточи се върху настоящето. Не върху миналото. С разтреперани ръце извади телефона, трябваше някак да направи снимки.