Изведнъж гърдите така го стегнаха, че облегна чело на волана. Вдиша мириса на кожа от новия автомобил, помъчи се да се успокои, но не се получи. Мислите се развихриха и той загуби контрол над дълбоките стабилизиращи вдишвания, които се опитваше да прави. Дишаше все по-учестено, може би защото не получаваше достатъчно кислород. Тялото се напрегна и сърцето заби лудешки, все по-бързо и по-бързо, сякаш искаше да изскочи от гърдите.

Не сега, помисли си той отчаяно. Не отново. Седалката сякаш завибрира под него и вибрациите се разпространиха нагоре по тялото му.

Помъчи се да си спомни какво го беше учила психоложката. Беше му обяснила какво се случва с тялото по време на паническа атака и информацията се оказа не съвсем безполезна. Той опита да се съсредоточи.

— Това е страх, Том. Неприятно е. Но не можеш да полудееш от страх. Нито пък да умреш. Просто усещането е такова. Опитай да издържиш, секунда по секунда.

Том опита.

Наистина се постара. Обля го пот. Ръцете стискаха кормилото, тунелното зрение се усилваше. Не се подобряваше, ставаше все по-зле, една от най-тежките му панически атаки от дълго време. Седем по скалата от едно до десет, мислеше си той все по-замаяно, докато орган след орган, бял дроб, сърце, кръв и мускули страдаха от ударите на паниката. Може би даже осем…

— Нула не е никакъв страх, десет е непоносим. С двойката повечето от нас се справят без затруднения — беше казала психоложката.

Започна да губи контрол над мисловната си дейност. Цялата му система се бореше срещу инстинкта да бяга или да се бие. Ръцете и раменете бяха стегнати, тялото се тресеше. Девет… Не виждаше добре, така стискаше волана, че кокалчетата му бяха побелели. Дали умираше? Така го чувстваше.

— Нормална биологична реакция, просто това, че те връхлита неочаквано, то е страшното. Трябва да приучиш тялото си да не реагира. Полезно е да се движиш, така ще спреш някои от химичните реакции в тялото.

Трябва да се движа, помисли той замаяно. Тялото беше напомпано с адреналин и норадреналин. Но той нямаше сили да се изправи, можеше само да седи на леденостудената седалка в колата и да се опитва да оживее. Секунда по секунда. По време на обучението се беше заставил да премине през повече трудности, отколкото много хора биха издържали. Всеки курс, през който минаваше, целеше да пречупи войниците чрез екстремно физическо и психическо натоварване. Не им позволяваха да спят, караха ги да се гмуркат в седемградусова вода, натискаха ги надолу, докато плуваха. Елитни войници се пречупваха и плачеха. Присмиваха им се, унижаваха ги и ги тормозеха. Ден след ден. Той изтърпя всичко. Но тези атаки го притискаха по съвсем нов начин. Мускулите се отпускаха, силата изчезваше, заменяше я горчиво усещане за поражение. Макар че сега то сякаш се оттегляше, или поне спря да нараства.

Зрението му се възстанови.

Бодежите спряха. Можеше да си мърда пръстите и да диша почти нормално. Седем. После шест.

Слава богу!

Пет.

Още няколко вдишвания, после ще запаля двигателя.

Определено вече беше по-добре. Можеше да отпусне рамене. Да вижда ясно.

Запали волвото, погледна в огледалото за обратно виждане. Даде ляв мигач, преди да потегли, въпреки че улицата беше съвсем пуста. Скоро Кируна остана зад гърба му.

Термометърът показваше минус двайсет и два градуса на открито и температурата продължаваше да пада, докато той караше през гората. Мозъкът му знаеше, че тревожността рано или късно отминава, но при всяка атака имаше скрит ужас, че този път ще продължи вечно. Че ще полудее.

Стигна до вкъщи, остави колата в гаража, направи една обиколка из стопанството, провери резетата и прозорците на различните постройки, преди да се просне на дивана в пълно изтощение.

Дори нямаше сили да запали камината. Коремът го свиваше. Паническите атаки горяха изключително много енергия, вече го беше забелязал. Беше отишъл до Кируна да напазарува, а напълно забрави.

Седеше на дивана и гледаше през панорамните прозорци. Бяха големи и непрактични за това място, в което зимите бяха толкова студени. Но къщата беше скъпа, построена от милиардер мегаломан, и гледката към гората и покритите със сняг поляни беше величествена и денем, и нощем. Луната грееше и му се стори, че вижда заек в зимна премяна, преди да отпусне глава назад и да замига с пресъхнали очи. Беше напълно разбит.

Въоръжените сили на Швеция и Силите за специални операции го бяха тренирали никога да не се предава. Беше ходил по най-страшните места по света, беше водил секретни операции в Сомалия, беше работил като телохранител в Ирак и беше пазил конвои през Афганистан. Беше се озовавал в ситуации, които изглеждаха безнадеждни, и бе успявал да ги обърне, отново и отново. И нито един път дори не му хрумна да се предаде. През годините беше виждал други колеги да дерайлират, но никога не беше очаквал да се случи и с него. Всъщност изобщо не вярваше, че и за него има граници, беше убеден, че той е човекът, който винаги издържа и стига най-далеч.

После всичко се промени. Гледаше снега, който проблясваше в хиляди нюанси на бялото, сребристото и синьото на светлината на звездите, и си мислеше, че може би щеше да е по-добре за всички, ако беше загинал в Африка.

8

Няма как предварително да знаеш какво ще излезе от едно интервю, мислеше си Амбра, докато седеше срещу Елса Свенсон с плетена възглавничка зад гърба. Елса имаше рядка бяла коса и тъмнокафяви очи. Приличаше на добра фея от филмче на „Дисни“. Но човек никога не можеше да знае предварително. Милите стари дами можеха да се окажат психопати убийци. Не се случваше често. Но се случваше.

Веднъж Амбра беше интервюирала жена на средна възраст, която събираше чашки за яйца. С мек глас й беше разправила как й писнало от постоянните изневери на съпруга й. Вързала го за кухненски стол, измъчвала го с ютия, отвертка и вряла вода, след това го удушила с въже за простиране. Накрая успяла да го напъха във фризера в гаража.

Тъй че не — човек никога не знаеше какво ще излезе.

Амбра драскаше в бележника си и чакаше Тарек да приключи със снимането на послушно позиращата Елса.

Младежът прегледа кадрите във фотоапарата и кимна на Амбра, че е доволен.

— Трябва да вървя — каза той извинително.

Докато Тарек се сбогуваше, Елса взе тюркоазен шал от дивана и се наметна.

— Ще направя кафе — подхвърли и отиде в кухнята.

Амбра остана в хола. По всяка вероятност се беше разкарала напразно. Всъщност най-често ставаше точно така — не излизаше нищо. Елса не изглеждаше изкуфяла и Грейс може би имаше право, може пък да имаше интересна история, но въпреки това й се струваше малко вероятно. Огледа се. Жилището не подсказваше нищо необичайно. Плетени покривчици и пожълтели чамови мебели, както във всеки пенсионерски дом, който Амбра някога бе посещавала. Розови зюмбюли в подходящи менчета. Спретнати перденца и усещане за уют.

Елса беше родена през 1923 г. Какво ли не е видяла и преживяла една такава жена? Война, мир, борби за женски права и всичко между тях. И на всичко отгоре извънбрачно дете от министър-председател, известен с любовните си авантюри. Колко място можеше да заеме във вестника? Четвърт страница?

Амбра надзърна през прозореца. Елса живееше нависоко, слънцето още се криеше под хоризонта, но планините се мяркаха в далечината. От рудника се вдигаше пушек, вагонетките се движеха в нескончаем поток. Помнеше този рудник. Зееше от земята като някакво праисторическо чудовище. Веднъж от училище ги бяха водили на учебно посещение. Беше ужасяващо да слезеш под земята, съучениците я дразнеха и… Сякаш от нищото спомените заляха Амбра.

Животът в Кируна беше толкова различен от всичко, което бе преживяла дотогава. Вярно, беше свикнала да се мести от училище в училище и от клас в клас, беше свикнала с промените, новите хора и приемните семейства. Но тук беше толкова студено. И толкова тъмно. И всички говореха толкова различно и никой от съучениците й не се интересуваше от свитото стокхолмско момиченце, което живееше при строгото крайно протестантско семейство Свентин.

— Защо говориш толкова странно?

— Нямаш ли си родители? Да не би да не са те искали?

В междучасията стоеше самичка, слушаше как съучениците й си шепнат, копнееше да се махне. И после се разболя. Сериозно.

— Отиваш на училище — нареди Есаяс Свентин, когато тя седна на масата на закуска и се помъчи да преглътне гъстата овесена каша. Даваха й я без нищо отгоре. Явно сладкото беше грях. Както и много други неща според семейство Свентин.

— Така ме боли ухото — изпъшка тя.

Всъщност нямаше никакво желание да остава вкъщи, ненавиждаше студената дървена къща, но наистина й беше лошо. И ухото туптеше и болеше.

— Кое? — попита той.

Тя посочи дясното. Беше хремава от дни и непрекъснато трепереше от студ. Искаше само да си легне и да се завие. Бъркаше кашата апатично и беше напълно неподготвена за удара. Улучи я право в болното ухо и тя изпищя от болка. Другите мълчаха. Ракел беше заковала очи в масата. Синовете се спогледаха.

— Стига си се лигавило, момиченце — заповяда Есаяс и въпросът беше приключен.

В онази сутрин Амбра припадна в училище, просна се и когато се свести, другите стояха около нея и я зяпаха. Училищната сестра беше мила и ухаеше приятно и на Амбра й се прииска да остане при нея завинаги.

— Имаш ушна инфекция. Трябва да идеш на лекар — каза сестрата и се обади на семейство Свентин.

Естествено, никой от тях нямаше време да дойде да я вземе.

— Ще можеш ли да се прибереш сама? — попита сестрата притеснено.

Амбра кимна, срамуваше се, че никой не го е грижа за нея.

Добра се до вкъщи с разтреперани крака. Предаде думите на сестрата, но семейство Свентин вярваха само в боя и молитвите.

Не вярваха в лекарите, болниците и антибиотиците.