— И нима тя не се показа като блудница? — ехтеше гласът на проповедника, който говореше за някаква шестнайсетгодишна, която се гримирала и сега трябваше да бъде пропъдена от паството.

Амбра се огледа, питаше се дали това бедно момиче седи на някоя от скамейките. Тук нямаше любов, нямаше прошка, нямаше нищо от добрината, която вярата би трябвало да проповядва. Макар че тя може би виждаше всичко през мрачните спомени от собственото си детство. Може би наоколо седяха хора, които не биеха и тормозеха, добри хора, които вярваха в Бог и бяха нежни към близките си. Може би.

Но дори сред най-просветените лестадианци се водеше непрестанна борба срещу греховните изкушения на външния свят. Музиката, телевизията и компютърните игри, разбира се, бяха забранени. Но също и ярките дрехи, завесите, бижутата, гримът и интернет. Да учиш и да се образоваш беше грях, да имаш хоби или да спортуваш — също, защото това отнемаше време от Господ. Беше толкова безумно.

— Казваме добре дошъл на Уно Алто. Идва чак от Финландия и носи поздрави от нашите братя там. Той е апостолът и обновителят. Пророкът, който е дошъл при нас. Ние сме благословени.

Амбра притисна гръб към твърдата дървена облегалка, присви очи в сумрака. Отпред застана мъжът от снимката на Елса. Оказа се по-висок, отколкото изглеждаше там, вървеше с тежка, леко провлачена походка. Имаше необичайно дълги ръце и всеки път, когато преглъщаше, огромната адамова ябълка подскачаше под сбръчканата кожа. Когато Уно Алто отвори уста, за да заговори, Амбра видя, че има сиво-кафяви зъби, сякаш мръсни, но тя се сети, че пастата за зъби също е грях. Мъжът държеше излиняла черна библия. Всички лестадианци, които Амбра познаваше, бяха тихи, мълчаливи хора, вечно превити под бремето на безбройните грехове, които са извършили, но тишината, която се възцари, когато Уно Алто се покачи на амвона, беше забележителна. Някои направо изглеждаха пред припадък.

Уно Алто огледа паството. Двете снимки, които Амбра беше видяла, изобщо не разкриваха личността му. Той беше висок, късо подстриган, сдържан в движенията, но имаше онова излъчване, онзи вид енергия, които — според запознати — притежават водачите на секти.

Той пое дълбоко дъх, изчака минута и после започна проповедта си. Говореше на шведски, но с финландски акцент. Винаги започваха по един и същи начин — с молитва към Бог, приказки за любов и единение, а после минаваха към все по-остри думи за покварата.

— Трябва да пробудим събратята си. Да пробудим онези, които живеят в грях — говореше Алто и от мрачния беззвучен старчески глас я побиха тръпки.

Беше толкова безрадостен, толкова неумолим. Лъхаше на средновековие, вечни мъки и пъкъл.

— Каквото е отвън, такова е и отвътре — продължаваше той и после поде дълъг и потискащ монолог за алкохола, дрехите на жените и различните пакости на дявола по земята.

Амбра погледна към часовника — беше минал цял час.

Лестадианките седяха с все по-ниско сведени глави. Някои подсмърчаха силно. Не беше чудно — автоматично се приемаше, че те, заради своя пол, са носители на греха. Уно Алто вече се беше развихрил. Думите не секваха и за миг, бяха като черен водовъртеж от напътствия, заплахи и омраза. Греховни дрехи, греховни градове, греховни съблазнителки. Грях, грях, грях.

— Тези извращения правят дявола по-силен. Той впива ноктите си в сърцето на грешника. Никой не е невинен, нито старците, нито жените, нито децата.

Мъжът млъкна. Беше трудно да се определи дали това е целенасочена театрална пауза, или просто имаше нужда си поеме дъх. Амбра се огледа. Как търпяха да слушат тези глупости?

Гласът отново проехтя в църквата:

— Трябва особено да внимавате за греха сред младите. Защото те се поддават по-лесно.

Сякаш слушаше Есаяс. Днес го нямаше, Ракел също, поне не ги виждаше, но като чуваше как говори Уно Алто за греха сред младите, се връщаше в онези дни.

В кухнята им имаше радио и веднъж тя беше завъртяла кръглото копче и беше хванала станция, на която пускаха и музика, и реклами. Така се беше заслушала в музиката, че не чу как Есаяс влиза.

— Какво правиш? Мръсна блудница, какви ги вършиш?

— Нищо. — Беше толкова уплашена, че гърлото й се сви.

— И лъжеш на всичкото отгоре. Пускаш греха в моя дом.

Ударът я улучи по бузата и я запрати върху един от кухненските столове. Тя се сви на кълбо.

Амбра си пое дъх и се застави да се върне в настоящето, в църквата, не в кухнята на Есаяс, където боят беше продължил цялата вечер.

Беше я обявявал за грешница толкова пъти, че частица от нея беше повярвала, че може и да е прав. Че вината е у нея. Но сега, докато слушаше приказките на Уно Алто за демоните и злото, виждаше цялата абсурдност. Да биеш дете, за да прогониш дявола. Да казваш на десетгодишно момиченце, че майка му е умряла, понеже е била обладана от зли духове. Що за Бог позволява такова нещо?

Амбра пак погледна часовника, вече минаваше вторият час. Уно Алто сякаш се доближаваше до края на проповедта си. Гласът му трепереше, лицето му беше почервеняло, от време на време размахваше юмрук срещу паството, сякаш за да подчертае още повече колко са покварени.

— Амин! — каза накрая.

— Амин! — повториха всички приглушено.

Амбра усещаше как гневът и решимостта й растат. Шестнайсетгодишни, наричани курви, жени, принуждавани да забременяват, страдащи сирачета. Някой трябваше да спре тези ненормалници — и защо това да не бъде тя?

След проповедта мнозина се наредиха на опашка, за да отидат при проповедника, да бъдат докоснати и благословени. Отново и отново Уно Алто се ръкуваше с мъжете. Жените стояха отстрани, покорни, тихи.

Амбра стана от скамейката, плъзна се в сенките и бавно тръгна през църквата. Никой не й обръщаше внимание. Така действаха в тази секта — игнорираха и обръщаха гръб на онези, които не принадлежаха към нея. Но игнорирането можеше да служи и като защита. Защото ако си тих, ако не вдигаш врява около себе си, сякаш не съществуваш.

На моменти заради особената акустика в помещението до ушите й долитаха части от тихи разговори. Фрази и изречения, които се разменяха, докато хората започваха да излизат, най-отпред жените с най-малките деца.

Амбра се спря зад една колона, видя как Уно Алто извади безкрайно стар мобилен телефон от джоба на сакото си. Интернет беше грях и никой лестадианец не притежаваше смартфон. Но в неговите старчески ръце и в съчетание със старомодните му дрехи дори този телефон изглеждаше като анахронизъм. Като че ли беше актьор в исторически филм и говореше по телефон в почивката между снимките.

Уно Алто се извъртя настрани и обърна лице право към Амбра, докато говореше.

Тя се прокрадна още по-близо, наостри уши.

— … трябва да го изпълним възможно най-скоро.

Тя се приведе напред, слушаше внимателно.

— От твоето описание, Есаяс, ми се струва, че дяволът ги е обладал. — Мъжът разтревожено поклати глава. — Да. — И после тишина, докато слушаше със сбърчено чело.

Дали говореше с Есаяс Свентин? Не беше изключено, нали ги беше видяла заедно на снимката.

Нетърпеливо и със свито сърце тя чакаше Уно Алто да проговори пак.

— Да, възможно е момичетата да се насъскват едно друго. Дяволът е лукав в това отношение. И е силен. Особено когато те са на прага. Знам, че се тревожиш. Аз също се безпокоя.

Той мълчеше и слушаше с мъдро изражение. Амбра все повече се убеждаваше, че говори с Есаяс Свентин.

— Да, звучи разумно. Точно тази поквара ги прави възприемчиви към греха. Направил си каквото си могъл. Но се нуждаеш от помощ. Знаеш ли подходящо място?

Съдбовна тишина, докато Уно мълчеше и кимаше.

За каквото и да говореха, беше ясно, че е нещо сложно и сериозно. Амбра успя да се приближи незабележимо още малко и почти подскочи, когато пак чу безизразния глас на Уно Алто, вече съвсем ясно:

— Да, мазето е подходящо. Може да отнеме много време, както знаеш, и не бива да ни безпокоят. Ако сатаната у тях е толкова силен, колкото казваш, трябва да сме готови за битка с демоните. Това е изпитание, братко, трябва да бъдеш твърд. Да, утре.

Уно Алто затвори.

Амбра се отдръпна зад колоната, опита се да осмисли чутото. Не искаше да повярва, че е истина, но както и да премисляше думите на мъжа, стигаше до едно и също заключение. Възнамеряваха да сторят нещо на момичетата, които живееха при Есаяс и Ракел Свентин. В мазето им, още утре. А най-лошото беше, че тя знаеше много добре какво планират. Беше го преживяла. Имаше го във всички религии. В най-меката си форма беше лек. В най-тежката беше насилие, което можеше да доведе до смърт чрез изтезание. Уно и Есаяс възнамеряваха да извършат прогонване на демони. Екзорсизъм.

60

Джил погледна дисплея на мобилния телефон. Пак личният й треньор. От вчера й звънеше като луд, но тя отново му затвори и пъхна ръка в пакета чипс. Току-що беше открила чипса с вкус на трюфели и днес нямаше да позволи нищо да застане между нея и него, камо ли пък свръхенергичният й треньор. Не желаеше да й четат конско, да я насърчават или съдят, не и днес.

Когато беше потисната, Джил ядеше. Мразеше хора, които си губят апетита и спират да се хранят в момента, в който се разтревожат. Толкова е несправедливо! Бяха същите, които все качваха снимки на сладолед и бонбони в инстаграм, а в действителност никога не ги ядяха. Изпадаха в паника, ако в устата им попаднеше нещо мазно или сладко. Джил обаче ясно си спомняше как беше гладувала като дете. Не, тя обичаше да си хапва.

Може би щеше да потренира малко вкъщи като компенсация. Някои хора го правеха.

Разпъна одеяло на пода, смъкна се долу, облегна крака на дивана и неохотно направи една коремна преса, преди да се откаже. Взе пакета чипс в скута си и продължи да яде. Ненавиждаше да е в такова настроение. Раздразнителна, кисела, негативна. Искаше да бъде позитивна, но не успяваше. Каза си твърдо, че Матиас няма нищо общо, след което пъхна цял юмрук в пакета чипс. По-добре, че се приключи бързо, и без това бяха твърде различни. Умислено сдъвка последните трохи.