Том дори нямаше нужда да се старае да изглежда заплашително. Самата мисъл, че този тип е тормозил Амбра, караше кръвта му да закипи.

Матиас свали тиксото.

— Какво искате? Нямам пари в брой — изсъска Оливер.

— Тук сме заради нещата, които пишеш.

— Бъзикаш ли се?

— Не във вестника — поясни Матиас.

Оливер го погледна въпросително, сякаш наистина нямаше представа за какво говори Матиас.

— В интернет.

Оливер изсумтя:

— Вие не сте добре. Какво ви пука? Да не сте от телевизията? Пълно е с какви ли не престъпници. Оставете ме. Нищо не съм направил.

— Кажи го на момичетата, чийто живот си съсипал.

Оливер пак изсумтя:

— Тия уличници! Сами са си виновни, като са толкова тъпи.

Опитът му да прехвърли вината върху жертвите направо вбеси Том. Той се застави да се отдръпне крачка назад. Ако стоеше твърде близо, рискуваше да посегне и да извие врата на мръсника.

Матиас започна да изброява някои от най-ужасните случаи, които Филипа беше намерила, и за тяхно удовлетворение насмешливата усмивчица на лицето на Оливер премина в страх, докато слушаше цитатите от форумите.

Когато Том включи моторната резачка, Оливер подскочи и се наложи пак да му залепят устата, понеже се разпищя.

След като го сплашиха хубавичко с резачката и пистолета за пирони, се заеха да го заплашват по най-различни начини. Не след дълго арогантността му се изпари и той зациври като бебе. Том беше виждал снимки на жертвите му, най-малката беше дванайсетгодишна, затова сълзите не събудиха каквото и да било състрадание.

Матиас го погледна и Том кимна. Беше време да приключват.

— Ако заподозрем, че дори си помисляш пак да започнеш, ще се върнем.

Оливер се беше потил и плакал толкова много, че тиксото се беше отлепило от устата му.

— Не е незаконно да мисля — изхленчи той.

Том, на когото Оливер и гадните му схващания започваха да му идват в повече, го удари през лицето.

— В твоя случай е — изръмжа.

Докато си събираха нещата, Оливер мълчеше.

— Да не сте от онази фирма, за която писах? Лоудстар“? — попита той след малко и се вгледа в тях изпод подпухнали клепачи.

Не му обърнаха внимание. Но Оливер продължи:

— Да не си Том Лексингтън? — Той кимна към Том, беше по-високият от двамата. — Амбра те защитаваше. Не знам защо, ти си престъпник. Сега тя ще изгуби работата, която искаше, заради теб. — Той се изсмя. — Типично за нея, винаги е била загубенячка.

Сякаш някой пусна черна завеса пред очите на Том. Не виждаше нищо. Юмрукът му се изстреля капо куршум и се стовари с такава сила право върху челюстта на Оливер, че онзи се катурна на пода заедно със стола. Нададе писък.

— По дяволите! — Матиас изгледа Том раздразнено.

Том се помъчи да се овладее. Матиас, разбира се, беше прав, не биваше да губи самообладание. Разтърси ръка, беше си натъртил кокалчетата. Яко. Почака Оливер да престане да хленчи.

— Също така ще пишеш на всяка журналистка, която си тормозил, и ще помолиш за прошка, ясно?

— Ти си луд!

Том доближи лице до неговото и мръсникът се разтрепери.

— Ще молиш за прошка и ще пълзиш в краката им. Иначе ще се върна и ще те метна през балкона. Не се шегувам.

Адамовата ябълка на Оливер трепереше. Той отмести очи. Но кимна леко.

— Тръгваме — намеси се Матиас. — Ти върви. Аз съм зад теб.

Том взе чантата и излезе.

Боже! Оливер беше идиот и гадина, но тирадата му беше потвърдила онова, което той вече подозираше. Че Амбра не го е излъгала. Че шефката й и Оливер са действали зад гърба й. Тя не го е предала. Конвулсивно стисна дръжката на сака. Това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че Амбра губеше голямата си мечта — тази работа, най-важното в живота й. И вината беше негова. Беше казала истината, а той я беше нагрубил.

— Аз ще карам — каза кратко и улови ключовете, които Матиас му подхвърли.

Затвориха вратата след себе си и забързаха надолу по стълбите.

— След колко време ще се освободи? — попита Том.

Матиас хвърли сака в багажника.

— Половин час, да речем. Разхлабих възела, би трябвало да успее. Ако пожертва малко кожа. Какво те прихвана?

Том не отговори, запали двигателя и потегли. Кимнаха на колегите си, които напуснаха мястото също толкова дискретно и поеха в южна посока по магистралата, а Том подкара към центъра.

Беше се отнесъл зле с Амбра, но сега знаеше какво е длъжен да направи.

— Все пак мина добре — проговори Матиас едва когато наближиха Стокхолм.

— Прецаках всичко.

— Какви ги говориш?

— Не операцията. Беше готино и съм сигурен, че свършихме полезна работа. Говорех за Амбра.

— Значи нея искаш в крайна сметка?

— Да.

— Можеш ли да оправиш работата?

— Не знам. — Беше му трудно да изрече тези думи, но трябваше да гледа реалистично.

— Жени — въздъхна Матиас.

— Да.

Продължиха в мълчание.

— На работа ли отиваш? — попита Том.

— Да. Но докато сме на темата… Мисля, че харесвам Джил — заяви Матиас.

— „Харесвам“? Да не си на дванайсет?

— Точно ти не си в позиция да се правиш на голям спец по жените. Не прецака ли току-що две връзки едновременно?

— Може би. Кажи за Джил.

— Никога не съм се чувствал така. На интелектуално ниво съзнавам, че не е за мен, но емоционално тя е точната жена.

Том го слушаше с половин ухо. Той самият беше твърде зает да се измъчва за Амбра. Беше сбъркал — в мислите си, в действията, в реакцията. Някак трябваше да оправи нещата.

— Изобщо слушаш ли ме? — подразни се Матиас.

Том рязко спря колата.

— Ще те оставя тук, трябва да се прибера.

— Ама…

— После ще говорим — каза и затръшна вратата веднага след като избута Матиас навън. Чакаше го важен телефонен разговор.

59

На тръгване от свиждането при Елса Амбра забеляза, че батерията на телефона й вече е паднала. Чисто новият й модерен смартфон се оказваше безсилен срещу жестокия норландски студ. От сто процента зареден до нула едва за няколко часа.

— Боклук! — промърмори.

Трябваше да се прибере в хотела да го зареди. Докато чакаше, се просна на леглото. Телефонът извибрира, сякаш да й покаже, че се зарежда. Тя затвори очи, пробва да си подреди близките няколко часа. Нямаше представа как ще минат. И нямаше кого да попита. Том й липсваше. Също и Джил. Тя изхълца, но не се поддаде на плача, трябваше да бъде силна и съсредоточена. Имаше работа за вършене.

Докато телефонът й е бил изключен, явно я бяха търсили, тъй като щом го включи в тока, подаде сигнал. Беше толкова уморена. Нямаше сили дори да го погледне. Щеше да полежи така десет минути. Да помисли и да се успокои. След минута се изправи; не можеше да е спокойна, ако ще животът й да зависеше от това. Телефонът беше зареден до деветдесет процента и имаше две пропуснати обаждания.

И двете от Том.

В първия момент реши, че е грешка. Стари съобщения, които са излезли случайно при рестартирането на телефона. Но не, той се беше обаждал. Сега.

Устата й така пресъхна, че не можеше да преглъща. Първоначалният й импулс беше да му се обади веднага. Но после се поколеба. Защо е звънял? Не беше сигурна, че точно сега има сили да говори с него. Само още една несправедлива дума и тя щеше да рухне. А в момента не можеше да си го позволи. Щеше да се въздържи, беше й останала поне капка гордост.

Прибра заредения телефон в джоба си, прогони мислите за Том, затвори вратата на хотелската стая и тръгна пеш в студа към църквата. Погледна нагоре към червената сграда, дръпна портата и се плъзна на една от задните скамейки. Сега трябваше да се подготви психически за това, което предстоеше. Проповедта скоро щеше да започне.

Беше тъмно, точно както миналия път. Хора влизаха и сядаха, но беше съвсем тихо, само тихо мърморене и отделни бебешки писъци, които се издигаха към тавана, но бързо биваха заглушавани от притеснената майка. Редица след редица сериозни лица. Жените с дълги коси и поли, косите скрити под грозни забрадки и безцветни шалове. Мъжете с плетени пуловери. Сякаш никога не се смееха. За част от най-строгите лестадианци смехът беше грях, а тези, които днес седяха тук и чакаха проповедта, едва ли бяха от най-либералните, предположи Амбра.

Църквата утихна още повече. Първият проповедник за деня се изправи. Лестадианците нямаха свещеници, а проповедници, винаги мъже. Бяха открити и яростни противници на жените свещеници, но въпреки това им се позволяваше да ползват тази църква. Сериозни мъже, които с монотонен глас каканижеха за греха и дявола, отново и отново заплашваха с деня на страшния съд.

— … и тях ги чака адът. Защото човекът е роден лош — опяваше мъжът и у Амбра се надигаше гняв.

Адът и първородният грях бяха нещо, от което шведската църква официално се беше дистанцирала. Беше истински скандал, че на тази секта се позволяваше да използва църквата да разпространява омразните си послания.

— … хомосексуалността е грях, дяволско зло. Виждаме как атаките идват от всички страни. Дяволът на хомосексуализма е навсякъде.

Амбра се въртеше на скамейката, монотонният глас сякаш й бъркаше в мозъка. Всички останали обаче седяха неподвижно и гледаха проповедника. Някои тихо плачеха. Децата седяха с родителите и роднините си с бледи лица и уплашени очи. Амбра помнеше това. Семейства с десет, дори петнайсет деца. Предпазните средства бяха забранени, жените служеха за разплод и повечето смятаха, че трябва да се ражда по едно дете всяка година. Дъщерите мечтаеха един ден да имат много бебета. Синовете учеха, че думата на мъжа е закон в семейството. Лестадианката трябваше да е винаги на разположение за бременност, тя не се разпореждаше със собственото си тяло. Беше необяснимо как може да съществува такова нещо в една просветена и светска държава като Швеция.