— Боже! И сега е тук! Мислиш ли, че е заради момиченцата?

— Да. И се чувствам абсолютно безсилна. Никой не ми вярва. Толкова е вбесяващо!

Отново беше звъняла на социалните, също и в полицията, пробва и на местна почва, свърза се с училището, в което учеха децата, но нищо не даде резултат. Сякаш се сблъскваше със стена от недоверие. Гласовете на различните държавни служители звучаха все по-раздразнено, накрая станаха открито враждебни, все едно е някаква луда. Почти беше започнала сама да го вярва — че се е превърнала в клише на откачена журналистка с мания за преследване.

— Аз ти вярвам.

— Благодаря ти.

— Ти си извънредно интелигентна жена. Ще ми се сама да го разбираше.

Елса хвана Амбра за ръката. Тя стисна нейната, беше толкова слабичка. Божичко, та Елса беше на деветдесет и две години, може би умираше. Когато наближаваш стотака, няма как да не си на прага на смъртта.

— Какво ще правиш сега? — попита Елса.

Амбра погледна през прозореца. Разполагаше единствено с няколкото размазани снимки, направени от Елса, и уклончивото потвърждение от социалната работничка Лота, че момичетата са на отглеждане при семейство Свентин. Всъщност нямаше какво повече да направи.

Само че помнеше колко пъти беше стояла затворена в мазето на Есаяс, колко отчаяна беше. Как плачеше и се надяваше някой да я спаси, макар че трябваше отдавна да е изоставила всякаква надежда. Колко пъти отчаяно се беше молила на майка си и баща си, шептеше, че ако съществуват, ако мислят за нея горе на небето, трябва да й дадат някакъв знак. Така и не получи знак. В целия свят нямаше нито един човек, който да се интересува дали е жива, или мъртва. Но тези две момиченца нямаше да имат нейната съдба, тя щеше да ги спаси. А онези, които й се противопоставяха, можеха да вървят по дяволите.

Тя погледна Елса сериозно:

— Ще отида там. Ще говоря с Есаяс. Длъжна съм.

— Щом трябва. Но бъди внимателна. Обещай ми.

Амбра кимна:

— Обещавам.

Тя скочи от стола, изпълнена с нова, бясна енергия. Щеше да го направи. Всичко си идваше на мястото.

Обърна се към Елса:

— Можеш ли и ти да ми обещаеш нещо?

Елса обърна сбръчканото си бледо лице към нея. Когато се усмихна, то се набразди като море от линии и бръчки.

— Каквото поискаш, миличка.

— Обещай да не умираш, докато ме няма.

Елса кимна сериозно.

— Ще се постарая.

58

Том гледаше снимката на последната жертва от списъка им. Снимка на мъж, когото ненавиждаше по не една причина.

Оливер Холм, репортер в „Афтонбладет“.

— Познаваш ли го лично? — попита Матиас, докато рутинирано приготвяше чантата с оборудването.

— Не — отвърна Том.

Макар да чувстваше обратното.

Когато сутринта се разделиха с Матиас, Том се прибра у дома, изкъпа се и поспа няколко часа. След това се отби на работа, а остатъка от деня посвети на преглеждане на събраната информация за Оливер Холм. Четивото не беше особено приятно. В момента Оливер работеше в една смяна с Амбра, беше свободен в същите дни като нея, някои от началниците му бяха същите (Том забеляза, че във вестника имаха безкрайно много шефове). Оливер и Амбра бяха горе-долу на една възраст и работеха в „Афтонбладет“ почти еднакво дълго.

Там някъде обаче приликите свършваха.

Оливер се беше проявил като напорист журналист с тежки статии за рокерски банди, скъпи автомобили и портрети на известни спортисти, за предпочитане мъже. Живееше сам в скъп апартамент на Лилйехолмстранден и минаваше за изгряваща звезда в журналистиката. С други думи, на повърхността Оливер Холм беше амбициозен и успял млад мъж. Според профила му в инстаграм тренираше пет пъти седмично; според същия източник пиеше шампанско и скъп алкохол в най-модните заведения на Стокхолм. Членуваше в различни групи във фейсбук, където обсъждаха по суров мъжкарски начин музика, филми и електронни джаджи. От време на време споделяше по някой сексистки виц, пускаше по някой и друг жлъчен коментар за „войнстващи феминистки", но иначе не правеше нищо впечатляващо. Имаше син, когото гледаше през седмица. Външно погледнато, беше най-обикновено момче.

Под повърхността обаче прозираше съвсем друг човек. Том разглеждаше документите. Съдържаха извлечения от полицейски доклади, копия от списъци с айпи-адреси, подслушани разговори и чатове, съобщения от затворени групи във фейсбук, изтрити постове във форумите. Неща, които Оливер вероятно е смятал за невъзможни за проследяване. Само че сега бяха наредени в спретнати купчинки пред Том.

— Филипа си я бива — промърмори той, докато четеше само малка част от мейлите, които Оливер беше пращал на Амбра под псевдоним.

Ще ти завра моторна резачка в мръсния феминистки задник.

Безродна пачавра. Мислиш, че си голяма работа. Защо просто не се метнеш под някой влак?

Имаше купища подобни писма. До Амбра и други жени. Какъв боклук!

— Целият ми екип си го бива — отвърна Матиас. — Най-добрите в Швеция и несъмнено на световно ниво. Най-добрите сред най-добрите. Пък и симпатични. Ще ти е приятно в такава компания.

Том не отговори. Това, което вършеха в момента с Матиас, беше временно, той нямаше намерение да продължи с незаконните сплашвания. Мястото му беше в „Лоудстар“. Но това не означаваше, че акцията им не е важна. Защото когато надзърнеш зад красивата фасада, Оливер Холм се оказваше истинска гад. Под различни потребителски имена дебнеше като хищник из различни младежки сайтове. Умееше да кара самотни момичета да се чувстват желани, да печели доверието им. Отново и отново склоняваше млади, беззащитни и вече уязвими жени постепенно да му се разкриват — психически, но и чисто физически. Все повече и повече, докато не се оплетат изцяло в мрежите му. Караше ги да си показват гърдите, да му изпращат голи снимки, да позират пред камерата, а после ги принуждаваше да вършат все по-ужасни неща, като ги заплашваше, че ще публикува материалите. Профилът му беше докладван не един път, но не беше последвало нищо.

Това представляваше тъжна илюстрация на провала на обществото да предпази най-младите от опасностите в интернет. Унижаването и съсипването на тийнейджърки обаче не беше единственото занимание на Оливер в мрежата. Филипа се разрови надълбоко и откри доказателства за сериозни престъпления. Том беше виждал най-лошите страни на човеците. Знаеше какво са способни да си причинят, беше виждал ужаси, които повечето хора, за щастие, дори не могат да си представят. Някои твърдяха, че омразата към жените в други култури е далеч по-силна, но Том изобщо не беше съгласен. Този ежедневен тормоз, който упражняваха Оливер и себеподобните му, не беше по-различен, просто степента беше по-слаба. Лошите мъже се държаха зле до степента, до която можеше да им се размине. Момче като Оливер щеше да продължи с тормоза, заплахите и гадостите, докато беше спокойно, че обществото ще му го позволи. Точно както мъжете във военните зони, които изтезаваха хора, изнасилваха жени и се държаха като зверове.

— Винаги можеш да избираш дали да си мръсник, или не — заяви Том.

— А Оливер е избрал да бъде — кимна Матиас. — Не е тормозил само Амбра и онези млади момичета. Заплашвал е и Джил. Така го открих.

— Виж ти — въздъхна Том и усети как отвращението му към Оливер нараства.

— Трябва да внимаваме да не го пречукаме.

— Да, за съжаление.

— Жалко наистина. Взе ли всичко? — попита Матиас.

Том кимна. Време беше.

Пътуваха в напрегнато мълчание до Лилйехолмен, където ги чакаха две момчета. Бяха решили да извършат операцията срещу Оливер през деня. Той живееше в квартал, в който малцина си бяха вкъщи денем. Изучиха скицата на апартамента. Намираше се в солидна новопостроена сграда и стига той да не се разпищеше пронизително, нямаше кой да ги чуе.

— Вкъщи ли е? — попита Том, след като се здрависаха.

— От снощи. Сам.

Двете момчета щяха да чакат отвън, да пазят колата и да държат под око сградата. Том и Матиас се вмъкнаха във входа без затруднения. Сложиха си маските, позвъниха, чуха глухо мърморене отвътре, след което Оливер Холм отключи и отвори. Подаде рошава глава.

— Да? — попита намусено.

Без да продумат, те го изблъскаха навътре и влязоха. Том притисна устата на Оливер с длан, Матиас затвори и заключи вратата, след което го овързаха с тиксо и го събориха на пода в рамките на три секунди.

Матиас обиколи апартамента, Том стоеше над пленника. Оливер се съпротивляваше. Беше неочаквано силен, вероятно благодарение на фитнеса и притока на адреналин.

Извиваше ръце и крака и успя да ритне Том право във веждата.

— По дяволите! — изруга Том, когато кръвта шурна и временно замъгли зрението му.

В същия момент идиотът успя да смъкне тиксото от устата си и си пое дъх да изкрещи.

Том, който вече беше в много лошо настроение, тъй като кървеше като прасе, така зашлеви Оливер, че дъхът на онзи секна, след което пак му залепи устата.

— Няма никой. При теб как върви? — Матиас се беше върнал.

— Сам ще се нарани, ако продължава така. Успокой се, мътните да те вземат! — изрева Том и разтърси Оливер.

Онзи изкрещя нещо задавено иззад тиксото. Звучеше като:

— Аз съм журналист. Няма да ви се размине.

Завлякоха го в дневната, където Матиас беше приготвил тежък кожен стол. Вързаха китките на Оливер с тиксо зад облегалката. Той се дърпаше и тресеше, за малко да преобърне стола. Накрая обаче беше целият овързан и спря мирно, задъхан, потен и бесен.

Том отиде в кухнята, взе домакинска хартия и я пъхна под маската, притисна веждата си. Трябваше да внимават и да почистят всяка капка кръв. Не биваше да оставят никакви следи, от които да се извлече ДНК.

Матиас разглеждаше Оливер.

— Само искаме да си поговорим. Ако си държиш устата затворена, ще махна тиксото. Ако крещиш, моят колега ще се захване с теб.