Когато махнаха тиксото от устата му, се разпищя като прасе на заколение и не млъкна дори когато Матиас му удари два бързи шамара един след друг. Лекарят продължи да бълва змии и гущери чак докато на Том не му писна и пак му залепи устата.

— На път съм да ти залепя и носа — промърмори той.

Матиас приседна на кухненската маса, като единият му крак се полюшваше, и изброи всички заплахи, които лекарят е отправил през годините. През това време Том вадеше различните инструменти и правеше всичко по силите си да изглежда като тотален садист, а лекарят, който бавно започваше да осъзнава сериозността на ситуацията, пребледняваше все повече. Когато Том извади моторната резачка, онзи най-накрая се предаде.

— Как ще разберем дали не продължават? — попита Том, след като оставиха съсипания доктор и се качиха в колата, за да се приберат в Стокхолм.

— Филипа е направила алгоритъм. Не могат да гъкнат, без ние да научим, а и ще им го напомняме редовно. Страшно е изобретателна, когато й се даде възможност.

— Законно ли е?

— Класифицираме ги като заплаха срещу демокрацията и терористи. Това ни дава доста свобода на действие. Капка в морето, но пак е някакво начало.

— Всички не могат да свършат всичко, но всеки може да свърши нещо? — предложи Том сухо.

— Именно. Поне тези типове са дигитално кастрирани за вечни времена. Приемам като лична мисия да се погрижа никога повече да не заплашат никого.

— Като говорим за лични мисии… Стори ми се особено бесен на доктора. Какво е направил?

— Заплашва Джил от години. Няколко пъти се е оплаквала в полицията. Например заплашвал да й отреже гърдите, също и да пусне в интернет домашния й адрес. Преди няколко вечери пред къщата й е стоял въоръжен мъж.

— Да бе!

— Да. Утре ще се разправим с двете богаташчета.

— Дотук всички бяха доста сговорчиви — отбеляза Том.

Ясно съзнаваше, че това, което правят, не е съвсем морално и че не бива да му е приятно. Но беше неописуемо хубаво да върши нещо.

— Да, невероятно е колко разумен става човек, когато му дойдат гости с бейзболна бухалка — съгласи се Матиас.

Следващите две посещения преминаха по подобен начин като първите, Том дори взе да се прозява, когато едното момче от Йостермалм се разциври. Ако не беше чел грубите сексуални заплахи и заканите да подпалят бежанския лагер, щеше да му стане жал за него. По задължение размаха под носа му и бокса, и пистолета за пирони, и моторната резачка, но беше явно, че това момче повече нямаше да посмее да се изказва отрицателно нито за жените, нито за чужденците.

— Според теб защо всички, които мразят жени, мразят и имигранти и хомосексуалисти? — зачуди се Том, докато се качваха в колата.

— Със сигурност има дълъг и интелигентен отговор на този въпрос, но краткият е, че са идиоти. Утре се заемаме с последния, след това, за съжаление, трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

— Как върви в „Лоудстар“?

— По-спокойно е.

— Хубаво ли ти е пак да работиш?

— Да, много.

Том гледаше през прозореца към кишата и сивото небе. Отразяваше му се положително да ходи на работа, а и се получаваше неочаквано добре. Но това нощно занимание също беше супер. А като си помислеше за последното име от списъка, не можеше да не се подсмихне злобно. Чакаше с особено нетърпение тази среща. Не, не беше над тези неща.

57

За трети път в рамките на около месец Амбра кацна на ветровитото заснежено летище на Кируна, бързо измина краткото, но леденостудено разстояние от самолета до терминала и изтупа снега от ботушите си. Този път нямаше да напусне Кируна, без да е получила отговорите, които иска. Стисна здраво чантата си и излезе. Точно както миналия път, бе посрещната от снежна вихрушка, вятър, толкова леден, че едва се дишаше, и виещи кучешки впрягове. Автобусът отвори врати със свистене и тя се качи и седна до прозореца. Снеговалежът беше толкова силен, че шосето едва се виждаше.

Автобусът се разтресе и Амбра се хвана за предната облегалка. Гледаше навън, мислеше за момиченцата. Как ли се чувстваха?

Веднъж беше паднала в градината, навехна си крака. Есаяс и Ракел я накараха да стъпва на него, да върви. Така я заболя, че загуби съзнание. Когато се свести, пак я принудиха да се изправи, намазаха я с някакви кремове и се помолиха на Господ. Когато и това не помогна, й се накараха, задето не позволява на Бог да й помогне, докато тя лежеше на пода и плачеше. Училищната сестра я изпрати в болницата и рентгенът показа, че има фрактура.

Мисълта, че в този момент момичетата може би са подложени на същото — или по-лошо, — беше непоносима. Някога се беше чувствала толкова самотна и изоставена, че не можеше да го опише с думи. А после научи, че хората са знаели за ставащото, но не са си мръднали пръста — беше отвратително. Не можеше да намери утеха. Напротив, изпълваше я гняв. А също и мрачна решимост. Нямаше да остави нещата така.

Някак щеше да оправи всичко. Защото знаеше, че две деца страдат в дома на Есаяс и Ракел Свентин, и не можеше да си представи какво възнамеряват да правят заедно с екзорсиста. Не можеше да си затвори очите, нито да извърне поглед. Ако ще после да я уволнят — или да я убият, — пак щеше да направи всичко по силите си. Просто нямаше да позволи онова, което се беше случило с нея, да сполети и други.

Гледаше как вече до болка познатите табели и забележителности профучават край прозорците и след двайсет минути отново се настани в „Скандик Ферум“. Там я познаха и този път й дадоха друга стая, на по-висок етаж и с по-хубава гледка. В далечината се виждаше планината и през падащия сняг тя различи върхове, милвани от розово небе. След час щеше да се стъмни.

Взе новата си раница и новите си дебели ръкавици, закопча новото си зимно яке до брадичката. Чудо! Не трепереше от студ.

Този път беше напълно подготвена за Кируна.

Болницата се намираше недалеч от хотела и Амбра помоли да я упътят към отделението, където лежеше Елса.

Почука предпазливо на вратата, внезапно ужасена какво ли ще види. Ами ако Елса беше цялата в маркучи и кабели? Дали умираше? Дали беше неконтактна? Как щеше да се почувства? Но щом отвори вратата, страхът се стопи. Като видя кой идва, Елса засия като крайморски фар.

— Мило дете, не трябваше да се разкарваш чак дотук заради мен!

Амбра пристъпи в стаята. Миришеше на болница и до леглото на Елса имаше машинарии, но иначе положението не изглеждаше особено тежко.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Старицата протегна ръка към нея и Амбра я стисна силно. Елса се понадигна и се облегна на възглавниците.

— Как се радвам! Толкова е приятно да видиш млад човек! Как си? Гладна ли си?

— Взела съм припаси — усмихна се Амбра и показа картонената кутия, която беше купила на идване.

— Отлично! Какво носиш?

— Туй-онуй. Питки със сметана, сладкиш с марципан и седем вида кейк.

Елса заръкопляска.

— Кафе пауза! Вече съм по-добре.

— Кажи ми как се чувстваш — настоя Амбра, докато вадеше сладкишите, сипваше кафе, слагаше във ваза малкия букет лалета, който беше купила.

— Много по-добре.

— Така се уплаших — призна Амбра.

Придърпа един стол и седна до леглото. Елса пиеше кафе, и двете опитаха от сладкишите.

Дойде една медицинска сестра:

— Как се чувстваме днес, Елса? — попита с бодър глас.

— Добре, особено като имам такава хубава гостенка.

— Да не е внучката?

— Би могла да бъде — каза Елса топло.

Сестрата си отиде и Елса се усмихна на Амбра:

— Стига сме приказвали за мен. Какво става с теб, скъпа? Сигурна ли си, че имаш време да пътуваш чак дотук?

— Няма проблем — отвърна тя уклончиво.

Елса остави чашата и сплете пръсти върху одеялото. Иглата на системата беше залепена върху опакото на ръката й.

— Разкажи ми.

— Не съм дошла да говорим за мен — възрази Амбра. — Всичко е наред, искам да говорим за теб.

Елса поклати глава:

— Заради онзи мъж, за когото ми разказа, ли си така потисната?

Амбра се завъртя на стола.

— Как разбра?

Елса разпери ръце. Системата се разклати.

— Винаги е замесен мъж. Или жена.

Амбра изтърси една троха от скута си.

— Скарахме се.

— О, не. Ама че неприятно!

— Ударих му шамар.

— Отлично, може би си му набила малко ум в главата — заяви Елса твърдо и Амбра се поусмихна.

Беше приятно да има до себе си някой толкова категоричен. Тя щеше да преживее и това. В този контекст разбитото сърце не беше кой знае какво.

Амбра стана, пооправи едно лале и се усмихна успокоително на Елса.

— Той е идиот.

— Със сигурност е, щом не може да те оцени.

— Благодаря ти.

Хубаво й беше в Кируна, установи тя смаяно. Имаше нещо успокоително в това да се намира на толкова километри от Том, Елинор и Стокхолм. Да знае, че няма опасност да налети зад всеки ъгъл на начумерения Том или на вечно усмихнатата Елинор.

— Сигурна ли си, че е свършено? Струваше ми се, че между вас има нещо сериозно. Нали той е момчето със Северното сияние и кучето? За което ми разправи?

Амбра се усмихна, но поклати глава:

— Не, не мисля. Освен това се скарах със сестра си — добави тя и си взе още едно парче кейк.

Скандалът с Джил й тежеше повече от всичко друго.

— Горкичката, сигурно се чувстваш ужасно.

— Елса, дойдох най-вече за да те видя, да проверя как си, така се тревожех. Но съм тук и заради снимката, която ми изпрати.

— Разбра ли кой е онзи човек?

— Да. И положението е лошо. Чувала ли си, че лестадианците извършват екзорсизъм?

Елса сбърчи чело:

— Ингрид ми е казвала. Ужасно.

— Казва се Уно Алто. Финландец. Лестадианец, който пътува и проповядва. И прогонва злите духове.