Амбра поклати глава. Беше напълно изтощена, днес беше приключила смяната си, сега я чакаха пет свободни дни, пет сиви тъжни дни.

— Сестра ми не иска да я виждат с мен — заяви Джил.

Пак седна пред огледалото и започна да си реши косата с бързи движения. Напрежението се усещаше във въздуха.

— С тази прическа изглеждаш по-зряла, отива ти — проговори Амбра, опита се да замаже положението.

Джил спря и я изгледа особено.

— Какво? — попита Амбра.

Сега пък къде беше сбъркала?

— Нищо. — Джил продължи да се реши припряно.

— А какво става между вас с Матиас?

Амбра не искаше да задава въпроса, мразеше Матиас, защото той беше свързан с Том. Всъщност мразеше Том, но все пак…

Джил поклати глава:

— Между нас с Матиас няма нищо. Свършено е. Не си подхождаме.

— Мъчно ли ти е?

Джил стисна четката по-здраво.

— Не. Няма причина.

Амбра гледаше гърба й. Беше толкова красива. Нейната доведена сестра.

— Ще ми се да приличах на теб, да можех просто да продължавам напред — каза тя доста искрено.

Джил пусна четката с трясък и се обърна:

— И какво трябва да значи това? Че съм по-повърхностна? По-тъпа?

— Ама успокой се — стресна се Амбра. — Ти си позитивна, умееш да слагаш край, затваряш страницата, без да мрънкаш. Това имах предвид.

— След цялото това зубрене можеше да си малко по-умна. Понякога нищо не разбираш.

Джил взе да трака с четки и бурканчета.

— Стига де, какво те прихваща? — Точно днес Амбра нямаше сили за капризните настроения на Джил, не й се занимаваше да я успокоява.

— Мен ли? Нищо. Ти си тази, която дойде да ми надува главата. Ти и твоите проблеми, които са толкова важни, че не можеш да дойдеш поне на един концерт.

— Имах много работа — повтори Амбра.

Грейс я беше юркала цял следобед, Оливер се перчеше, явно в момента всички бяха решени да я тормозят. Включително и Джил.

— Мъжете са идиоти — продължи да буйства Джил. — Ти какво очакваше?

— Нищо. И може да говорим за нещо друго, щом проблемите ми толкова те дразнят. Например за теб? Май това искаш всъщност. Всичко да се върти около теб и вълнуващия ти живот и тъпите ти концерти. Чувала съм песните ти сто пъти, не ми се слушат повече. Но ти мислиш само за себе си и собствените си работи, дори за рождения ми ден не ти пука. Само ти, ти, ти.

Амбра дори не беше осъзнала, че се чувства така, че все още е ядосана, че е наранена, но сега думите изскачаха сами от устата й и тя нямаше желание да ги връща назад. Сестра й наистина беше себична.

Джил присви очи:

— Знаех си, че се сърдиш за това. Не можеш ли просто да го признаеш, вместо да се цупиш безкрайно? Извиних ти се. И ти купих суперскъпи дрехи, както може би си спомняш. Но явно не е било достатъчно.

Амбра скочи на крака, гневът заливаше тялото й.

— Да, помня, че бяха суперскъпи, знаех си, че ще го чуя. Ти се откупи с тях. Както винаги. И после трябва да съм ти страшно благодарна и да се кланям, и да ти целувам краката. Мразя това, не съм те молила.

— Аз съм щедър човек, това лошо ли е?

— Само дето това не е щедрост. Не схващаш ли? Контролираш околните с парите си. Даваш им пари и очакваш признателност. Това не е щедрост.

Очите на Джил проблеснаха:

— Щом е така, обещавам повече да не ти дам и една крона. Защо си толкова злобна? Какво съм ти направила?

Амбра вдигна длани:

— Съжалявам, съжалявам. Забравих, че говориш само за приятни и позитивни неща. Не дай боже някой да повдигне пред теб сериозни въпроси.

— Спести ми надутия си тон. Толкова ли е лошо, че не държа да се ровичкам във всеки проблем? Ти щастлива ли си, като ровиш и бъркаш във всяко лайно? Вечно си кисела. Какъв е смисълът все да си нещастна? Можеш ли да ми обясниш?

Амбра раздразнено прокара ръка през косата си, как можеше Джил да не разбира!

— Не съм избрала да съм нещастна. Това е нормална реакция, Джил, хората понякога са тъжни. Толкова ли е странно, че ми е зле, след като ме изостави мъж, на когото държа?

— Уф, винаги можеш да решиш обратното. Не вярвам в тези глупости човек непрекъснато да приказва за тежки неща, да ходи по психолози, да се вайка. Само му става по-зле. Виж на теб какво ти е. И с какво ти помага? И то заради проклетия Том.

— Нищо не схващаш.

— Не, понеже съм толкова тъпа.

— Искаш ли да го кажа? Мога. Глупава си, Джил. Само пишеш тъпотии в инстаграм, нямаш мнение за нищо, необразована си, егоцентрична и манипулативна. И цял живот си била такава.

Джил посочи вратата:

— Няма да слушам повече. Махай се. Ти не си ми сестра, не си ми роднина, нямаш право да ми говориш така. Нямаш представа под какво напрежение съм вечно да предлагам нов материал, винаги да се представям добре. Вън. Изчезвай.

Амбра си взе якето и чантата.

— Отивам си, не ми пука за теб. Върви по дяволите.

Вървеше към вкъщи като в мъгла. Дори не усети как се прибра, изведнъж просто се намираше на „Вестерлонгатан“. В миглите й се оплете снежинка, тя я изтри с ръкавицата, беше мокра, стана й студено.

Този път с Джил нямаше да могат да поправят това, което съсипаха. Никога не се бяха карали по този начин, винаги замитаха проблемите под килима, но май вече не се побираха. Вдигна очи, стоеше пред входа си. Беше заключен и затворен и за миг тя изпадна в паника, понеже сякаш бяха изтрили кода от мозъка й. Когато най-сетне си припомни цифрите, й отне цяла вечност да ги въведе, ръцете й трепереха и няколко пъти се наложи да започне отначало, докато механизмът изщрака и зелена лампичка показа, че е отворено. Повлече се нагоре по стълбите, държеше се здраво за перилата, зарови из чантата си за ключовете.

Нямаше поща, установи, когато отвори вратата, дори реклами, нищо не я чакаше у дома и с това чашата преля. Никой не й пишеше писма. Никой не й се обаждаше или пращаше съобщения. Сълзите запариха под клепачите. На никого не му пукаше за нея. Тя пусна якето, ръкавиците и шапката на пода в антрето, изу си обувките, отиде в хола, захлупи се по лице на дивана и заплака с глас. Рева известно време, пое си дъх и после пак избухна в плач. Никой не я обичаше.

Не след дълго носът й беше така подут, че трябваше да диша през устата. Когато се надигна, за да си поеме дъх, чу бръмчене. Телефонът. Избърса си носа с ръкава, завлече се до антрето и го извади. Надяваше се да е Джил. Не знаеше как би могла да съществува без сестра си. Наложи се да си избърше и очите, за да може да види кой й е изпратил есемеса. Оказа се Елса.

Не се чувствам добре. Май е сърцето.

О, не! Само не и това. Тя отговори:

Какво е станало?

Не откъсваше очи от дисплея.

Паднах. В болница съм. Но не се безпокой.

Само дето беше твърде късно. Амбра притисна устата си с длан, но не успя да спре плача. Елса. Беше забравила Елса. Позволи си да поплаче още десет минути, но след това щеше да състави план. Това винаги беше най-добрата тактика. Знаеше какво беше длъжна да направи. Щеше да отиде при Елса. Да замине за Кируна. Пак.

56

— Потискаща работа — отбеляза Том, докато преглеждаше списъка с имена.

— В смисъл? — попита Матиас и остави една черна чанта на масата.

Екземплярът от списъка на Матиас вече беше изгорен, мирисът на дим се носеше из въздуха. И двамата го бяха наизустили и Том също щеше да изгори своето копие, преди да тръгнат.

— Във всяко отношение — отвърна Том и накъса листа на парченца, пусна ги в празна консервна кутия. — Но най-вече това, че се оказаха съвсем обикновени хора, каквито срещаме всеки ден. Депресиращо е.

Човек очакваше тези, които мразят и заплашват активните жени, да са психически нестабилни хора, болни мъже, аутсайдери. Но имената в списъка им бяха на обикновени мъже с обикновени професии.

Един лекар, който пишеше толкова ужасни заплахи, че Том го беше взел за психопат. Местен политик с крайнодесни виждания, който редовно заплашваше горе-долу всички жени журналистки, блогърки и знаменитости с изнасилване, осакатяване и изтезания. Финансист, който прекарваше нощите си по форумите; журналист, който беше водещ подстрекател в „Авпикслад" и „Свободни времена“; интелектуалец на средна възраст, който, изглежда, мразеше феминистките точно толкова, колкото си падаше по твърде млади жени. И всичките до един мъже.

Том щракна запалката и изгори парченцата. Понякога губеше вяра в собствения си пол.

— Според някои на мъжете трябва да им се отнеме избирателното право за няколко години — каза той умислено.

Беше го чел някъде. Или пък Амбра му го беше споменавала. Ставаше му все по-криво.

— Може би няма да е лошо — съгласи се Матиас, но Том вече беше забравил за какво говореха.

Гледаше пламъците и си спомняше, че с нея бяха разговаряли за мъже, които се държат като гадняри. Искаше му се поне той да не се беше държал като гадняр. Единственото, което можеше да направи сега, беше да концентрира всичките си чувства в настоящата задача.

— Отвратително е, че на тези магарета се позволява да се държат така. Нищо не може да се направи, какво става с този свят? Но като оставим това настрана…

Той замълча, вгледа се в замиращите пламъчета.

Матиас се ухили, докато прибираше пътната карта на Швеция в чантата.

— Знам. Като изключим това, е доста приятно.

Том кимна. Наистина беше приятно да го върши. Незаконно, потенциално опасно. Може би откачено, но готино. Ако се разчуеше, Матиас щеше да загуби работата си, а той самият пак щеше да бъде разкъсан от медиите. Но не се тревожеше. В това бяха добри. Калкулирани рискове и тайни операции — това беше начинът им на живот, в това бяха експерти.

Бяха проверили списъка безброй пъти, добавиха някои имена, зачеркнаха други. Съставиха строги правила и критерии, към които да се придържат. Решиха, че е задължително условие да има специфични и груби заплахи, не просто обикновено изливане на омраза в интернет. Трябваше да са отправяни систематично и в дълъг период от време. Освен това лицата трябваше да са пълнолетни, дори за всеки случай решиха долната граница да е двайсет и пет години, горната — шейсет и пет. И накрая, мъжете трябваше да са получили няколко предупреждения да престанат, които да са игнорирали.