С други думи, предостатъчно време.

Той подбра дрехите си старателно, обръсна се, очакваше приятно и интелигентно прекарване в компанията на красива жена. Всъщност нещо повече от това — чакаше с нетърпение да се види с Джил. Да чуе каква е била седмицата й, да слуша забавните й истории, да потъва в смеха й, да се наслаждава на непринуденото й поведение. Може би да я целуне? Мисълта да я съблазни, бавно и нежно, да я види как му се отдава, го изпълни с желание. Цялата тази златиста кожа, меки извивки, меко казано, пищен бюст. Той спря, представи си се с Джил в леглото. Дали беше страстна? Или може би сдържана? Някои жени, които се правеха на толкова открито сексуални, в личния живот се оказваха парадоксално срамежливи.

Той хвърли последен поглед към огледалото и излезе. Стига Джил да искаше, той с най-голямо удоволствие щеше да пренесе връзката им на следващото ниво.

Джил си сложи лещите, мигна няколко пъти и вече виждаше добре. Припряно среса косата си, вече скъсена, завъртя глава на всички страни. Днес реши да махне екстеншъните и на всичко отгоре позволи на фризьора да отреже доста от гривата й. Сега имаше мека вълниста прическа, която стигаше малко над раменете. Беше хубава модерна фризура, но за съжаление я състаряваше. Тя самата я беше харесала, поне през първия час. Но от звукозаписната компания полудяха, като я видяха. Настояха да се върне към предишния си имидж.

Тя им отговори язвително, отказваше да я командорят тези типове, тези мръсни паразити; вътрешно обаче паниката се надигна. Бяха прави. Изглеждаше по-стара. Или по-точно, изглеждаше на истинската си възраст.

Знаеше, че е неразумно, но прочете коментарите в инстаграм, където беше качила снимка с новата си прическа. Много от феновете й я одобряваха и правеха комплименти, но злобните коментари я тормозеха, полепваха като черни сажди в душата й.

Изглеждаш стара.

Вместо това си покажи циците.

Жалка си.

И така нататък. Чувстваше се страшно уязвима, не можеше да го разбере, обикновено тези неща не й правеха впечатление. Да не би мензисът да й дойде скоро? Впи поглед в отражението си в огледалото, насила изви устни. Беше го чела в „Ел“. Ако се усмихваш, се развеселяваш. Ако мислиш позитивно, ако виждаш решение вместо проблеми, визуализираш успеха, отстояваш си мнението и други подобни глупости, всичко това се сбъдва.

Тя продължи да се усмихва, докато бузите я заболяха. Но не това беше болезненото й място, осъзна изведнъж.

Не й харесваше, че мисли толкова много за Матиас.

Не й харесваше, че той има власт над нея по този начин. Как само сравняваше всички други мъже с него, чакаше с нетърпение да й се обади, да се видят в скайп! Трябваше да си възвърне контрола над ситуацията, помисли си тя, докато започваше да се гримира. Първоначалното й намерение беше да си сложи дискретен грим, понеже Матиас го предпочиташе. Вторачи се в отражението си. Стегни се, Джил Лопес. Намаца се здравата — сенки, спирала, много руж. Още веднъж се изгледа строго в огледалото. Не си загубвай ума по Матиас.

Но въпреки това облече същата рокля като онази вечер, когато вечеряха с Том и Амбра, спомни си как Матиас я изпиваше с поглед. Взе си ключовете, включи алармата на къщата и тръгна към чакащото такси.

Когато Джил слезе от колата пред Музея на модерното изкуство, настроението й се беше оправило и усмивката, която пусна на Матиас, беше искрена. Той също се усмихна, целуна я по бузата, ухаеше хубаво и изглеждаше безупречно. Тя може да се контролира, мина му през ума. Матиас беше просто един мъж, а тя умееше да се справя с мъжете.

— Страшно е елегантна — погледна прическата й възхитено.

— Благодаря ти. Често ли идваш тук?

Тя самата никога не беше стъпвала в музея, никога не беше виждала смисъл.

— Миналата седмица видях изложбата на Клее. Ти ходи ли? Иначе идвам от време на време. Да се образовам.

— Естествено — кимна тя, нямаше намерение да разкрива, че не знае кой е Клее.

Във фоайето беше пълно с хора, повечето значително по-възрастни от нея. Атмосферата не беше особено тържествена. Тя нагласи шала си, гривните около китките й издрънчаха и някой се обърна и я изгледа учудено.

— Какви са тези хора?

Боже, някои от жените дори не бяха гримирани!

Матиас й подаде пластмасова чашка с бяло вино.

— Културни дейци, университетски преподаватели, критици, предполагам. Можем да си вървим, ако ти е скучно.

— Не, не, много си падам по културния елит — промърмори тя и отпи от виното.

Матиас поздрави някаква двойка, която познаваше. Сериозни сиви възрастни хора, които разговаряха с тихи културни гласове. Поздравиха Джил учтиво, но изглежда, не знаеха коя е. Тя взе още една пластмасова чашка, опита се да следи дискусията, която май се водеше за някаква книга. Или пиеса. Или две книги, написани от хора, които се мразели помежду си.

Не беше съвсем сигурна. Пресуши чашата. Нито една знаменитост, доколкото виждаше, и нито един човек под трийсет и пет години. Чувстваше се като плашило с високите си токове, бижутата и начервените устни.

Матиас се ръкува с още един мъж и съпругата му, жена с къси нокти и грозни дрехи, която направо сви устни, като видя Джил. Никой не беше свивал устни насреща й от много години.

— Вчера бяхме в „Бервалдхален“. На цигулковия концерт.

— Пяла съм в „Бервалдхален“ — обади се Джил.

В отговор получи неразбиращ поглед, след което останалите си продължиха разговора за Брамс и Дворжак, все едно тя не съществуваше. Джил се протегна към поредната чаша.

— Това ти е трета чаша — прошепна Матиас.

— И?

— Няма ли първо да хапнеш нещо?

— Защо?

Матиас се извини, хвана я под ръка и я поведе към една маса.

— Всичко наред ли е? — попита я тихо.

— Ами да.

— Може да отидем някъде другаде.

— Не, не, няма нужда. Много обичам да приказвам за мъртви композитори и непонятни картини.

— Това не е ли Матиас Седер? Не сме се виждали от цяла вечност — чу се очаровано чуруликане на женски глас.

— Извини ме, отивам да си напудря носа — изсъска Джил.

— Но после ще поговорим — настоя Матиас.

— Разбира се.

Тя бързо се отдалечи, намери тоалетната, затвори вратата и седна върху капака. Дявол да го вземе! Дишаше дълбоко, искаше й се да беше взела със себе си чашата вино. Така можеше да си остане тук, да се скрие от онези претенциозни интелектуалци. Не разбираше защо се разстрои така, но това беше положението. Чу вратата на тоалетните да се отваря, долови глъчката отвън, а после вратата се затвори и пак стана тихо.

— Ще ме изчакаш ли? — попита някаква жена.

Значи бяха поне две. Джил притаи дъх.

— Видях, че говориш с Матиас Седер. Какво ще кажеш за момичето, което е довел?

— Не мога да си представя откъде я е намерил.

Джил почти не дишаше, докато подслушваше.

— Не съм го очаквала от него.

— Ти не излизаше ли с него?

— Да. Точно той ме заведе на онова място в Йостермалм, сещаш се.

— „Есперанто“?

Джил прехапа устна. Там ходиха онзи ден с Матиас. Значи той си имаше местенца, където води жените.

— Нали знаеш за правилото му за двата месеца?

— Че винаги слага край след два месеца?

— Да, така е решил. Въпросът е дали тя ще изкара толкова.

— А какво ще кажеш за тези гърди, не може да са истински.

— Може би му се е приискало нещо екзотично. Дали изобщо говори шведски?

— Едва ли говорят много-много.

Злобният им смях отекна в тоалетната.

Това вече беше прекалено. Джил стана, отвори вратата и погледна жените.

Очите им се ококориха. След това се спогледаха и избухнаха в смутен смях, а после бързо се изнесоха. Джил се вторачи в затворената врата. Сякаш отново беше на тринайсет. Така я бяха обсъждали в училище, бяха шептели зад гърба й.

Изми си ръцете. Изпитваше празнота. Какво правеше, защо изобщо беше тук?

Когато излезе, Матиас разговаряше с малка групичка хора. Жените от тоалетната не се виждаха. Тя се приближи колебливо, чу ги как обсъждат някакъв дебат, който се водел в някой си вестник. Дори не беше чувала за него. През целия си живот се беше борила срещу тези чувства, срещу това да се чувства глупава, неука, проста. Колко пъти осиновителката й беше казвала, че е долна, че сигурно е родена в някоя канавка? Колко социални работници я бяха гледали със съвсем същия поглед като приятелите на Матиас? Все едно не струва пукната пара.

— Какво е станало? — попита Матиас и разтревожено присви очи.

Беше грешка, че дойде на това място. Всъщност целият този флирт беше грешка. Те живееха в съвсем различни светове.

— Вярно ли е, че ходиш с една жена само два месеца? — попита тя бавно.

Всъщност не разбираше защо това толкова я притеснява. Тя самата рядко продължаваше по-дълго.

Матиас я гледа дълго.

— Трябва ли да го обсъждаме сега? — попита накрая.

— Всъщност изобщо няма нужда да го обсъждаме. И без това нищо не се получава.

Той я хвана за ръка:

— Не ставай смешна.

Тя се дръпна.

— Пусни ме — каза ледено и той я пусна веднага.

— Не разбирам какво става.

— Нищо не става, но това беше грешка и аз си тръгвам.

— Да дойда ли с теб?

Тя го искаше. Искаше той да зареже тези надути сноби и да тръгне с нея. Но не можеше да го каже, просто не можеше.

— Не — само изсъска, завъртя се кръгом и си тръгна. Матиас не я последва. Повечето мъже не го правеха.

54

— Влез. — Елинор покани Том в стаята си.

Изглеждаше бледа, но овладяна.

— Трябва да поговорим — започна той.

— Щом искаш. Да седнем.

Те се отпуснаха на столовете.

— Защо изобщо си в Стокхолм? — попита той.