— Не, това е частна инициатива.

— От чия страна?

— От моя.

Том впи в Матиас проницателния си поглед.

— За одобрена отгоре операция ли говорим? — попита накрая.

Матиас поклати глава. Не отмести очи от неговите.

— Законно ли е? — Том се досещаше за отговора. Но против волята си изпитваше любопитство.

— Ни най-малко.

— За колко голям екип говорим?

— Ти как смяташ?

Том не можеше да се въздържи, старите инстинкти се пробудиха. Двамата го бяха правили и преди — специални операции вътре в страната. Само че никога без законът да е на тяхна страна.

— За какво точно говорим?

— Ще раздам правосъдие. Локализирах няколко от най-опасните интернет тролове в Швеция. Заплашват и тормозят, преди всичко жени, жестоко.

— Звучи ми като работа за полицията. Военните не се занимават с полицейски задачи.

Матиас махна с ръка:

— Полицията пропиля шанса си. Затварят всички подобни случаи поради липса на доказателства или пък на ресурси. Но аз имам адресите, знам кои са. На практика е милосърдие да се разправим с тях. Нашата работа е да защитаваме демокрацията, не да я практикуваме.

— Сами не можем да раздаваме правосъдие.

— Е, вярно е.

Том мълчеше. Идеята беше привлекателна, трябваше да го признае.

— Каква е целта на операцията?

— Само да ги сплашим достатъчно, че да напълнят гащите. И да престанат.

— Нещо като общественополезен труд, така ли?

— Именно.

— Малък екип. Един да пази, един да шофира. И ние.

— Да. Мисля, че едно от имената силно ще те заинтригува. Един тип, който го прави от години. Освен всичко останало, тормози и няколко журналистки. Не поства нищо със собственото си име, но е много активен във форумите и има няколко затворени профила във фейсбук. Бих казал, че представлява реална заплаха срещу демокрацията.

— Как се казва?

Матиас се подсмихна:

— Това ще ти хареса.

52

Амбра не беше вярвала, че може да се чувства още по-окаяна, но опровержението дойде още на следващия ден. Оливер Холм продължи с разкритията си за „Лоудстар“ и Том. Репортажите му следваха правилата на разследващата журналистика и неумолимата логика с единствената цел да разкъсат жертвата. А каквото и да мислеше Амбра за Оливер като човек, той си разбираше от работата.

Беше интервюирал военни изследователи и други експерти, които до един, без изключение, показаха отрицателно отношение към частните фирми за сигурност. Ключови фрази като „безотговорно насилие“ и „етични сиви зони“ се повтаряха непрекъснато. При внимателно четене на текста човек можеше да разбере между редовете, че точно „Лоудстар Секюрити Груп“ никога не е била замесена в нередностите, посочвани от експертите, но това нямаше значение. При всички случаи фирмата беше очернена — от контекста и формулирането на изреченията.

Това беше тъмната страна на вечерните вестници, страната, която Амбра най-силно ненавиждаше — търсенето на сензации и настървяването срещу жертвата при най-слабия мирис на кръв. Едно беше да следят и критикуват властта — това беше тяхната задача и тя я изпълняваше не по-малко безпощадно от Оливер Холм; съвсем друго — да манипулират и да извъртат фактите, за да подкрепят собствените си тези.

Тя четеше статията и сякаш тежка буца беше заседнала в стомаха й. Бяха сложили две снимки на Том. Едната беше тази, която тя самата намери, когато търсеше Дейвид в гугъл. На нея още беше брадат, снимката беше увеличена и леко се беше размазала, но лицето беше толкова добре познато, че й идваше да протегне ръка и да погали екрана. Другата беше онази, която тя направи с телефона си за лична употреба. Как можаха да я публикуват?

Том никога нямаше да й прости. Бяха поместили в отделно каре малкото истинска информация, с която разполагаха. Възрастта на Том. Презимето му. Че е работил в чужбина. Повече Оливер не беше открил. Но и това стигаше. Сърцето я болеше. Този затворен, сериозен мъж, който беше преживял толкова много! Разголен и разпнат, и то заради нейната глупост. Тя разтърка гръдната си кост. Толкова я болеше!

Провери си телефона, чакаше съобщение от един редактор, но вместо това беше получила есемес от непознат номер. Отвори го и дъхът й секна.

Мръсна курва. Направи услуга на всички и се самоубий.

Не искаше да поглежда прикачената снимка, но нямаше как да не я види. Ужасна снимка на мъртва жена, висяща на бесилка. С разтреперани ръце затвори снимката.

— Как сме? — Грейс се беше плъзнала безшумно до бюрото й.

Амбра обърна телефона с дисплея надолу, опита се да забрави есемеса, нямаше желание да се показва уплашена или уязвима пред Грейс. Вместо това кимна към монитора, на който беше отворила статията:

— Колко още ще продължи това?

Грейс скръсти ръце.

— Адвокатът им ни се обади. Заплашват ни със съд.

— Могат ли да ни осъдят?

— He, посъветвах се с нашите юристи. Не сме написали никакви неверни факти.

— Но е написано толкова грозно.

— Това е вечерен вестник. Но няма да публикуваме нищо повече.

— Защото историята няма да издържи проверка?

— Засега издържа, затова спираме.

— Съжалявам, че изобщо ти я разказах.

— А аз съжалявам, че не я написа ти. — Грейс погледна замислено екрана, поклати глава. — Историята е страхотна, трябваше да се възползваш от тази възможност. Току-що научих, че напролет ще ни реорганизират. Всички ще трябва да кандидатстват отново за сегашните си позиции.

Е, това вече щеше да се окаже смъртоносният удар по кариерата й. Оливер й беше откраднал сензацията. Грейс я мислеше за твърде страхлива да я напише сама. Просто не беше достатъчно настървена.

— Не са убили нито един цивилен в Чад — промълви Амбра.

Чувстваше, че трябва да го каже.

— Знаеш ли го със сигурност?

Тя кимна:

— Том ми го каза.

— Вярваш ли му?

— Да, напълно. И сутринта говорих с Карщен. Убийствата са били на стотици километри оттам. Казах ти, че трябва да почакаме.

— Хм. Виж ти! Но официално не сме направили нищо нередно.

Освен че окаляха името на Том и на „Лоудстар“ в най-големия вестник в страната.

Грейс си отиде. Амбра се чувстваше напълно парализирана.

Боже, какво направи?! Дори да беше седнала да състави план „Как най-сполучливо да си съсипя живота“, нямаше да успее толкова цялостно. Някак беше загубила едновременно и Том, и — по всяка вероятност — работата си.

Какво ли правеха Том и Елинор от петък насам? Дали се бяха любили и смели заедно? Приказвали и се закачали? Може би отново се бяха сгодили. Сега даже може да си седят и заедно да я мразят. Тези мисли бяха мисленият еквивалент на това да човърка с пръст в отворена рана, причиняваха й още по-жестока болка.

Толкова беше ядосан! Би следвало тя също да е ядосана. Така и беше, но преди всичко тъгуваше.

АМБРА ВИНТЕР ИЗОСТАВЕНА ОТНОВО

НИКОЙ НЕЯ ИСКА

Това беше заглавието на нейния живот.

53

Матиас мислеше за Джил. Постоянно. Обаждаше й се всеки ден, откакто беше отишъл в къщата й. Отначало под претекст, че иска да провери как се чувства след уплахата, полицията и целия цирк. Но на третата вечер Джил твърдо заяви, че вече се е възстановила, затова оттогава той й звънеше просто защото му харесваше да разговаря с нея.

Даже един път излязоха заедно да хапнат, той я заведе в любимата си кръчма в Йостермалм, затова можеше да каже, че вече са гаджета. Онази вечер не правиха секс, но желанието се усещаше.

От доста време в живота му нямаше жена, а много харесваше Джил. И сякаш бяха горе-долу в една и съща фаза на живота си — ангажирани, опитни, целенасочени. Въпросът беше само как се вписваше тя в строгите правила на любовния му живот. Той съзнаваше, че са малко особени. Но никоя досега не се беше оплакала.

Отвори компютъра, включи скайп и й позвъни. Онази вечер тя сама бе предложила да пробват скайп. Отначало той, по рефлекс, беше отказал.

— Никак не ми е приятно да оставям дигитални следи по този начин.

Джил избухна в бурен смях и каза нещо в смисъл, че от шведското разузнаване вероятно имат по-интересни разговори за подслушване. И, разбира се, стана нейното.

Лицето й се появи на екрана. Беше облечена в бяло, тъмната й коса се спускаше по раменете, устните блестяха и беше красива като на корица на „Вог“. Харесваше му да я гледа, докато говорят, трябваше да го признае.

— Как си? — попита той, видя хотелската стая зад нея, стори му се, че забелязва Гьотеборг на фона, знаеше, че тя се намира на западния бряг.

— Уморена. Пристигнахме сутринта и цял ден имах срещи с различни сътрудници.

— „Пристигнахме“? — Матиас отпусна вратовръзката си и се облегна назад в работния стол.

Около Джил винаги имаше цял куп хора, той не разбираше как издържа.

— Пиарът ми, асистентът ми Лудвиг, мениджърът ми, един представител на звукозаписната компания и още някои, които вече забравих. С мен винаги има сто души, които имат точно мнение какво трябва да правя. Те са екипът ми.

— Ти май си единствената ми позната със собствен екип.

Тя се засмя.

— А ти какво правиш?

— Мисля за теб — отговори той искрено.

Тя му се усмихна и Матиас неусетно отвърна с широка, неизискана вълча усмивка. Гърдите й се очертаваха под бялата блуза. Очите му се задържаха върху златистата кожа на деколтето.

— Утре съм в Стокхолм, да се видим? — предложи тя.

— Тъкмо смятах аз да го кажа. Канен съм на откриване на изложба, искаш ли да дойдеш?

Тя сякаш се колебаеше.

— Ако предпочиташ, може да правим нещо друго.

— Не, не, да идем на изложбата.

На другата вечер Матиас търсеше подходяща риза за срещата си с Джил. Всеки път, като затвореше очи, долавяше дрезгавия й смях, топлия й аромат. Според изчисленията му им оставаха поне месец, месец и половина да се наслаждават на компанията си.