— Пак ли същата история? Нали вече се разправихме с един такъв?

Амбра го изгледа с най-убийствения си поглед. Сама знаеше, че не е в най-добрата си форма днес, че я измъчваха махмурлук, неприятни колеги и несподелена любов по някой, който можеше да се окаже откачен психопат — нямаше сили на всичкото отгоре да бъде мила с Оливер.

Трябваше да направи голям удар, иначе можеше да забрави за позицията в отдел „Разкрития“.

— Става дума за важна история за деца под заплаха — заяви тя с леден тон.

— Не можеш ли да ни разкажеш за Чад? — намеси се Грейс.

Амбра я погледна изненадано, поклати глава. Вече й беше казала, че иска да почака.

— Прекалено добро е, за да не се поразровим. Незаконно. Секретно. Точно това ни трябва, такъв тип статия. Все пак сме вечерен вестник.

— Само че не искам да го пиша, още не.

Беше прекалено несигурно, пълно със спекулации, почти мръсно. Същевременно беше супериронично, че тя може би жертваше кариерата си, за да не изобличи мъж, който се беше отнесъл така безсърдечно с чувствата й.

Ако Том и хората му бяха извършили онези нападения, естествено, трябваше да си получат заслуженото. Но засега информацията изобщо не беше потвърдена. А и тя не можеше да повярва, че Том може да е замесен в нещо подобно.

Оперативката приключи и всички напуснаха стаята, освен Оливер, който остана с Грейс. Амбра ги видя да разговарят оживено и си отиде с усещането, че пропуска нещо жизненоважно.

В момента, в който излезе от стаята, извади телефона.

Този път Лота вдигна веднага:

— Да? — каза тя рязко и хладно.

— Получихте ли съобщението ми? — попита Амбра.

В отговор чу дълга и дълбока въздишка.

— Помислих го за глупава шега. Екзорсист? Време е да се откажете.

— Вие сте длъжни да следите какво става с децата. Това променя ситуацията.

— Като изключим, че не съществуват екзорсисти.

— Мога да ви изпратя информацията, с която разполагам — предложи Амбра.

— Не, чуйте ме. Ако не престанете да ми звъните, ще се оплача от вас.

И с тези думи Лота тресна слушалката в ухото й.

През остатъка от следобеда Амбра писа статии, но тревогата стягаше гърдите й. Когато стана да си върви, Оливер още беше на бюрото си. Грейс се беше надвесила над него и разговаряха тихо.

Следващият ден премина по същия начин, освен че Том повече не се обади. Тя работи цял ден, после се прибра вкъщи. След това спа неспокойно, стана рано-рано, вървя пеш до работа в зимния студ. Прозя се, включи компютъра, пи кафе, провери какво става по света.

Един час цареше спокойствие.

В осем часа адът се отприщи.

Голямата новина на деня се появи с огромни, черни, убийствени букви.

ШВЕДСКИ НАЕМНИЦИ УБИВАТ ЦИВИЛНИ

ТЕРОРЪТ В ЧАД

Амбра го прочете и сбърчи чело. Не може да бъде!

Не!

Или…

Отвори статията. Прочете я с нарастваща паника. Та това беше нейната история! Само че с други думи. С ъгли, от които никога не би подходила. Груби думи, инсинуации, агресивни твърдения.

За Том. За „Лоудстар Секюрити Груп“. За тайни военни формирования, частни елитни войници. За оръжия и незаконни операции. И снимки, Господи, нейните снимки!

Амбра четеше, а сърцето й биеше толкова бързо, че сякаш щеше да се пръсне. Думите и фразите изскачаха пред нея като обвинителни показалци.

Лекарката Изабел де ла Грип отвлечена.

„Афтонбладет" потърсил Том Лексингтън за коментар.

Боже! Господи!

Статията беше подписана от Оливер Холм. Бяха му направили нов профил и снимка, забеляза тя, много по-големи от предишните. Неговото име беше изписано под репортажа. Но това бяха нейната информация, нейните снимки, нейната вина.

Беше същинска катастрофа.

Тя погледна към Грейс, която стоеше пред компютъра си, погълната от работа.

— Какво сте направили?

Все още частица от нея вярваше, че това е зловеща шега, злобен номер или пък кошмар.

— Оливер Холм поиска да напише статията. Писал е подобна и преди, имаше източник във Външно министерство, затова решихме да действаме. Ти каза, че не искаш, затова я дадох на него.

— Казах, че информацията не е потвърдена — изсъска Амбра колкото можеше по-остро, но накрая гласът й потрепери.

— Оливер говори с Карщен и прецени другояче. Искаше да напише статията, аз му дадох зелена светлина и цялата информация. Тя не е твоя собственост.

— Ами снимките?

Те си бяха нейни. Но нали беше изпразнила мобилния? Дали снимките се бяха озовали в служебния сървър? По дяволите!

Грейс впи черните си очи в нея — погледът на строгия шеф.

— Ти си направила тези снимки за вестника, Амбра, „Афтонбладет“ ги притежава. Оливер ги взе от служебния ти компютър. Но сме писали името ти под тях, спокойно.

Не това беше тревогата на Амбра.

Значи името й фигурираше в статия, която щеше да съсипе Том. Вече беше пусната на сайта, но това беше само началото, тя го знаеше. Имаше пълния потенциал да се развие до същинска медийна истерия, истинско клане. И жертвата щеше да бъде Том. Тя дори не беше сигурна от кое се бои най-много. Че информацията ще се окаже вярна, или че е измислица.

И двата варианта бяха катастрофални, но по различен начин. В девет часа телефоните започнаха да звънят. Медиите и новинарските агенции се бяха събудили и надушваха кръв.

Амбра искаше единствено да се скрие. А това дори не беше най-лошото.

Какво ще стане, когато Том прочете новината?

51

Том тъкмо беше излязъл от апартамента и отиваше да тренира, когато телефонът завибрира в джоба му. Обаждаха се от офиса. Той вдигна и в ухото му се развика нетипично развълнуваната Йохана Скот. Около нея се чуваха високи гласове, което само по себе си беше необичайно. „Лоудстар Секюрити Груп“ беше известна с дискретността и спокойствието си. Том никога не беше чувал някой дори да повишава тон, те бяха професионалисти, хората ги слушаха и без да крещят.

— Видя ли вестниците? — попита Йохана.

— Не. Какво е станало?

— „Афтонбладет“ ни унищожава.

Той се закова на място.

— Какво?

— Тук всички са полудели — каза Йохана. Гласът й почти трепереше.

— Идвам.

— Да, няма да е лошо — рече тя и затвори без дума повече.

Двайсет минути по-късно Том пристигна в офиса, по-ядосан от когато и да било в живота си. Беше отворил aftonbladet.se още преди да се качи в колата, принуди се да спре звука на телефона, но докато шофираше, слушаше новините. Съобщиха накратко и за тях. Безумство. Значи с това се беше занимавала Амбра в последните дни, вместо да отговори на обажданията му.

— Обсадени сме отвсякъде — започна Йохана, когато той влезе в офиса.

Телефони звъняха от всички страни, служителите говореха един през друг, беше ужасно шумно. Хора, които бяха участвали в битки, бяха работили при най-тежките условия, които човек може да си представи, изглеждаха измъчени.

— Но това не е най-лошото — продължи Йохана с гневна бръчка между веждите.

— Клиентите напускат? — попита Том.

Тя кимна:

— Това също. Но по-лошото е, че се наложи да прекъснем операция в Хаити. Вече не можехме да гарантираме безопасността им.

— Ще трябва да приберем хората си у дома. Трябва да проверим всички операции, да видим кои наши служители са в чужбина. И после веднага трябва да почнем да търсим самолетни билети.

— Подготвих голямата конферентна зала. Другите чакат там.

— Благодаря ти, Йохана.

— Няма нищо, шефе. Добре, че си тук. Въпреки обстоятелствата.

Том поздрави колегите и сътрудниците си в конферентната зала. Обикновено обстановката беше непринудена, но сега видя само мрачни лица и стегнати челюсти. Всички се настаниха около масата, но почетното място остана празно. Том го зае, той беше техен началник от дълго време, те му имаха доверие, очакваха да поеме руля. И Том знаеше, че вината за случилото се е негова. Под статията във вестника не беше изписано името на Амбра, но голяма част от материала идваше от нея. А и ако му трябваха още доказателства за участието й, името й стоеше под няколко от снимките, които илюстрираха репортажа. Между тях и една, която сигурно е направила в къщата край Кируна.

Толкова беше бесен, че почти се побоя какво може да извърши.

— Интернет вече полудя. Правим каквото можем, но нещата не изглеждат добре — започна един от Ай Ти отдела. — Всичките ни големи клиенти се обадиха, искат обяснение.

— Ще се свържем с всички — кимна Том.

Трябваше да съставят списък с приоритети за овладяването на щетите. Щеше да отнеме години да поправят стореното от Амбра.

Шефът за Ирак се изправи, започна да пише на бялата дъска всички предложения и гледни точки. Решиха също да се обадят на всеки командос, който беше някъде на мисия по света, щяха да съставят план за действие за всеки поотделно.

— Трябва ни някой, който да поеме медиите — изтъкна шефът на „Човешки ресурси“.

Том направи гримаса. Нямаха пресслужба, просто защото не желаеха да имат нищо общо с пресата, но в сегашното положение нямаха избор. Решиха Йохана да поеме тази отговорност. Тя кимна мрачно и Том все пак изпита гордост. Тези хора, с които работеше, бяха най-добрите в света. Затова той нямаше да позволи една търсеща сензации жълта журналистка да ги съсипе. Вършеха важна работа, не бяха сторили нищо нередно и нямаше да се оставят да бъдат завлечени в калта. Беше толкова бесен, че му идваше да се втурне към „Афтонбладет“ и да крещи на Амбра, докато тя се сгърчи от срам и изпълзи обратно в клоаката, от която е излязла.

Спряха за кратка почивка и тогава се обади Александър де ла Грип.

— Какво точно става? — попита той обезпокоено.

— Съжалявам за тази работа — каза Том. — В момента работим за ограничаване на щетите.