Амбра се зави презглава.

— Никой не се е възползвал от мен. Сама си го избрах. Но не ми се говори повече. Утре съм на работа — каза тя и затвори.

Трябва някак да си стъпи на краката, помисли си тя и се сви на кълбо на дивана. Плака под одеялото, докато пак й стана трудно да диша. Том позвъни веднъж, но тя му затвори и той не повтори опита. И по-добре, каза си.

Рано на другата сутрин Амбра започна новата си петдневна смяна. По единайсет часа дневно „Афтонбладет“ я притежаваше, можеше да я изпраща, където реши, да й нарежда да работи извънредно и да я командирова по целия свят.

Тя остави чантата си на стола, протегна се и се прозя. Редакцията изглеждаше както винаги. Сънени репортери, чистачи и супербодрата Грейс, която маршируваше из офиса в тясна пола, впито сако „Армани“ и обувки „Лубутен“.

Амбра си сипа кафе, сподави поредната прозявка и се опита да се посъживи. Още я мъчеше махмурлук, всичко й беше като в мъгла. Хенрик се беше обадил предния ден да види как се чувства. Той наистина беше добро момче. Как й се искаше да се интересува от него, да беше отговорил онзи път, когато му писа, да бяха излезли, да се бяха харесали, да ходеха. И сега може би щеше да бъде влюбена в него.

Тя облегна чело на дланта си. Как й се искаше изобщо да не беше стъпвала в Кируна, никога да не беше срещала Том! Може би пък някой ден, да речем след десет години, щеше да е благодарна, че го е срещнала. Но не и днес. Сега изпитваше единствено терзание, срам и празнота в гърдите, която твърде много напомняше за непоносима мъка.

Том пак беше звънял, но тя нямаше сили да говори с него.

Написа кратка дописка за някакво приложение за срещи, докато се питаше какво ли прави той. Дали е с Елинор? Дали още са в Стокхолм? Дали са правили секс? Докато четеше прессъобщението на ТТ, си мислеше как й се иска да иде да ги шпионира, да върши нещо, за да премахне тази отвратителна болка. Но разбира се, не направи нищо подобно, продължи да работи, да размишлява и да капсулира емоциите, доколкото бе възможно. Искаше й се да помоли Джил да пита Матиас дали знае нещо. Но и това не направи. Просто се опитваше да издържи.

Стегни се, Амбра.

След обяд провери пощата си, изтри всички хейтърски мейли — Лорд_Брутал беше особено противен днес — и накрая отговори на няколко любезни писма от читатели.

Докато зяпаше с празен поглед монитора, пристигна имейл от Карщен Лундквист, експерта по въпросите на сигурността. Боже, напълно го беше забравила!

В темата пишеше: Получих ново инфо, да поговорим? Тя дори не смогна да отговори, преди той да дойде при нея. Носеше панталон от рипсено кадифе, неизгладена риза и когато приближи, тя видя, че е обул един кафяв и един син чорап.

— Имаш ли време? — попита я.

Амбра му кимна да седне на стола срещу нея. Той сгъна длъгнестото си тяло и придърпа стола по-близо.

— Още ли те интересува Чад?

— Какво си открил? — поинтересува се тя, без да разкрива, че през последните дни изобщо не е помисляла за Чад.

— Онзи район, който обсъждахме? Изглежда, там е било извършено някакво нападение.

— Какво нападение?

— Говори се, че са дошли чуждестранни войници, изклали цивилно население, изнасилили жени. Ужасно.

Карщен се облегна назад и я изгледа с умислено изражение. Имаше още нещо, виждаше го на лицето му.

— Има връзка с шведска фирма за сигурност, което прави цялата история значително по-интересна, поне от наша гледна точка. Беше ме питала за шведските фирми за сигурност?

Амбра кимна, не можеше да продума. Дали хората на Том бяха избивали цивилни в Чад? Изнасилвали жени? Нали не можеше да е истина? Том й беше говорил за морала си, беше гарантирал, че никой невинен не е загинал, и тя му повярва. Дали е излъгал? В такъв случай колко африкански живота струваше животът на една шведска лекарка? Дали Изабел знаеше? Дейвид Хамар? Ако беше истина, тук имаше сензационна история.

Карщен продължи умислено:

— Направих някои проучвания. Изглежда, че хора от шведска фирма за сигурност наистина може да са се намирали в района по същото време. Предполагам, че вече се досещаш коя е фирмата.

— Кажи все пак.

Гласът й беше изтънял. Тя взе чашата си, допи последните ледени глътки кафе. А си беше въобразявала, че този ден не би могъл да стане по-ужасен. Грейс беше права — винаги може и по-лошо.

— „Лоудстар Секюрити Груп“ — изрече той.

Повдигаше й се.

Боже Господи!

Погледна Карщен, не знаеше какво да каже.

Трябваше да провери това. Разбира се, имаше много неясноти и догадки.

Но все пак.

Беше ужасяващо.

Том Лексингтън трябваше да е малоумен, за да си мисли, че тя не би могла да открие тази информация.

— Какви са източниците ти? — попита, все пак това беше изключително важен въпрос.

— Несигурни — призна той. — Много неща не са потвърдени. Затова исках да се посъветвам с теб. Не бих написал нищо, базирано само на това, но може би ти разполагаш с повече. — Той се изправи, изпъна дългите си ръце. — Трябва да вървя — каза и си отиде.

Амбра остана на място, опитваше се да анализира всички факти възможно най-обективно. Информацията беше несигурна, меко казано. Всякакви хора се стараеха да разпръскват дезинформация, особено пък в тази област. Нуждаеше се от второ мнение. Погледна Грейс.

— Може ли да поговорим на четири очи? Трябва ми съвет.

Седнаха в една от конферентните зали и тя разказа всичко на Грейс.

Освен че беше спала с Том, разбира се. И нито дума за срещите им. Нито за приема, сауната и Северното сияние. С други думи, разказа й почти всичко.

Грейс се облегна назад, загледа се в тавана и после заговори със затворени очи:

— Бивш шведски елитен войник, който първо е убивал и изнасилвал цивилни в чужбина, после е бил пленник? И шведка, освободена от похитители? Несъмнено звучи интересно. — Тя отвори очи и погледна Амбра. — Искаш ли да го напишеш? „Афтонбладет“ разкрива може би? Може да се получи страхотно. И между нас казано, точно от това се нуждаеш.

Да, Амбра си мислеше същото. Подобна история почти щеше да й гарантира мястото в „Разследвания“ и признанието на Дан Першон. Може би дори Голямата журналистическа награда.

— Но не съм сигурна, предпочитам да изчакам, докато науча повече.

— Окей — прие Грейс, свали краката си от масата и се изправи. — Но както казахме, звучи интересно.

— Слушай, Грейс, така и така говорим… — започна Амбра.

Грейс обаче явно се досети за какво става дума. Въздъхна тежко:

— Ако е пак за тази работа с приемните семейства — не, не и не.

— А ако намеря повече информация?

Амбра не можеше да се предаде, струваше й се по-важно от всичко останало.

Грейс махна разсеяно с ръка:

— Да, да, хубаво, тогава бихме могли да поговорим. А сега трябва да вървя. Ще ме интервюират за някое от онези идиотски шарени списания.

Амбра се върна на бюрото си и набързо написа статия за времето — запита се колко ли дописки за времето е написала през годините — и после, точно преди втората оперативка за деня, получи есемес. Беше от Елса:

Научи ли нещо за снимката, която ти пратих?

И това беше забравила напълно. Уф, ужасно е да си влюбен, отнема твърде много време! Как можа да забрави онези момиченца? Хвана я срам.

Още не.

Амбра отвори снимката, която Елса й беше изпратила преди няколко дни — непознатият мъж, с когото говореше Есаяс. Нещо я глождеше дълбоко в мозъка — къде беше виждала този човек и преди? Забарабани раздразнено с пръсти.

Отиде до кафе машината. Постоя там няколко минути да подслушва чуждите разговори. Помисли. Хрумна й нещо. Бързо се върна на бюрото си, сложи си хендсфрито и се обади на Хенрик Стол.

— Здравей! — поздрави я той топло. — Как си?

— Обаждам се по служебен въпрос — обясни тя смутено.

— Казвай.

Нещо, което той спомена, докато се наливаха, беше проникнало през алкохолните изпарения и сега изведнъж изскочи в съзнанието й.

— Не спомена ли, че имате модерна търсачка по изображения? Дали би могъл да ми помогнеш?

— Прати снимката и ще се погрижа.

— Сигурен ли си? Въпреки че сме конкуренти?

— Позволи ми да бъда твоят рицар на бял кон. На нас тук толкова рядко ни се удава възможност.

Амбра му препрати снимката. Вече отиваше на оперативната в три часа, когато пристигна отговорът:

Казва се Уно Алто. В интернет няма следа от него, но успяхме да направим търсене в дълбокия интернет и го намерихме. Оказа се екзорсист от Финландия.

В първия момент тя си помисли, че Хенрик се бъзика с нея. Но после отвори информацията, която беше приложил, прегледа я, докато другите сядаха по местата си. Беше истина. Уно Алто беше истински старовремски откачен лестадиански екзорсист. Който си общуваше с Есаяс. И тя си спомни къде го е виждала. На обявлението пред църквата. Всички предупредителни сирени завиха в главата й.

— Амбра? — чу гласа на Грейс настоятелно, явно беше задала въпрос.

— Извинявай, не те чух. — Тя се върна с мъка в действителността.

Оливер й хвърли злобен насмешлив поглед, докато Грейс повтаряше въпроса. Защо все попадаше в една смяна с Оливер Холм? В „Афтонбладет“ имаше безброй репортери, които никога не виждаше, не можеше ли Оливер да е сред тях?

Грейс я изгледа намусено и продължи оперативката. Говореха за заглавия, текстове и гледни точки, неща, които Амбра обикновено обичаше да обсъжда, но сега й беше трудно да се съсредоточи върху тях.

Оливер каканижеше за нещо, което искал да напише. Амбра се прозя, беше изтощена.

— Амбра? Ти имаш ли нещо? — Гласът на Грейс я стресна.

Като че ли беше почнала да клюма.

— Току-що научих, че в Кируна е пристигнал екзорсист. Искам да го проуча.

Грейс вдигна вежда.

Оливер изсумтя: