— Как е Фрея? — попита.

— Добре е, оставих я при съседите.

Тя отпусна глава на гърдите му. Косата й погъделичка носа му.

Той пак погледна към Амбра. Дявол да го вземе, колко близо седеше до онзи тип!

— Извинявай, че се появих така изневиделица. Наистина мислех, че ще ти хареса. Изобщо не ми хрумна друго. И не знаех, че Амбра ще е тук. Сбърках ли? — Елинор вдигна очи към него, изглеждаше отчаяна.

Том пак извърна поглед към бара. Вече не беше сигурен в нищо.

— Нищо лошо не си направила.

Вината беше негова, на никой друг. Но не можеше да се осланя на чувствата си. Беше обичал Елинор толкова дълго. А Амбра познаваше едва от няколко седмици. Тя беше страхотна, а сексът изумителен. Дали беше вманиачен по нея? Несъмнено, но дали нямаше и още нещо? Двамата не се познаваха, не и както се познаваше с Елинор. Амбра не беше жената, която той искаше, не можеше да бъде.

Елинор не се чувстваше добре и той трябваше да се погрижи за нея, нямаше друг избор. Освен това Амбра се държеше все едно изобщо не й пука за него. Погледна я. Сега пък тя и онзи тип се хранеха взаимно в устата. Забавляваха се и се смееха.

— Ох, Том! — Елинор издърпа ръката си с болезнена гримаса. — Ще ми счупиш ръката.

— Извинявай — каза той, опита се да откъсне очи от Амбра, но не успя.

Сякаш се намираше в ада. Не можеше да диша. От момента, в който срещна Амбра, се държеше импулсивно и нелогично, а това изобщо не му беше в характера. Пак дръпна яката на ризата си. По дяволите, тук не се диша!

— Не биваше да идвам. — Елинор почти плачеше. — И като дойдох, пих много, понеже се притеснявах, и сега ми е лошо. Прости ми. По-добре да си тръгвам.

Тя изглеждаше съсипана.

Та това беше Елинор, да му се не види! Жената, която се мъчеше да си върне от месеци. Която напусна Нилас заради него. Тя се нуждаеше от него. Трябваше да се погрижи за нея, това беше негова отговорност.

— Идвам с теб — реши.

Лицето й грейна от облекчение:

— Сигурен ли си? Дори няма къде да пренощувам, тръгнах просто така. Срам ме е.

— Ще пренощуваш при мен — предложи Том неохотно.

— О, благодаря ти! — Тя го прегърна.

Той отвърна с една ръка.

— Само първо да кажа довиждане.

Сбогува се с Дейвид. С Наталия. С Алекс и Изабел. Никой не каза нищо, но той знаеше, че се чудят какво става. Дойде с една жена, а си тръгваше с друга. Той се колебаеше, но беше по-добре да се свърши. Приближи към бара.

— Том! — извика Амбра.

Бузите й бяха зачервени, очите замъглени, но не изглеждаше кой знае колко тъжна, напротив, имаше вид, че се забавлява чудесно. Това би трябвало да успокои съвестта му.

Само че не се получи.

— Амбра, трябва да изпратя Елинор, не й е добре — каза той тихо, без да обръща внимание на мъжа, който слушаше разговора им невъзмутимо.

Тя натопи маслината в питието си, изяде я и после махна с клечката за зъби:

— Хубаво.

— Ще се оправиш ли сама, ако си тръгна?

Не искаше да я оставя. Искаше да обясни, че просто в момента Елинор се нуждае от него, че двамата имат да си изяснят много неща. Че тя на практика е неговото семейство. Преглътна, вече усещаше, че допуска грешка, искаше Амбра да го помоли да остане.

Но Амбра само го изгледа безразлично, леко вдигна облечените си в коприна рамене:

— Нали каза, че трябва да си отидеш?

Тя погледна въпросително мъжа, с когото беше говорила, и той кимна утвърдително:

— Да, така каза — потвърди той завалено.

Том едва не се поддаде на желанието да забие юмрук в лицето му.

Амбра пак се обърна към него:

— Щом трябва да тръгваш, тръгвай. Няма защо да ми искаш разрешение. Ти си голямо момче, прави каквото искаш. — Тя вдигна вежда и му се усмихна студено.

— Моля те, Амбра. Не знаех, че тя ще дойде. Съжалявам.

Тя отметна коса.

— Е, щом е така… Щом съжаляваш, всичко е наред.

Усмивката беше замръзнала и зелените очи проблясваха.

Беше ядосана. Не че я упрекваше. Но от друга страна, помисли си той самооправдателно, нима през последните часове тя не се беше усуквала около този тип, докато той утешаваше Елинор, говореше с нея, безпокоеше се? Нима всичко между тях означаваше толкова малко за нея? Та той още усещаше мириса й по пръстите си! Елинор беше част от живота му от много години, не можеше просто така да й обърне гръб, би трябвало Амбра да го разбира.

— Амбра… — започна той.

— Какво, Том? Какво искаш да ти кажа?

Тя слезе от бар стола, застана лице в лице с него и продължи толкова тихо, че едва я чуваше:

— Преди два часа прави секс с мен. Аз бях дамата ти тази вечер, аз. Тъй че щом казваш, че трябва да си тръгнеш с бившата си, направи го. Но не очаквай да ти дам медал за заслуги.

— Не разбираш. Ние…

— Напротив, много добре разбирам. Любовта на живота ти се появи и запърха с клепки и сега ще правиш каквото поиска от теб. — Тя сложи ръце на кръста си. — Между другото, запознай се с новия ми приятел Хенрик.

Мъжът се изправи и протегна десница. Том не му обърна внимание.

— С Елинор бяхме заедно… — поде той отново.

— Ако още веднъж повториш, че си бил с Елинор половината си живот, ще се разпищя.

— Ехо? — чу се гласът на Елинор зад гърба му.

Амбра се усмихна презрително.

Хенрик тежко отпусна ръка върху раменете й. Том пристъпи напред. Сякаш червена мъгла се спусна пред очите му, когато видя тази ръка, вече изобщо не мислеше.

Мъжът вдигна длан и Том се спря. Не че Хенрик можеше да представлява каквато и да било заплаха. Само да пожелаеше, Том можеше да го разкъса на парчета. Но успя да се укроти.

— Достатъчно, сега я остави на мира — нареди мъжът и пиянският му глас прозвуча остро.

— Моля те, нека си тръгваме. — Елинор го умоляваше и всичко беше напълно откачено, за секунда Том беше забравил, че тя е тук.

Погледна Амбра за последен път. Тя само по изгледа, стиснала зъби, и за миг останаха така. Свършено е, почувства той. Вината беше изцяло негова, но това не го успокояваше. Отвори уста да каже нещо, но нямаше какво и пак я затвори. Обърна се, хвана Елинор над лакътя и си проправи път през залата, без да поглежда встрани.

— Всичко наред ли е? — попита Елинор.

Той помисли за мъртвешки бледото лице на Амбра. За разказите й за многото пъти, в които са я изоставяли. За нощите им заедно, за това какво означаваше тя за него през последните седмици. Мислеше за всичко това. Но каза само:

— Всичко е наред.

50

На другата сутрин Амбра се събуди с махмурлук, който спокойно можеше да заеме първото място в класацията й „Най-ужасните махмурлуци в живота ми“.

Никога повече нямаше да близне алкохол, имаше нещо недостойно в това усещане.

Дори не смееше да завърти глава, не помнеше как се е прибрала вкъщи и имаше ужасното чувство, че може да е поканила… о, боже, дори не помнеше как му беше името. Фредрик? Патрик? Хенрик — точно така! Тя примигна и с усилие завъртя глава. Беше сама в леглото, слава богу. Да, вярно, с Хенрик се разделиха малко след като си тръгнаха от партито.

Амбра взе такси, плака по целия път от Юргорден до Стария град, плака в антрето, в банята и във възглавницата.

Сега не можеше дори да мига. Едва дишаше. Всичко й беше подпухнало.

Но и всичко беше приключило, така че нямаше значение как изглеждаше и как се чувстваше.

— Как мина купонът? — попита Джил, когато се обади малко след обяд.

От събуждането си Амбра пиеше всички възможни хапчета против главоболие, а сега лежеше на дивана и зяпаше „Капанът на лукса“.

Намали звука на телевизора и придърпа одеялото до брадичката си. Зъзнеше.

— Чудесно. Като изключим, че бившата на Том цъфна и той ме заряза и прекара вечерта с нея. Но иначе беше супер.

Джил мълчеше.

— Как се чувстваш? — попита накрая, съвсем тихо.

— Горе-долу.

Джил въздъхна.

— Правихте ли секс?

Амбра помисли за секса в тясната ниша пред огледалото.

Истината беше, че бе вълшебно. Нямаше по-подходяща дума. Начинът, по който Том я гледаше в огледалото, как я докосваше, тя беше почувствала, че са се сближили изключително много, не само физически, но и духовно. Все едно не беше просто секс. Но онова, което за нея беше магия, за Том е било просто физическо желание и удоволствие. Оставаше й само да се опита да се държи като зрял човек.

— Не — излъга.

Сестра й щеше да се възмути, а точно сега Амбра нямаше сили да търпи критики.

— Отнесъл се е с теб като с боклук — изсъска Джил.

— Да — съгласи се Амбра.

Джил имаше право, тя се беше самозаблудила.

— Искаш ли да знаеш аз какво мисля? — попита Джил.

Амбра усещаше, че не иска.

— Трябва по-бързо да се запознаеш с някой друг. И да го забравиш.

Изобщо не биваше да обсъжда Том с Джил. Съветите й бяха ужасни.

— Не усещаш ли колко отвратително звучи? Хората не са заменими, ти си луда.

— Може би. Но аз ли лежа вкъщи да се самосъжалявам? Не. Стегни се малко. Мъжете са идиоти.

— Аз съм идиотката — поклати глава Амбра.

По-добре, че се приключи толкова бързо, повтаряше си. Преди чувствата й да са станали още по-силни. Само дето чувствата й вече бяха силни и тя се чудеше колко още пъти ще издържи да я изоставят.

Изтегна се по гръб, зяпаше апатично в тавана на хола си.

— Носеше ли роклята? Обувките?

— Да му се не види, Джил, няма значение какво съм носела! Голямата му любов се появи и го погледна като безпомощна сърна и той ме заряза, без да му трепне окото.

— Някои мъже не могат да устоят на жена в нужда от помощ. Сигурно обожава да се прави на герой.

— Вероятно.

— Тези мачовци! Знаят, че момичетата ги харесват, и се възползват.