— Том ме покани, не можах да се сдържа, толкова много стари приятели… И имах нужда от малко смяна на обстановката.

Елинор се усмихваше, но изразът в очите й беше… Амбра се мъчеше да го разтълкува. Несигурен?

— Не знаех, че те е поканил — промълви тя.

Този път погледна към Том. Беше стегнал челюсти.

— В първия момент насмалко да не го позная — продължи Елинор, гласът й беше леко писклив, леко неестествен. — Можеш ли да си представиш, най-после си е обръснал брадата. Хубавец. — Тя завъртя лице към него. — Благодаря, скъпи!

Том не продума.

Защо изобщо се изненадваше? Беше се заблудила и сега стоеше тук и се излагаше. Том не беше виновен. Можеше да вини единствено себе си.

Елинор пак залитна, изглежда, наистина беше пияна. Роклята й беше тясна на ханша, а токчетата на женствените обувки бяха тънки и високи. Амбра не можеше да не забележи, че същата ръка, която преди минути беше стискала страстно нейните бедра, докато той я чукаше в малката ниша, сега държеше Елинор през раменете, сякаш това е най-естественият жест. И защо не? Всичко, което Том някога бе желал, сега стоеше до него.

А тя отново беше пренебрегната. От самото начало той бе искал да си върне Елинор, никога не го беше крил. Просто беше достатъчно глупава да го забрави.

— Надявам се, че се радваш поне малко да ме видиш — каза Елинор на Том.

После се обърна към Амбра и обясни:

— В последните дни двамата чатехме и изведнъж разбрах, че искам да дойда. Понякога човек има нужда да му се припомни какво всъщност изпитва.

— Съгласна съм — кимна Амбра.

Каква роля в дългосрочен план играеше изгарящата страст? Трябваше вече да се е научила. Никой никога не избираше нея. Другите винаги се оказваха по-добри, по-симпатични и по-лесни за общуване. Амбра Винтер беше заменима. Лесно можеше да я захвърлиш. Лесно омръзваше. Погледна Том. Той отвърна на погледа й, но беше невъзможно да разчете мислите му. Не разбираше този мъж. Жал ли му беше за нея? Притеснен ли беше? Пукаше ли му изобщо? Нямаше никаква представа.

Елинор се облегна на гърдите на Том и през цялото тяло на Амбра премина дълга мъчителна болка, все едно някой я режеше с трион. Тя искаше да се обляга на гърдите на Том, тя искаше той да е неин. Беше толкова унизително. Да го желае, въпреки че той буквално избираше друга пред очите й. Разбира се, че Елинор искаше да си го върне. Амбра знаеше какво е да си с Том. А Елинор сигурно го беше изпитвала стотици пъти, може би хиляди.

Ревността беше като звяр в тялото й, раздираше и хапеше корема й, гърдите. Разкъсваше я отвътре. За него тя е била само секс. Някоя, с която да се утеши в леглото. Бързо изчукване в някое тъмно ъгълче. Елинор беше точно обратното. Красивата руса Елинор с женственото си тяло и поведението си на слаба безпомощна девойка. Ясно се виждаше, че тя активира всичко в самото ядро на Том — грижа, закрилнически инстинкт и преданост.

Изведнъж Амбра се почувства мръсна. Скъпата рокля и високите токчета, луксозното бельо, бижутата — вече не ги чувстваше елегантни и изискани, чувстваше ги изкуствени и неприлични. Това не беше тя, сякаш беше дегизирана.

— Аз поне се радвам, че дойдох — заяви Елинор предизвикателно.

— Разбира се — процеди Том. Гласът му звучеше като трошащи се камъни.

Елинор хвърли бърз поглед на Амбра и тя можеше да се закълне, че съзря триумф в пиянските сини очи.

Така я болеше, че сякаш тялото й щеше да се разкъса. Стискаше чантата си, заставяше се да изправи гръб, да преглътне унижението, разочарованието и всички други ужасни, противни усещания.

— Амбра… — поде Том.

Но тя го прекъсна с рязко поклащане на глава. Стигаше й толкова. Пое си дълбоко дъх и после докара на лицето си усмивка, надяваше се да изглежда поне донякъде естествена, а не да се състои само от зъби и унижение. Нямаше да заплаче, нямаше да прави сцени. Оставаше й малко гордост.

— Сигурно имате много за какво да си говорите, аз ще ида да… — и помаха неопределено към залата.

Само дето не познаваше никого тук — осъзна и за малко да се поддаде на паниката. Обърна се и се отдалечи колкото можеше по-достойно, не твърде бързо, не твърде бавно. Докато стискаше чантичката си и се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си, си мислеше как да се измъкне навън. Чу как Том вика нещо зад гърба й. Напук на здравия разум се надяваше той да се втурне след нея, да избере нея. Но тъй като това беше действителността, не филм или телевизионен сериал, той, разбира се, остана при Елинор.

Амбра се огледа. Какво да прави? Забеляза рекламиста, с когото беше приказвала по-рано, той, изглежда, водеше оживен разговор с една известна актриса. Потъваше в истинско отчаяние, стискаше чантата все по-силно и по-силно, едва дишаше. Беше опасно близо до… до…

— Ей, ама това си ти! Стори ми се позната!

Не се сещаше чий е гласът и бързо се обърна. Том и Елинор, за щастие, бяха потънали в множеството. Тя се оказа очи в очи с мъж, който й се струваше познат.

Той сложи ръка на гърдите си и се усмихна широко:

— Аз съм. Хенрик Стол.

— Кой?

Нищо не й говореше.

— Видяхме се в туитър — поясни той и направи знака за кавички на „видяхме се“. — Уговорихме се да се видим на кафе. Само че ходих на поетичен фестивал в Шпицберген, извинявай, че не отговорих на съобщенията ти.

Журналистът от ДН. Напълно го беше забравила. Взря се по-внимателно в Хенрик. Изглеждаше на нейната възраст, може би година-две по-голям, изтупан и нагласен, с приятна весела усмивка. Изглеждаше симпатичен. А и щом ходиш по поетични фестивали, няма как да си лош човек. Пък и я гледаше възхитено. Може би това беше знак.

— Наистина ли в Шпицберген правят поетични фестивали? — усъмни се тя.

— Нещо такова. Накъде си тръгнала? — попита той.

Беше решила да бяга, но сега размисли. Щеше да остане, щеше да покаже, че не й пука.

— Към бара. Искаш ли да дойдеш?

Хенрик се усмихна още по-широко:

— Иска ли питане?

Тя вече го харесваше. Седнаха на бара, поръчаха шотове.

— Точно от това имах нужда — заяви Амбра след втория.

— По-добри са от антидепресанти — усмихна се той.

Флиртуваше, но не беше натрапчив. Интелигентен по начина, характерен за журналистите от страниците за култура, но напълно лишен от така обичайното сред интелектуалците високо самомнение. Накратко казано, Хенрик беше точно това, от което Амбра имаше нужда. И тя най-после започваше да идва на себе си. Най-после ужасното чувство в гърдите започваше да избледнява. Още беше там, но алкохолът го потискаше.

— Ти защо си тук? — попита тя, както се усети — леко завалено.

— Нямам представа — отвърна той весело. — Но обичам купоните и едно време купонясвах с Александър. Е, преди да се ожени и да стане нормален.

— Мисля, че мразя нормалните хора.

— Непоносими са — съгласи се Хенрик. — Ще пием ли още?

Амбра кимна. Барът беше отворен и тя вече беше изгубила бройката на питиета, които изгълта, знаеше само, че не са достатъчно. Не видя Том повече. Може би се беше прибрал с Елинор. Не че й дремеше.

— Имаш ли си гадже? — попита тя над една купа с маслини, която внезапно се беше материализирала между тях.

Може би трябваше да идат до шведската маса да вземат нещо за ядене, но не й се ядеше.

— Не — отговори той, но тя вече беше забравила какво го попита.

Хенрик хвана ръката й, тази, която държеше маслината, и я придърпа към устата си, лапна маслината. Допреди месец той може би щеше да е мъжът на мечтите й. Мил, забавен, секси. Днес, преди по-малко от два часа, Амбра беше осъзнала, че е влюбена в Том.

— Гадост! — въздъхна тя.

Той кимна.

— Животът е гаден — поясни тя.

— Абсолютно.

— Ако някоя от бившите ти изведнъж цъфне тук и каже, че те иска, ще ме зарежеш ли? — попита тя, докато унищожаваше купа печени орехи.

Подаде му един.

Той взе ореха, пъхна го в уста.

— Едва ли. А и всичките ми бивши ме мразят.

— Горкият.

— Все тая. И аз ги мразя — отвърна той нехайно.

— Ще пием ли още?

— Естествено. — Погледът му се плъзна по нея. — Казах ли ти, че си суперготина?

— Само осем пъти.

— Само толкова? Срамота. Суперготина си.

Подаде й поредното питие. Амбра отпи. Вече не чувстваше почти нищо.

— Алкохолът е супер — заяви тя.

Той се засмя:

— Не мога да го отрека.

Том не можеше да се сдържи да не гледа към бара, където Амбра, покачена на висок стол, се смееше с някакъв мъж. Седяха там отдавна, сякаш погълнати един от друг.

Елинор опря длан в гърдите му.

— Мислех, че ще се зарадваш, като ме видиш тук.

Той покри с ръка нейната.

— Радвам се.

Радваше се, нали? Всичко стана толкова бързо. Беше объркан.

— След като се премести чак в Кируна заради мен. Звънеше ми. Водехме такива приятни разговори. Взе Фрея. Мислех си… Том, бяхме заедно толкова години.

— Но Нилас…

— С теб сме имали проблеми и преди. Но накрая винаги се събирахме отново. Предадох те. Но сега съм тук. Наистина искам да опитаме още веднъж.

Том пак се загледа в Амбра. Мъжът беше изпънал ръка върху облегалката й. Амбра навеждаше глава към рамото му, смееха се. Том се извърна.

— Нямаш представа колко съм трогната, че се бори за мен през всичките тези месеци — продължи Елинор.

Том обаче беше изпуснал нишката. Беше горещо, той се потеше.

— Извинявай, какво каза?

— Ти се бори за мен през цялото време. Искаше да си ме върнеш, въпреки че те нараних. Нямаше да смея да го призная, ако не бях пила толкова много, но това ми достави удоволствие.

— Удоволствие ли? — Той се мъчеше да се съсредоточи.

Би трябвало да е щастлив, на седмото небе. Елинор беше при него и казваше, че иска да опитат отново.

Но той беше дошъл с Амбра. По дяволите, току-що правиха секс! Елинор не биваше да идва, мястото й беше в Кируна, на 1200 километра оттук. Подръпна яката на ризата си.