Мъжът, с когото говореше, стоеше близо до нея и тъкмо слагаше длан върху голата й ръка. Том не ги изпускаше от очи.

— Това ли е тя?

Том напълно беше забравил за Дейвид. Приятелят му, изглежда, едва потискаше смеха си.

Том се застави да не свива рамене, изглади лицето си. Не беше свикнал с такива чувства, нямаше никакво право да ревнува. Не ревнуваше. Поне не много.

— Да — каза кратко, все така вторачен в нея.

Амбра се смееше. Тази вечер изглеждаше като принцеса. Нямаше я напористата репортерка, изчезнала беше и ранимата млада жена. Жената, която стоеше срещу него с високи токове и впита рокля, с блестяща коса и изправен гръб, беше съвсем друга личност.

— Изглежда симпатична — подхвърли Дейвид неутрално.

Твърде неутрално. Том го изгледа с подозрение — наистина се подсмиваше.

— Какво си се ухилил? — изръмжа Том.

Дейвид го тупна по гърба.

— Нищо, нищо. Просто се радвам, че те виждам така. Като обикновен смъртен. — Той си пиеше бирата и май се забавляваше от сърце. — Може би не е зле да идеш да й кажеш здрасти. Вместо да стоиш тук и да се пулиш.

Том не помръдна. Амбра направи движение с нежната си ръка, китките й проблеснаха. Цялата блестеше.

Дейвид го потупа по рамото.

— Отивай, преди да си се пръснал. Но слушай…

— Да.

— Може би трябва да пробваш да се усмихваш. И да дишаш.

Том отблъсна ръката му. Но все пак си пое дъх.

И се усмихна. Беше му странно. Но го направи за Амбра.

48

Амбра кимаше, докато мъжът говореше. Не го познаваше, дори не запомни името му, но той знаеше коя е, беше се представил и сега бръщолевеше за себе си и за някакъв „супергорещ проект“.

Тя изобщо не го слушаше.

Някои хора имаха този навик. Впиваха се в нея веднага щом чуеха, че работи в „Афтонбладет“, с надеждата да получат безплатен пиар, като без прекъсване говорят за себе си. А браншът не работеше точно по този начин.

Тя обикновено дори не си правеше труда да се държи учтиво и да слуша, но в интерес на истината трудно ходеше с тези обувки, затова реши, че ще е по-лесно да стои на място и да се преструва, че слуша. А и беше в добро настроение, така че можеше малко да покима.

С тези обувки наистина беше много трудно и да се ходи, и да се стои, но тя се упражнява цялата седмица и макар да можеше много да се оплаква колко непрактични са десетсантиметровите токчета, трябваше да признае, че се чувстваше доста готина с тях. Някак влияеха на краката и на стойката й. Всеки път, когато зърнеше отражението си в някоя лъскава повърхност, установяваше, че всъщност изглежда доста приятно. А и ако се съди по това как мъжът — рекламист може би, или пък финансист, нещо свързано със „златни възможности“ и „нестандартно мислене“ — зяпаше гърдите й, явно тази вечер тя беше хит. Пърхаше с клепки, просто защото можеше. Мъжът беше самовлюбен, но и доста хубав, а тя беше пресушила първото питие и се чувстваше благосклонно разположена към целия свят.

Рекламистът-или-финансистът се оживи, развълнувано сложи длан върху ръката й и после продължи монолога за себе си. Тя реши да го остави да дърдори, докато намери Том. Мислеше за всичко, което каза Джил — че била красива, че роклята й отивала, че можела да получи, който мъж пожелае. А тя желаеше Том. Поглади с длан бедрото си и тънката синя коприна, хвана по-здраво сребристата си чантичка, провери маникюра си. Тази вечер беше хубава и привлекателна, макар и с много изкуствена помощ. Беше прекарала часове с фризьора на Джил, фризьора на звездите, при когото било невъзможно да си запазиш час. Беше използвал продукти, за чието съществуване тя дори не подозираше, и беше подстригал косата й кичур по кичур, за да може после да извърши някаква процедура с маша, пара и още продукти, която направи къдриците й и по-лъскави, и по-елегантни от когато и да било.

След фризьора се беше озовала при гримьора, където се сдоби с черни изразителни очи, матова кожа и лъскави устни. Изглеждаше супер, дори си помисли, че не иска никога да изтрива този грим.

Тъкмо се готвеше да зареже бърборкото, когато чу дълбок глас зад гърба си и буквално й се зави свят.

— Здравей! — каза Том.

Имаше невероятен глас, спокоен и плътен, сериозен и разумен.

Тя бавно се завъртя. Боже мили! Трудно й беше да не зяпне. Не само тя се беше наконтила тази вечер.

Том беше подстриган, носеше изключително хубав костюм и тъмна риза без вратовръзка. Ухаеше хубаво, аромат на афтършейв и природа, нови дрехи. И се беше… Амбра протегна ръка и докосна бузата му.

— Обръснал си се — промълви тя, хипнотизирана от съвсем различния му вид.

Изглеждаше по-млад, по-весел. Много, много по-хубав. Всъщност толкова хубав, че направо й омекнаха коленете.

Том хвана ръката й и я целуна.

— Доволна ли си? — попита и пак я целуна.

Целувката се разпространи с експресна скорост към всички ерогенни зони в тялото й и тя се усмихна. Ако беше от типа хора, които припадат, сега щеше да й се случи.

Дали и той беше копнял да се видят също толкова, колкото и тя? Така й се струваше, когато очите му проблясваха по този начин, без да ги отмества от лицето й, докато целуваше дланта й. Струваше й се, че може би наистина е красива, че все пак заслужава да бъде желана. Ами ако бяха предопределени един за друг? Тя потъна в черните му засмени очи, не вярваше в онези приказки за сродни души, но ако съществуваха такива, нейната беше Том Лексингтън. Само него желаеше.

— Нещо за пиене? — предложи той и спря минаващ покрай тях келнер.

Мъжът, с когото Амбра беше говорила и когото напълно беше забравила, се покашля.

— Извинете, но ние разговаряме — намеси се.

Том го изгледа спокойно. Не каза нищо, но нещо явно премина между тях, защото мъжът изведнъж се сгърчи, завъртя се кръгом и изчезна.

Амбра пое чашата шампанско, която Том й подаде. Погледът му се плъзгаше по тялото й с нескрита наслада.

— Изглеждаш фантастично — каза той простичко и Амбра се сгря от горещия му поглед.

Тя отпи от шампанското.

— Забравил си да ми кажеш, че това е сватбено тържество — поклати глава осъдително.

Беше преживяла известен шок, когато осъзна със закъснение, че грандиозното събитие, на което я бе поканил, е сватбен прием.

— Това лошо ли е? — попита Том без ни най-малка следа от угризения.

— Можеше да го споменеш.

Тя се беше ръкувала с Александър де ла Грип на влизане, което се беше оказало сюрреалистично преживяване. Александър беше прочут, понякога не с добро, особено за една бивша развлекателна репортерка като нея, и тя беше очаквала едва ли не да я изгонят. Но той просто я поздрави учтиво и й пожела приятно прекарване. Изабел също беше любезна и каза колко е доволна, че всички недоразумения са изгладени.

Том протегна ръка и докосна една къдрица. Когато той минеше на чаровен режим, й идваше направо да се отърка в него, да притисне цялото си тяло в неговото, да шепне неприлични предложения в ухото му, да се опива от мириса му. Пак отпи от шампанското, остави мехурчетата да погъделичкат устата й, преди да ги глътне малко по малко.

След като беше прекарала целия следобед в контене, гримиране и фризиране, не беше яла и сега алкохолът й се отразяваше. Прокара длан по ръката на Том, докосна грубия плат.

— Кой беше мъжът, с когото говореше? — попита Том нехайно.

Амбра сви рамене, вече го беше забравила. Я почакай. Да не би Том да ревнува? От онзи тип? Тя се взря в лицето му, не знаеше какво да мисли. Беше толкова странно — как един човек, който отначало не играе никаква роля в живота ти, не е човек, когото познаваш, за когото мислиш, който има поне някакво значение, а после се превръща в единствения, с когото искаш да бъдеш и с когото искаш да правиш разни неща, единственият, с когото искаш да се виждаш и да разговаряш. Единственият, заради когото да решиш да отидеш на парти. Тя пак надигна чашата. Беше си загубила ума по Том, вече го знаеше, но дали и той я харесваше, поне малко?

— Ехо, смяташ ли да ме представиш на дамата си? — чу тя мъжки глас.

Беше Дейвид Хамар. Амбра го позна веднага. Държеше бебе на ръце, но въпреки това вдъхваше страхопочитание. Тя разбираше защо с Том си допадат — и у двамата имаше нещо сурово и внушително.

— Дейвид, това е Амбра Винтер. Амбра, Дейвид Хамар и дъщеря му Моли. Ето я и Наталия — добави той, когато при тях дойде елегантна жена с кестенява коса.

Амбра се ръкува с Дейвид и Наталия. Те я оглеждаха любопитно. Нещо й подсказваше, че и двамата познават Елинор, но са твърде възпитани да повдигнат въпроса.

— Приятно ми е да се запознаем, Амбра — поздрави я Наталия с добре модулиран аристократичен глас.

Всичко в нея крещеше за пари и елит — от привидно простата прическа до скъпата рокля и огромния годежен пръстен. Но очите й бяха мили и в очите й имаше нещо, което приличаше на искрена топлота.

— Името ви ми е познато — добави въпросително.

— Аз съм журналист, репортер от „Афтонбладет“. Но днес съм тук като частно лице — додаде тя бързо, когато една от най-големите спортни звезди на Швеция мина покрай тях.

Наталия пак се усмихна:

— Така може би е по-добре. Малкото ми братче е цар на организирането на партита, възможно е да стане диво, когато всички деца отидат да си легнат.

— И всички родители — добави Дейвид и стисна по-здраво дъщеря си.

Един гост приближи и привлече вниманието на семейство Хамар, те се извиниха и ги оставиха.

— Всички тук са толкова красиви — прошепна Амбра, загледана след двамата.

— Но ти си най-красива — заяви Том.

Тя се усмихна. Беше смешно преувеличение, но реши да приеме комплимента. Том я хвана през кръста и я поведе през множеството.

— Къде отиваме? — попита тя.

Той не отговори, а я преведе през една врата в друга зала, после още една врата и стая с връхни дрехи на закачалки. Там я завъртя, внимателно я бутна назад, докато гърбът й не опря в стената и нямаше път за бягство пред страстния му поглед. Сърцето й заби развълнувано, той я хвана за тила и я целуна, меко, страстно, дълго.