Когато Том спря волвото, паркингът пред „Русендалс тредгорд“ вече беше пълен. Скъпи марки, някои дори бяха с лични шофьори; край тях — цяла редица таксита. Дълги червени килими бяха разстлани в снега. Наоколо бяха поставени метални огнища, пълни с горящи цепеници, огньовете пускаха гейзери от искри в зимната нощ.

Има много хора, забеляза той, докато заключваше колата. Мъже в костюми и жени в дълги цветни рокли, дебели наметки и хартиени торби в ръце вървяха по червения килим, който водеше към мястото на събитието — една огромна оранжерия. Кристални полилеи и малки лампички осветяваха стъклената сграда в зимната нощ и тя приличаше на блестящ полюшващ се кораб, покрит с милиарди звезди. В зимния мраз се чуваше музика, носеше се мирис на храна.

Пред входа се беше образувала опашка и Том застана в края й, зачака търпеливо своя ред. Пред него стоеше елегантно семейство с дете, а отзад — двойка знаменитости, които на висок глас обсъждаха луксозната обстановка. Амбра беше казала, че ще дойде с такси, и той реши да не я притиска, затова сега стоеше сам-самичък сред двойки и семейства с деца.

Александър де ла Грип посрещаше гостите на входа. До него стоеше съпругата му Изабел. Ръкуваха се и се усмихваха на всеки. Бяха зашеметяващо красива двойка и любовта им беше очевидна, личеше във всеки жест, всеки поглед. Том приближи и видя детето между тях, слабо сериозно момченце с очила. Мариус. Надяваше се момчето да не го помни.

Александър го забеляза и лицето му засия. Разтърси ръката на Том дълго и здраво.

— Много се радвам, че дойде, отдавна не сме се виждали.

— Благодаря за поканата — каза Том.

Отначало не харесваше Александър, намираше го за повърхностно, разглезено конте, наследствен богаташ, който се интересува единствено от себе си и знае само да се забавлява. Но за разлика от обикновено, този път Том беше сбъркал — Александър се оказа далеч по-различен от ослепително красивия плейбой, както го представяха обикновено. Когато Изабел изчезна, Александър бе този, който започна издирването. Той плати цялата операция по спасяването и дори отиде в Чад и участва активно в освобождаването, което — Том трябваше да признае — малцина цивилни бяха способни да извършат. Можеше да изпитва единствено уважение към мъж, готов да жертва всичко за жената, която обича.

Изабел се ръкува с Том:

— И аз много се радвам. Алекс е прав, трябва да се виждаме по-често.

Гласът й беше топъл, но не настойчив. В действителност не се познаваха, но фактите си бяха факти — той й спаси живота, а тези неща свързват хората. Той също дължеше живота си на един-двама души на този свят.

Бащата на Изабел бил военен, припомни си той, също и дядо й. Освен това у нея имаше нещо непресторено, което той уважаваше. Тя беше от хората, които действително правят света малко по-добър. Освен това имаше здраво ръкостискане. И най-червената коса, която Том бе виждал някога. Той се радваше за нея и Александър, изглеждаха щастливи.

— Сърдечни поздравления за сватбата! — каза той съвършено искрено.

Двойката твърдо беше отказала всякакви подаръци, затова Том дари съществена сума в детската болница на Изабел и същата на Лекари без граници.

И тогава сведе очи към момчето между тях. Александър покровителствено беше сложил длан на рамото му. Мариус го гледаше любопитно, но очите му шареха между лицето му и големия пакет, който Том още държеше под мишница. Подаде му го и Мариус се ококори.

— За теб е — каза Том.

Не че беше кой знае каква компенсация за онова, което причини на детето в Чад, но пак беше нещо. Подаръкът беше толкова голям, че Мариус се олюля под тежестта му. Александър побърза да му помогне.

— Много благодаря — каза Мариус на безгрешен шведски.

Живееше в Швеция от едва половин година, но все пак беше на осем години, ходеше на училище, а и според недотам обективния Александър беше гений.

Том потупа детето по рамото, кимна на Александър и Изабел и с облекчение влезе в залата. Срещата мина добре.

Взе чаша шампанско и се огледа за Амбра. Не се бяха виждали от неделя сутринта, а сега беше петък вечер и тя му липсваше. Беше му пратила есемес, че ще закъснее малко, затова трябваше да се въоръжи с търпение. Само да не е размислила!

Тази фраза непрекъснато се повтаряше в съзнанието му.

Само да не е размислила!

Тъй като беше погледнал часовника си преди двайсет секунди, сега устоя на изкушението пак да провери колко е часът.

Озърна се, плъзна поглед, правеше преценки и анализи, стоеше с гръб към стената и се мъчеше да изглежда нормално. И тогава забеляза Дейвид Хамар. Приятелят му стоеше в другия край на залата, както винаги излъчваше сила и арогантност. Том познаваше много финансисти, уважаваше изключително малко от тях, харесваше още по-малко. Но Дейвид Хамар беше единствен по рода си. Бедно момче, което със здрава работа и уникален бизнес нюх се беше изкачило до абсолютния връх в шведския финансов живот. Безочлив и безскрупулен според някои, един от най-моралните и принципни мъже на света според Том. Дейвид дойде при него и двамата се спогледаха дълго, без да продумат. Том протегна ръка. Дейвид не я пое, вместо това го стегна в същинска мечешка прегръдка. Потупа го силно по гърба и го стисна още по-здраво.

— Най-после! — каза само.

Том се покашля и се откопчи от ръцете му, не беше сигурен, че някога са се прегръщали.

— Има много хора — промърмори.

— Липсваше ни на сватбата. Надявам се, че сега се чувстваш по-добре. Във всеки случай изглеждаш свеж.

Дейвид беше женен за голямата сестра на Александър де ла Грип, Наталия. Трудно беше човек да си представи двама по-различни мъже, поне на повърхността, от финансиста Дейвид и плейбоя Александър.

— Здравей, Том! — поздрави го Наталия Хамар, която се беше приближила неусетно.

Тя му подаде ръка и се здрависаха. Дейвид погледна съпругата си топло. Наталия беше стройна, елегантна и много способна финансистка, с Дейвид бяха родени един за друг. Тя държеше дъщеря им на ръце.

— На колко е? — попита Том любезно, сестрите му все обсъждаха възрастта на децата. И храненето, и спането.

— На десет месеца.

Том погледна гукащото бебе. Беше сладко по един дундест беззъб начин. Малко трудно беше за разбиране как жена като суперизисканата Наталия Хамар може да има толкова крайно обикновено дете, но и Наталия, и Дейвид гледаха Моли сякаш веселото й писукане е върхът на благодатта, а и кой ли беше той да има друго мнение. Младите родители бяха чудновати създания. Наталия се извини и ги остави и Дейвид се загледа след двете жени в живота си с толкова любов в очите, че Том изпита нещо подобно на завист.

— Имаш хубаво семейство — каза.

— Да — кимна Дейвид.

Останаха така, всеки с чаша шампанско в ръка. Том не беше голям любител на напитката, но не намираше къде да остави чашата.

— Колко време ще останеш в града? — попита Дейвид.

— Не съм решил.

Наоколо тичаха деца, ядяха сладкиши и чипс, гонеха се. Въпреки изисканите гости, тържеството беше весело, нямаше капка скованост. Святкаха доста светкавици на фотоапарати, но Том забеляза, че не му влияят сериозно. Нито пък глъчката и топлината, напротив, чувстваше се съвсем спокоен. Беше подскочил при един силен трясък, но след това започна да се отпуска и пулсът му беше кажи-речи нормален. За сметка на това усещаше как настроението му се разваля с всяка изминала минута. Нима Амбра беше решила да не идва? Пак погледна часовника.

— Елинор ще дойде, нали? — попита Дейвид.

— Не.

Дейвид изглеждаше смутен.

— Мислех…

Том го прекъсна, не му се навлизаше в подробности:

— Не, поканих друга. Би трябвало да се появи всеки момент.

Надявам се.

Тя му беше пратила есемес да благодари за кошницата и цветята, но дали не смяташе, че е твърде настоятелен, твърде досаден? Нямаше как да разбере.

— Да го взема ли? — Дейвид кимна към пълната чаша шампанско на Том.

Той извика един келнер и не след дълго и двамата държаха по бутилка бира.

— Благодаря.

Чукнаха бутилките.

— Е, коя е тя?

— Коя? — попита Том.

Дейвид го погледна развеселено:

— Дамата ти. Която чакаш. Предполагам, че заради нея гледаш часовника през две секунди? Поне така подозирам.

Том отпи от бирата.

— Не знам дали ще дойде — призна.

— Е, тук има доста свободни момичета — сви рамене Дейвид и Том се раздразни безкрайно.

Като че ли Амбра е заменима. Том не се интересуваше от никоя друга. Ако Амбра не дойдеше, той щеше да си тръгне. Загледа се след групичка тичащи деца.

И тогава най-сетне я видя.

Макар че в първия момент дори не беше сигурен, че е тя.

Залата беше препълнена, имаше хора навсякъде, беше шумно и заради многото свещи се образуваха сенки и тъмни ъгълчета, затова трудно се виждаше. Но той умееше да разпознава хората и жената приличаше на Амбра, движеше се като нея.

Сърцето му заби по-бързо.

Наистина беше Амбра. Само че нейна нова версия. Същата Амбра и все пак друга. Първо, никога не я беше виждал в рокля, беше свикнал да я гледа в развлечени пуловери, плетена шапка и яке. Знаеше, естествено, че е жена. Бяха правили секс, беше съвсем наясно, че тя си има и гърди, и задни части. Беше я виждал гола, помнеше всеки сантиметър от кожата й, можеше да опише с подробности как ухаеше по различните части на тялото си, колко нежна беше вътрешната страна на бедрата й, колко меко беше дупето й.

Но никога не я беше виждал такава.

Беше облечена в синьо — тясна лъскава рокля, която милваше талията и ханша й. Приказваше с висок мъж в костюм и още не беше забелязала Том. Изглежда бе направила и нещо с косата си, защото сега беше съвсем лъскава и чуплива. Проблясваше при най-малкото движение на главата й, сякаш поръсена със звезден прах. Струваше му се по-висока от обикновено и когато плъзна поглед надолу, забеляза обувки с високи токчета, с които краката й изглеждаха суперсекси. Беше очарователно създание, общителна и спокойна. И беше тук заради него.