Тя изведнъж се разколеба, все едно си беше фантазирала цялата история. Не биваше да се обажда в полицията, не си струваше.

— Сигурно сега ще попадна във вестниците. Полицаите ме продават за хилядарка седмично на списание „Хент“ — въздъхна тя и надигна чашата.

В нищо не беше сигурна. В себе си. В мъжете. В Матиас. А и ставаше късно. Беше изтощена, нямаше сили да се държи секси и съблазнително, нямаше сили да играе ролята на Джил Лопес. Искаше да опита да се отпусне. Да зяпа глупости по телевизията. Да яде нещо забранено с много въглехидрати, примерно пържени филийки или шоколадови бисквити, каквито хапваше тайно от личния си треньор.

— Уморена съм, трябва да си сваля лещите и грима — каза тя, като се надяваше Матиас да схване намека.

— Добре. Аз да поседна ли в дневната?

Тя нямаше сили дори да се подразни. Беше твърде уморена, твърде уязвима, просто се оттегли в гардеробната си. Там се поколеба, но след това си облече любимата домашна дреха — сиви избелели къси панталони, в които задникът й изглеждаше грамаден, но й бяха най-удобни. Вдигна косата си на кок и свали лещите. Без тях беше почти сляпа, затова си сложи очилата, въпреки че бяха грозни. После навлече мека тениска, без да си прави труда да слага сутиен, нека гърдите й си правят каквото искат. Матиас щеше да преживее шока. А ако не му харесаше, по-добре тя да поеме удара отсега, отколкото да направи някоя глупост, примерно да се влюби в него. Но той я объркваше. Никой никога не беше постъпвал така — да й се притече на помощ, без да иска отплата. Поне никой мъж. Не и без да й е служител и да получава заплата.

Матиас я чакаше пред библиотечката. Гледаше дисковете й, извади една тънка кутийка.

— Това е от мой акустичен запис в Малмьо. Не може да се намери в „Спотифай“.

— Може ли да го пуснем?

Тя го пусна — притежаваше суперскъпа уредба — и гласът й изпълни стаята.

Матиас й подаде чашата и двамата седнаха на дивана да слушат.

— Ти ли си я писала? — попита той.

Джил кимна.

— Много си талантлива.

Тя не отговори. Дали? Дали беше талантлива? Отпи от виното.

— Извинявай, че те зарязах така пред „Гранд“ онази вечер — започна той.

— Няма нищо. Просто беше малко неочаквано — отвърна тя безгрижно.

Но изведнъж осъзна, че се беше обидила. Почувства се изоставена от мъж, когото започваше да харесва. Не беше свикнала да я изоставят, приемаше го изключително лично. Затова после реши да го накаже, като не отговаря на съобщенията му, да го накара да се чувства зле точно както той я беше накарал да се чувства зле. Но сега й беше приятно да е с него. И му прости веднага.

— Не беше по мой избор, страшно съжалявам — настоя той.

— Смяташ ли един ден да ми кажеш какво работиш? — попита тя, макар да предполагаше, че е суперсекретно.

— Работя за Военно разузнаване и национална сигурност — обясни той.

След това замълча, но после добави:

— Това е почти цялата истина.

Джил реши да се задоволи с това, усети, че той рядко разкрива и толкова. Сви се на дивана и качи крака, късите й панталони се вдигнаха леко и тя смутено ги подръпна.

Той поглади с палец ръба на плата и сякаш кожата й пламна.

— Радвам се, че дойде — промълви тя, като следеше пръста му с очи.

Докосването изпращаше малки наелектризиращи вълни по краката й, бедрата, корема. Тя преглътна. Пи още малко вино. След това пак изпъна крачолите си, почувства се неловко.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Просто съм малко чувствителна.

— Разбирам. Поне така мисля. За какво говорим?

Тя се отдръпна.

— За целулита ми.

Пръстът му се плъзна.

— За какво говориш? Това? Тези малки трапчинки? Според мен са очарователни.

— Ти си луд. Никой не харесва целулит. И никой не казва „очарователни“.

Матиас покри бедрото й с голямата си длан, погали го нежно. Имаше невероятно чувствени ръце, големи, силни и грапави. Тя седеше напълно неподвижно, усещаше докосването му право между бедрата си. Той наистина беше секси. И как само се разправи с онези грамадни полицаи. Беше на нейна страна, чувстваше го. Хубаво усещане. Матиас Седер да е в твоя отбор.

— Аз го казвам. Особено за теб. Красива си.

Комплиментът беше глупав, но в гърлото на Джил заседна буца.

— Наследствено е, знаеш ли? — попита тя.

Ръката му се движеше меко по кожата й. Може би той не съзнаваше как й влияе.

— Често си мисля, че съм го получила от биологичната си майка.

Беше нелепо, но целулитът я караше да се чувства по-близка с жената, която й е дала живот, но чието име не знаеше.

— Често ли мислиш за нея? — поинтересува се Матиас.

— Не — излъга тя.

Но в момента, в който навърши пълнолетие, прие името Лопес, за да почете произхода си. А и защото не искаше да запазва нищо от шведските си осиновители.

Спогледаха се. Джил знаеше, че той няма да предприеме нищо повече, ако тя самата не поеме инициативата. Привличаше я, но точно сега тя нямаше сили. Не се беше епилирала от няколко дни, беше уморена и още не беше взела душ. Искаше просто да седи така, да се взира в топлите му очи, да се чувства в безопасност, защитена.

— Можеш ли да останеш още малко? — попита го.

— Ще остана колкото искаш — отвърна той простичко и тя знаеше, че е така.

Може и да беше таен агент или супершпионин, или каквото там работеше, но поне не я лъжеше. Никой никога не се беше грижил за нея по този начин. Звукозаписната компания й се подмазваше, асистентите й се подмазваха, с Амбра бяха близки, в известна степен. Но такава грижа, внимание без задни мисли — това й беше непознато. Може би никога не го беше позволявала досега. Защото можеше и да е опасно да се оставиш в нечии ръце, да свикнеш.

— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Матиас.

— Не. Пълно е с ненормалници.

— Смяташ ли, че може да е от онези, които те тормозят в интернет?

— Не знам.

Тя наистина нямаше понятие, съмняваше се, че някога ще узнае. Мъжете я заплашваха от шестнайсетгодишна. И нито един не беше получил каквото и да било наказание. Сякаш това не се броеше за престъпление.

Тя отпи от виното и се приближи до него. Той я прегърна през рамо. Беше приятелски жест, не еротичен. Джил облегна глава на рамото му, слушаше как нейната собствена песен изпълва стаята. Беше прекрасно просто да стои така. Затвори очи. Не й пукаше за целулити, очила и за евентуалния й сексапил. Сега беше просто Джил.

47

— Какво правиш? — попита Матиас.

Том гледаше лицето си в огледалото, извиваше глава, като се мъчеше да не изтърве телефона в мивката.

— Бръсна се.

— Ще махаш брадата?

— Да, ще ходя на парти.

Том прокара ножчето по бузата си, остави следа в пяната. Изтръска го в мивката и повтори движението.

— Значи още си в Стокхолм?

Том не отговори. Беше сигурен, че Матиас много добре знае къде се намира. Не беше от хората, които чакат някой да им донесе информация, сам си я намираше.

— Ходил ли си на работа? — продължи да го разпитва.

Том надигна брадичка, за да се заеме с гърлото си.

— Да.

През седмицата ходи до офиса. Мина неочаквано добре. Повечето му служители бяха бивши военни и по някой и друг полицай. При появата му се престориха, че не виждат нищо изненадващо, и това му подейства добре. Може би все пак щеше да успее да се върне.

— Назначих Филипа — подхвърли Матиас.

— Хакерката?

— Да. И един криптолог, когото интервюирах онзи ден. Компетентен и интелигентен, страхотна находка. Екипът се получава великолепно, може би най-добрият, който съм събирал. Но искам и теб. Нуждаем се от твоите познания. Аз се нуждая от тях.

Том обаче беше решил. Не искаше да се има работа нито с Матиас, нито с Въоръжените сили. Да си търсят познанията някъде другаде. Той пак прокара бръснача, мълчеше.

Матиас, който винаги беше проявявал някакво свръхестествено умение да разчита мислите му, каза:

— Том, колко пъти да те моля за прошка? Не можеш ли да преглътнеш станалото? Ние сме войници, понякога просто трябва да приемем фактите.

Том изруга.

— Целият ми телефон е в пяна за бръснене.

— Амбра ще идва ли на въпросното парти? — подпита го Матиас.

— Дочуване.

Том остави телефона, довърши бръсненето и си изплакна лицето. Увери се, че е обръснал всичко, сложи си афтършейв и замислено огледа отражението си.

Щом беше обещал да отиде, щеше да удържи на думата си. Но ако не се беше уговорил с Амбра за довечера, щеше да се изкуши да пропусне. От известно време не беше получавал истинска паническа атака, но да се среща с цял куп хора, да се подлага на избухващи бутилки шампанско и заслепяващи светкавици на фотоапарати… дали беше разумно? Не искаше да се изложи, особено пред Дейвид Хамар и Александър де ла Грип. Странно, но не се притесняваше кой знае колко дали няма да се изложи пред Амбра. Беше го виждала в неговата тревожност и той не се безпокоеше какво ли ще си помисли за него. Другите обаче…

Сложи гел на косата си и започна да се облича. Отдавна не беше носил костюм, но партито беше елегантно, а той не беше съвсем лишен от суетност. Махна етикета от костюма, сложи си ръчен часовник и новите копчета за ръкавели от черен обсидиан, които беше купил. Искаше да изглежда добре тази вечер. Заради Амбра.

Денят беше студен в Стокхолм, по-студено беше, отколкото в Кируна, колкото и да е странно. Термометърът приближаваше минус двайсет и духаше силно, затова той облече дебело яке върху костюма и взе в ръка ръчно шитите обувки, които си беше купил — когато стигнеше, щеше да смени тежките си ботуши. После пъхна под мишница огромния подарък, прибра телефона и портфейла си и излезе. В асансьора погледна часовника. Щеше да подрани. Добре. Мразеше да закъснява.