Беше Джил.

— В службата ли си? — попита Джил без предисловия.

— Не, в Кируна съм.

Амбра забеляза отражението си във витрината — телефон в ръка, слушалки в ушите. Понякога й се струваше, че не прави друго, освен да говори по телефона.

— Ти къде си?

Джил беше музикантка и по-често бе на път, отколкото у дома.

— Толкова съм уморена, че даже не помня как се казваше градът. Ти какво правиш там? Нали мразиш Кируна?

Амбра видя отражението си да се усмихва.

— Аз мразя почти всичко.

— Вярно. Е, аз също. Всичко наред ли е с теб? Сигурна ли си, че не искаш подарък за Коледа?

— Напълно — отвърна Амбра твърдо.

Джил печелеше на седмица горе-долу колкото Амбра за година, затова размяната на подаръци винаги се получаваше леко неловка. Не беше лесно доведената ти сестра да е една от най-успешните певици в Швеция.

— След малко трябва да излизам на сцената — рече Джил. — После съм на вечеря при някакъв областен управител. Просто исках да те чуя. Ще ми се да пропусна вечерята, ще има хапки и шампанско и пет ястия, и разни скучни типове.

— Звучи по-добре от моята вечер.

— Не, и това омръзва. Сега отивам да се разпявам. Не се преработвай до смърт. Цун-гун!

Това беше нова мода. Амбра беше го виждала и в профила на Джил в инстаграм. Цун-гун. Беше й противно. Джил се движеше в някакъв откачен артистичен свят със странни нрави, които Амбра никога не беше разбирала.

— Дочуване — каза само и затвори.

Погледна небето. Помнеше го от детството си. Колко ярко грееха звездите тук, на север. Дали понякога и астрономите биваха въвличани в подобни конфликти като нейните във вестника? Борба за благоразположението на шефа, конкуренция за атрактивни задачи, заплашителни мейли от анонимни хейтъри? Разбира се. Целият академичен свят беше като риалити шоу. В началото на кариерата си тя написа статия за преподавател в престижен шведски университет, който взимал подкупи, за да повиши оценките на студентите. След този репортаж получи първата си смъртна заплаха. Още си я държеше в рамка на бюрото. Зловещо, може би. Но далеч не толкова зловещо, колкото да заплашиш млада журналистка с анално изнасилване. Това не го пишеше в длъжностната характеристика на репортерите. Че кажи-речи всеки ден ще те наричат курва, уличница и предателка.

Амбра реши да направи още едно кръгче. Вярно, замръзваше, но имаше нужда да си прочисти мозъка. Снегът скърцаше под обувките й, докато пресичаше едно кръстовище. Въздухът беше толкова студен, че трептеше на светлината от уличните лампи. Навсякъде се носеше мирис на меденки и греяно вино. Всички онези аромати на сплотената общност… Само дето скоро ще мине и тогава ще остава цяла година до следващата Коледа.

Тя пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете. Двама жестикулиращи мъже на средна възраст идваха насреща, говореха на висок глас, носеха костюми под чисто нови зимни палта. Вървяха право срещу нея. Амбра отстъпи към бордюра, но те не й направиха път, а продължиха право напред, та се наложи в последния момент тя да слезе на платното, за да не я бутнат. Обърна се и ги изгледа кръвнишки. Продължаваха напред, все едно притежават тротоара и целия свят. Заети със собственото си величие, смееха се и се тупаха по гърбовете. Май беше чела някаква научна статия по въпроса. Че жените по-често правели път на улицата. Запита се дали тези двамата са от мъжете, които гръмогласно тръбят из фейсбук, че има по-важни въпроси от това да се бориш за някаква въображаема равнопоставеност, заслепени от собствената си личност, собственото си самодоволство.

Раздразнена, потрепери в тънкото си палто. Беше й се сторило ужасно прахосничество да купува дрехи за арктически температури, не беше имала намерение да се излага на подобни студове повече от крайно необходимото, но сега мръзнеше здравата. Би трябвало да се прибере, но въпреки това остана навън, загледана след отдалечаващите се мъже. Може би се беше вцепенила. „28-годишна жена замръзна в Кируна“ — ето това беше хубава статия. Тя изплези език и улови една снежинка. По-добре да се връща в хотела. Да вземе горещ душ, да се поглези с рум сървис и малка чаша вино. После щеше да се подготви за интервюто с Елса Свенсон, да запише няколко предложения за статии за следващата оперативка, да пусне в туитър и инстаграм нещо умно, с други думи — да се бори за кариерата си.

Опита се да се чувства ентусиазирана, когато фасадата на хотела изникна срещу нея. Забърза ход. Някакъв мъж излезе от хотела и тръгна срещу нея по тротоара. Не беше ли онзи от ресторанта преди малко? Онзи със сексистката блуза? Изглеждаше потънал в мисли и вървеше право срещу нея. Амбра понечи пак да стъпи на платното, но реши да продължи предизвикателно по средата на тротоара. Мъжът приближаваше. Дали щеше да отстъпи? Нищо не подсказваше това. Амбра може би се държеше детински, но продължи напред, право към сблъсъка, с ускорен пулс. Той още не я виждаше. Да не би да беше невидима? И нейна отговорност ли беше да избягва челните сблъсъци с всеки мъж, тръгнал на разходка из Кируна днес? Мъжът не носеше нито шапка, нито ръкавици. Големите му ботуши скърцаха в снега. Тя забеляза, че е обут в онези панталони с джобове отстрани, може би беше строителен работник или нещо подобно?

И тогава се сблъскаха.

Не силно, в последния момент той вдигна поглед и отстъпи, но тъй като Амбра отказа да се отмести и на милиметър, раменете им се удариха с леко тупване. Тя потръпна леко, почти си въобрази, че усеща топлина през слоевете дрехи, които ги разделяха. Видя изненадата в погледа му, после той я разпозна и отмина. Като че ли измърмори нещо, може би „извинете“, но тя вече беше отминала нататък и влизаше в хотела. Бързо се вмъкна вътре, без да се обръща назад.

Ама че чудак!

И изобщо ама че отвратителен ден!

6

Джилиана Лопес се изпъна напряко на леглото в хотелската стая. Още носеше сценичния си костюм — асиметрична рокля с пайети, лъскав чорапогащник и суперстегнато бельо, но беше изула червените боти и помръдваше пръсти, докато лежеше. Роклята проблясваше при най-малкото движение. Беше приключила с «Аве Мария“, гвоздеят на програмата, и бе изправила на крака над стоте гости на коледното парти. Получи се хубаво шоу. Сега изпитваше онова специфично усещане в тялото, което винаги я спохождаше след изпълнение пред публика. Едновременно изтощена и превъзбудена. Изпълнена с впечатления, но и изпразнена откъм емоции. Освен това беше леко, съвсем леко прегракнала. Трябваше да си пази гласа — графикът й беше запълнен за две години напред.

Тя вдигна крака във въздуха и ги огледа. Ботушите бяха сладки, но тесни и пръстите я боляха. Всичко я болеше.

— Кога ще имам почивен ден? — попита тя асистента си Лудвиг, който се движеше из хотелската стая безшумно и експедитивно.

Джил присви очи към него. Без лещи беше кажи-речи сляпа, но дори и с лещите не виждаше добре. Присви очи още повече. Лудвиг беше хубавец.

— И на колко си години? — добави тя. Изглеждаше ужасно млад.

— На деветнайсет.

Лудвиг отметна кичур руса коса зад ухото си, но той веднага пак падна пред лицето му. През последната минута беше повторил движението поне десет пъти.

Досега не беше назначавала мъж за асистент. Но от звукозаписната компания изпратиха него и мина неочаквано гладко. Деветнайсет. Значи, технически погледнато, не беше извън закона. Той пак си отметна косата. Младите мъже са страшно енергични.

— И предполагам, искаш да станеш музикант? — продължи тя, но пропъди мисълта да го съблазни още преди да я е формулирала ясно. Не лягаше с мъже, които работят за нея. Това създаваше отвратителни главоболия. Been there, done that.

— Свиря в банда — кимна Лудвиг, вдигна червените ботуши и ги прибра в гардероба.

Не навлезе в подробности за бандата и Джил не настоя. Млади музиканти — с лопата да ги ринеш. В действителност артистичният свят беше жесток. Разни амбициозни хлапета непрекъснато се мъчеха да те изместят. А другите, сравнително успелите, само чакаха да ти забият нож в гърба. Като същевременно, разбира се, те прегръщаха на червения килим. Тя въздъхна. Тясното бельо я стягаше като усмирителна риза. Вдигна едната си ръка във въздуха. Амбра май беше потисната, помисли си тя разсеяно, докато оглеждаше дългите си червени нокти. Червеното всъщност не й отиваше много въпреки колоритния й латино вид. Нещо в крещящото коледно червено правеше собствения й тен едва ли не вулгарен. Някак порнографски. Уф, как мразеше да изглежда порнографски! Щеше да разкара тези дрехи веднага щом минеха коледните концерти.

— Попита ме кога имаш свободен ден — прекъсна размислите й Лудвиг.

На Джил й харесваше, че Лудвиг държи всичко под контрол. Подобна отдаденост беше рядко срещана, особено сред младите мъже.

— На Бъдни вечер имаш две изяви — продължи той. — Но след това има няколко дни прекъсване преди новогодишните концерти. Първият е в Йоребру. От националната телевизия ще дойдат да снимат. На 31 декември си в Скансен. И после, разбира се, започват националните кръгове за „Евровизия“.

Целият проклет цирк. Наистина ли ще издържа още една година?

— Още не съм решила какво ще правя с тях — поклати глава Джил и продължи да размишлява.

Защо Амбра беше тъжна? Дали заради Коледа, или имаше друга причина? С Амбра никога не се знаеше, пък и двете не ги биваше да си споделят. Но никоя от тях не обичаше това време на годината. Просто се справяха по различен начин. Тя самата гледаше програмата й да е запълнена с концерти и участия. Така беше още от големия й пробив в „Мюзик Айдъл“. Стига да си зает, да се смееш много и да се движиш напред, нямаш време да си тъжен. Амбра обаче показваше склонност да потъва в меланхолични настроения.

Джил погледна Лудвиг, който в момента изтърсваше една боа с пера и си тананикаше някаква коледна мелодия. Боже Господи, изведнъж осъзна тя! Щом сега е на деветнайсет, значи е бил някъде към седем, когато тя е пробивала в „Мюзик Айдъл“. Нима наистина бяха минали дванайсет години? Къде беше отишло това време? Лудвиг сложи огромен букет рози в хотелска ваза.