— Тук съм — отговори Амбра.

Беше голямо и луксозно помещение, малко канапе, няколко закачалки, меко осветление. Би могла да поостане тук. Да си почине.

Джил затропа.

— Амбра?

— Да, да.

Тя си нагласи несръчно презрамките, пооправи острото деколте. Джил вероятно имаше право, щеше да й трябва друго бельо за това.

Завъртя се пред огледалото, огледа се от всички ъгли. Всъщност може и да не мразеше тази рокля.

— Пробвай тези обувки. — Джил отвори вратата, огледа я и й подаде чифт обувки.

Тънки високи токове, остър връх.

— Не мога да ходя с това — възпротиви се Амбра, но все пак ги взе.

Бяха точният размер и не бяха нито бабешки, нито нелепо младежки. Елегантни, модерни, дори готини.

Сякаш й шепнеха: обуй ни, обуй ни. Боже, бяха божествени! Ако се упражняваше всеки ден и най-важното, стоеше неподвижно на партито, можеше и да се получи.

— При кой фризьор си ходила? — Джил беше отворила вратата и проточваше врат.

— Защо? — Амбра погледна в огледалото.

Беше бледа и имаше сенки под очите, но косата й си беше както винаги. Нищо й нямаше.

— За да знам кого да отбягвам. Зарежи го. Лудвиг ще ти запази час при моя.

Амбра отвори уста да протестира, но я затвори, като видя изражението на Джил. Приглади с ръка лъскавия син плат. Не смееше да поглежда цената. Дали Том щеше да я хареса така? И дали очите му щяха да проблеснат опасно, ако я видеше в бельото, което Джил й подаде? Амбра го взе и го разгледа. Светлосива коприна. Съвсем мъничко дантела. Том май харесваше дантела.

Тя окачи бельото, излезе от пробната, все още облечена с роклята.

— Признай, че ти харесва — рече Джил.

— Макар че върху мен е похабена.

Джил й показа две колиета и я изгледа изпитателно:

— Какво ще кажеш?

Амбра кимна към отражението си в огледалото.

— Както не пропускаш да изтъкнеш, аз не съм фотомодел — въздъхна тя.

Виждаше само малките си гърди и нетренирани коремни мускули.

— Много си хубава даже — заяви Джил разсеяно, остави колиетата и взе чифт проблясващи обици. Приличаха на снежинки.

Амбра подбели очи.

— Да бе, точно!

Джил я изгледа смаяно:

— Ама ти сериозно ли го мислиш? Наистина се имаш за грозна? Мислех, че само се бъзикаме.

Амбра сви рамене. Не биваше да взема присърце коментарите на Джил, независимо дали бяха сериозни, или не. Но Джил беше невероятно красива още на четиринайсетгодишна възраст. Да общуваш с нея, когато и без това си с крехко самочувствие, да ставаш като невидима в момента, в който Джил се появи — тези неща бяха оставили следи. Тя не мислеше за това често, не беше повод за гордост.

— Знаеш ли колко често критикуват външния ми вид? — попита Джил.

Амбра изгледа скептично перфектната си сестра:

— Не те ли обявиха за най-сексапилната жена в Швеция преди няколко години?

— Нали си чела какво ми пишат в инстаграм? Прекалено съм дебела, прекалено съм мургава, прекалено нагласена, прекалено гримирана. И то при положение, че блокирам най-ужасните, онези, според които трябва да се самоубия, понеже съм толкова тлъста и грозна.

— Уф, знам, ужасно е.

Беше потискащо. Сякаш трябва да те заклеймят, защото си жена и си се осмелила да се покажеш пред хората.

— Но ти обръщаш ли внимание? Сериозно, искам да кажа?

Джил все се хвалеше колко е дебелокожа.

— Понякога.

— Разбирам, че е гадно — кимна Амбра, но си помисли, че Джил изобщо не разбира как е за другите, за простосмъртните. А и никога, за нищо на света, не заемаше позиция по никой въпрос, никога нямаше мнение за нищо. Всичко при нея беше повърхностно.

— Амбра, толкова си хубава! Как можеш да не го виждаш? Как може да не виждаш това, което виждам аз? Хубава жена с перфектна кожа, прекрасна коса, невероятни очи и съвсем нормално женско тяло.

Амбра се обърна смутено.

— Но Джил, когато сме някъде, винаги теб те гледат, а аз съм невидима. Не може да става и дума за сравнение между нас. Толкова пъти сме излизали и хората са идвали при теб, казвали са ти колко си красива, правили са ти комплименти.

— И теб те заглеждат. Мъжете те заглеждат.

Джил понечи да остави обиците снежинки, но Амбра ги грабна, напомняха й за Кируна, за Том и за пътуването с шейната.

— Не ме заглеждат — отсече.

Джил кимна упорито:

— Напротив. Зяпат те, но ти не забелязваш. Твърде си заета да си раздразнителна, сърдита, да се преструваш, че не ти пука за нищо.

— Глупости!

— Така или иначе, ти си много хубава и най-после имаме напредък. Искаш ли обиците? Добре, сега ще изберем чанта, която да им отива. Нещо лъскавко.

Амбра се прибра вкъщи и отвори всички торби и кутии. Джил беше платила астрономическата сума, без да й мигне окото и с луксозна кредитна карта, каквато Амбра беше виждала само по телевизията. Не беше лесно, но реши поне веднъж в живота си да позволи да я черпят, без веднага да се опита да се отплати.

Един път не се броеше.

Разгледа съкровищата си. Скъпи маркови бижута в плоски кутийки, елегантна чантичка — лъскава и неприятно скъпа, все още в луксозната платнена торбичка. Светлата вечерна наметка на „Диор“, която вероятно никога повече нямаше да има повод да сложи, коприненото бельо и разбира се, роклята и обувките.

Колко глупаво, гърлото й се стегна. Но никога не беше получавала толкова много подаръци и сега се оказа по-повърхностна, отколкото смяташе, защото това, което изпитваше към новите си придобивки, беше чиста любов.

А и щеше да е весело да се понаконти. Погали с върха на пръстите тънката шумоляща хартия, която стърчеше от луксозния лъскав хартиен плик с логото на „Прада“.

Може би дори супервесело.

44

Том взе ключовете на колата, заключи апартамента и слезе долу. Беше паркирал на улицата и се наложи да изстърже замръзналите прозорци и да измете снега, преди да потегли. Макар разходките с Фрея да му липсваха, беше наистина приятно да си бъде у дома, помисли си, докато се качваше в колата. Елинор му пращаше съобщения всеки ден, снимки и новини. Вече беше получил сутрешния есемес, но точно преди да запали двигателя, пристигна още един:

Между другото, ще ходиш ли на партито в петък?

Той отговори:

Да.

Супер!

Да, наистина беше супер. Том запали двигателя и потегли. Истината беше, че чакаше партито с нетърпение. Искаше да се види с Дейвид Хамар. Да поздрави Александър и Изабел де ла Грип, да им честити както трябва и сватбата, и осиновяването на Мариус.

Том страдаше от угризения на съвестта. Един от повтарящите се кошмари, които се опитваше да потисне. Тъмните очи, които му се бяха доверили.

Срещна Мариус в Чад през лятото. Улично дете, което само дойде при него, даде му ценна информация, благодарение на която откриха Изабел.

А в замяна Том се беше отнесъл с него зле. Беше предал доверието му, като го отвлече. Отвлече дете. Взеха Мариус със себе си, малкото мършаво улично момченце, в пустинята, заключиха го във военния джип, за да не ги издаде пред някого. Ако Изабел не беше отвела момчето оттам, след като я освободиха, Мариус сигурно щеше да умре на улицата в Чад. И тогава на съвестта на Том щеше да лежи и един детски живот.

Той усети как тревожността отново се надига в гърдите му, но се отърси от тези мисли. Сега се справяше много по-добре с предотвратяването на паническите атаки. Поне всичко завърши добре, напомни си той. Изабел и Александър обичаха Мариус като собствено дете, даваха му цялата сигурност и грижа, от която е бил лишен преди.

Той включи чистачките заради снега, влезе в другото платно и включи радиото, за да се разсее. Усили звука, песента му беше някак позната. Дали не беше Джил Лопес? Той се отпусна, дори затананика.

Предния ден беше ходил на фитнес за първи път от много време насам и му беше приятно да потренира с уреди, вместо да цепи дърва и да рине сняг, почувства се малко по-цивилизован.

Не беше виждал Амбра, откакто се разделиха пред редакцията й онзи ден. Но мислеше за нея, общо взето, непрекъснато, застави се да не й звъни на всеки пет минути. Любиха се почти цяла нощ, но тя започваше работа ужасно рано сутрин, затова почти не спа и той се тревожеше, че я е изтощил. Или по-скоро — че са се изтощили взаимно. Снощи беше заета със сестра си. Днес трябваше да е свободна, той се надяваше да се видят, но й се наложи да отиде да работи извънредно. Прекаляваше с работата, сигурно беше тотално изтощена.

Какво можеше да направи?

Дали да предложи нещо? Какво да е то? Не искаше да й се стори нахален.

Телефонът му звънна, докато излизаше на магистралата.

— Матиас е, как си?

— Бива — отвърна той кратко.

Още не можеше да определи какво точно изпитва към Матиас, къде се намират по линията на взаимоотношенията.

— Просто исках да чуя дали не си размислил, дали си готов да дойдеш при мен да се борим за демокрацията.

— Не съм размислил.

— Филипа те хареса.

— Видяхме се за няма и пет минути.

— Е, ти си си за харесване. А и трябва да видиш какво оборудване ни дадоха. И какъв бюджет. Според мен трябва…

— Между другото, как мина с Джил Лопес? — прекъсна го Том.

Дълго мълчание.

Том се подсмихна. Значи това бил начинът да затвориш устата на Матиас.

— Видяхме се — отговори Матиас уклончиво. — А при теб? Излезе ли нещо с Амбра?

През ума на Том мина картината как се задоволяваха в къщата край Кируна, за кънките в събота, за ненадминатия секс, за постоянните есемеси.

— Чухме се няколко пъти — отвърна също толкова уклончиво.

Отново мълчание.

Трябваше да затвори, да не се оставя Матиас да му надува главата. Но имаше още доста път. А и Матиас разбираше от тези неща, в някои области беше много по-опитен. Том въздъхна, не му беше удобно да води този разговор. Но нямаше кой знае какъв богат избор. Ако не искаше да се допитва до гугъл, разбира се, което му се струваше още по-недостойно.