Тя реши, че мрази карането на кънки повече от всичко на света. На второ място мразеше Том.

— Пробвай. Ако се олюляваш, се хвани за мен.

Тя се вкопчи в него с всички сили, чакаше всеки миг да се стовари на леда. Беше толкова ядосана, че очите й се насълзиха. Но Том не я лъжеше. Колкото и да залиташе и да се хлъзгаше, той не губеше равновесие, не я изпускаше. И не се смееше. Това беше най-важното. Не й се присмиваше.

— Ужасно е трудно — измърмори тя, докато със стегнато гърло се мъчеше да се задържи върху лъскавия лед.

Кънките се изплъзваха изпод краката й, но той я държеше и тя може би все пак нямаше да се пребие, поне не в първите секунди. Успя да координира краката си и се плъзна половин метър. Издиша и се отпусна съвсем лекичко.

— Точно така, дишай — насърчаваше я той.

Тя не отговори. Но най-големият страх започваше да отстъпва и при всяко успешно плъзване увереността й растеше. Отпусна се още мъничко. Изведнъж отново чуваше музиката. Досега беше толкова уплашена, че ушите й бучаха, но вече я чуваше. И виждаше мигащите лампички, окачени около пързалката. Ако преглътнеше факта, че вероятно е най-жалката кънкьорка на цялата пързалка, преживяването не беше чак толкова отвратително. Пък и й даваше възможност да се вкопчи в Том и във великолепното му тяло, което, трябваше да признае, си беше удоволствие. Том се движеше уверено по леда, все едно е роден на кънки. Когато тя успя да се огледа наоколо, без да забие нос или да размаха отчаяно ръце като плашило, установи, че макар да имаше много добри кънкьори — включително и куп деца, които се пързаляха сто пъти по-добре от нея, — никой не я зяпаше и не й се смееше.

— По-добре ли е? — попита Том.

— Малко — призна тя неохотно.

— Минаха десет минути. Искаш ли да си ходим?

Не, вече не искаше. Продължи да го стиска и заедно се плъзгаха бавно из пързалката. Едва ли някога щеше да стане майсторка на кънките, но беше невероятно удоволствие да усвоиш нещо, което винаги си смятал за непостижимо.

— Карам кънки! — засмя се тя, стиснала конвулсивно лакътя му с две ръце. Направи още няколко леки движения, но в нейния свят и те се брояха за каране.

Някъде след третия кръг около малката пързалка Том си свали ръкавиците и ги прибра в джоба си. После махна едната й ръкавица и я хвана за ръка.

— Трябва да те държа топла — измънка.

Въртяха се така, нейната ръка в неговата, а след малко той се завъртя, без да я пуска и за секунда.

— Какво правиш? — изписка тя.

Той се плъзгаше назад, хвана и двете й ръце.

— Свий леко коленете.

Амбра се подчини, като внимаваше да не падне. Залитна, обхвана я паника, но той спря и пак я пое в обятията си, стабилен като танк.

— Държа те — промълви.

Тя го стискаше здраво:

— Не ме пускай.

— Няма, обещавам.

На другия ден сигурно всичко щеше да я боли, но си заслужаваше. Музиката и ароматът на греяно вино, хората, които се пързаляха, смееха се и се радваха. Точно това си фантазираше понякога за живота, но рядко се превръщаше в действителност. Плъзгаха се по леда, бавно, всички останали ги изпреварваха, но Амбра се наслаждаваше на всяка секунда. Вече беше по-стабилна върху кънките, всичко се въртеше около правилното съчетание от равновесие и безстрашие, знаеше го, но въпреки това се притискаше към Том, облегнала глава на рамото му, приятно й беше да се чувства защитена и обгрижена.

Вдигна очи към него в момента, в който и той я погледна. Очите му проблясваха от шарените светлинни около пързалката, беше толкова близо до нея, че виждаше всяка мигла, всяко косъмче на веждите му. И тогава той приближи уста към нейната и я целуна, докосна устните й нежно, съвсем лека целувка със затворена уста и меки устни, като продължаваше да я държи здраво и сигурно. Навярно дори да искаше, не би могла да падне. Затвори очи, потъна в целувката. Ръцете му се сключиха около нея и двамата бавно се плъзгаха заедно чак докато музиката утихна. Тя му се усмихна зашеметена.

— Как са краката? — попита Том тихо.

— Болят леко — призна тя.

Беше твърде меко казано — отдавна бяха изтръпнали.

— Впечатлен съм, че издържа толкова дълго — похвали я той и бавно я насочи към пейката, където се бяха преобули.

— Седни — заръча й и коленичи пред нея.

Дъхът му се виеше като облак пред устата и Амбра гледаше тила му, докато той се занимаваше с едната й кънка. Развърза връзките и бавно я свали. Тя въздъхна. Ох, наистина боли! Той обхвана ходилото й с ръка и внимателно го стисна.

— Утре ще го усетиш — поклати глава.

Амбра си седеше на пейката и се оставяше на грижите му. И двамата мълчаха. Тя протегна ръка и го погали по косата. Беше нежна и студена, прокара пръсти през нея. Той бавно свали другата кънка.

— Том — промълви тя и той хвана ръката й, целуна дланта й и тя рязко си пое въздух.

Беше толкова нежен жест, устните му върху дланта й, гъделичкащата брада, топлата уста. Тя се наведе, потърка чело в неговото, затвори очи и вдиша аромата му. Боже, как го желаеше, как искаше и той да я желае! Не разбираше как може да я привлича толкова силно, не само фактът, че беше хубав и вълнуващ, и очевидно умееше всичко на света, включително и да я научи да кара кънки, но и целият Том. Мирисът му. Тялото му. Всичкото му. Такива неща не й се случваха и определено не ги беше преживявала с друг мъж. Не можеше да мисли. Нима не беше влюбен в друга жена? Допреди седмица беше, а Том не изглеждаше да е от мъжете, които се променят бързо. С други думи, всичко вървеше право към разбито сърце. Нищо добро нямаше да излезе от това. Но той ми купи наушници.

— Ей сега се връщам — каза Том и отиде да върне кънките.

Тя бавно се изправи, той дойде, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си — най-естественият жест на света.

Ако имаха презервативи, щяха да се любят в Кируна, тя беше сигурна. А ако получеше онова, което искаше, докато Том беше в Стокхолм — какво толкова? Като знаеше, че времето им е ограничено, нямаше да остане наранена. Нали? Притисна се към него. В най-лошия случай сърцето щеше да я позаболи. От толкова не се умира. Какво да прави сега? Дали просто да го предложи? Ами ако той откажеше, ако тя пак беше сбъркала? Но нали я целуна? Това би трябвало да означава нещо.

— Амбра? Наред ли е всичко? Много си мълчалива.

Кажи го сега!

Искаш ли да дойдеш у нас? Искаш ли да легнеш с мен? Без усложнения, просто силното ти тяло върху моето.

Но тя беше обляна в студена пот и безумно уплашена. Не можа да изрече думите, не беше способна.

— Просто съм малко уморена — отвърна и едва не направи гримаса заради собствената си глупост.

Можеше ли да измисли по-идиотска фраза в този момент? Та той беше джентълмен, сега, естествено, щеше да й пожелае лека нощ.

— Имала си дълъг ден — кимна Том като по поръчка. — Искаш ли да се прибираш?

Да, да, именно. Вечерта беше твърде хубава, не би могла да продължи така, не и в истинския живот. Сега щеше да се прибере вкъщи и да легне сама на дивана, вместо с него.

42

Том не искаше вечерта да свършва. Но Амбра вървеше до него, бледа и мълчалива, сигурно през последните дни беше работила здраво, а той настоя да кара кънки, докато вече не можеше да се държи на крака. Глупаво от негова страна, осъзна той твърде късно. Беше я изтощил и сега не можеше да очаква тя да се занимава с него цяла вечер само защото той така иска.

— Живея в Стария град — проговори тя. — Оттук май се стига най-лесно пеш.

Тя си пооправи наушниците. Беше много сладка с тях.

— С удоволствие ще те изпратя, стига да искаш — предложи той.

— Щом искаш.

Тонът й беше равнодушен, далеч не радушен, но той искаше, затова реши да го приеме като покана. Всъщност искаше много повече.

Тя се беше отдръпнала след целувката. Или… това дори не беше точно целувка, а по-скоро докосване с еротичен заряд, но цялото тяло на Том бе нащрек, привлечено от нея, желаеше я.

Беше толкова хубава, с непокорните си очи и дръзкия си кураж. Той видя колко е уплашена, когато й предложи да се пързалят. И сърцето му се сви от признанието й, че не умее да кара кънки, затова и може би я притисна малко повече от приличното. Напълно би я разбрал, ако го пратеше по дяволите. Но тя стисна зъби и не се поддаде на страха. Беше възхитително. И колкото и да е неочаквано, страшно секси. Той я целуна и още нямаше сили да й каже довиждане.

Минаха покрай червената църква „Якобсшюркан“ и после покрай сградата на операта, пред която стояха зрители във вечерно облекло, пушеха на стълбите и се смееха.

— Обичаш ли опера? — попита я той.

— Не особено. Веднъж гледах „Мадам Бътерфлай“ и после плаках по целия път до вкъщи. Принудена е да се откаже от детето си — добави тя, като видя учуденото му изражение.

— Не ти е по вкуса, с други думи?

— Много от тези тъй наречени класици са женомразци, не си ли съгласен?

— Напълно — отвърна той, убеден, че тя повече разбира от тези въпроси.

Пресякоха „Густав Адолфс торг“ и излязоха на Норбру. Сградата на парламента беше тъмна. Кралският дворец беше напудрен с бял снежец, а когато навлязоха в уличките на Стария град, западаха тежки парцали. Фасадите на къщите блестяха от коледни лампички, пред ресторантите имаше запалени свещи и горящи факли. Ако не бяха яли гофрети, той щеше да предложи да вечерят заедно, както беше и възнамерявал. Дали да не я покани на по питие? Докато се колебаеше, Амбра забави крачка:

— Тук живея.

Том вдигна очи към жълто-розова фасада. Беше безкрайно стара многофамилна къща. На горните етажи прозорците ставаха все по-малки и цялата сграда изглеждаше някак крива.

— От седемнайсети век е — обясни тя. — Мисля, че в обявите за недвижими имоти я наричат „живописна“. Моят апартамент е най-горе. Няма асансьор, а стълбището е суперстръмно.