— Обикновено се справям.

Да, в това той не се съмняваше. Пристъпи към нея.

— Кога приключваш?

— Нямам представа. Зависи.

Фотографът въздъхна шумно.

— Извинявай, трябва да бягам.

— Но може ли да се видим пак? Искаш ли?

— Ти искаш ли? — Зелените очи го наблюдаваха, без да мигат,

— Да — потвърди той.

Ако поемеше дъх достатъчно дълбоко, можеше да вдъхне аромата й.

Фотографът пристъпяше от крак на крак. Том не му обърна внимание.

— Накъде сте тръгнали? — поинтересува се.

Тя си нахлупи шапката на челото.

— Подозрения за умишлен палеж в Юршхолм. Наистина бързам.

Стисна устни и добави:

— Пет. Свършвам в пет, най-късно пет и половина.

— Ще се видим ли тогава? Да идем да хапнем някъде?

— Да. Да запазя ли маса? — предложи тя.

Може и да беше позагубил форма, но не беше чак толкова зле, че да не може да резервира маса.

— Не, аз ще се погрижа. — И с тези думи се наведе спонтанно и я целуна по бузата.

Май нито веднъж в целия си живот не беше целувал жена по бузата, но не можеше да я пусне, без да я е докоснал.

— Значи до пет и половина — прошепна в ухото й.

41

Амбра гледаше след линейката, която се отдалечаваше от Юршхолм без сирени и светлини. Полицията още разпитваше съседите. Беше записала няколко хубави цитата, а фотографът направи снимки от всички възможни ъгли. Готово, реши тя.

Беше рутинна работа и не биха си направили труда да ходят на място, ако не се беше случило в богаташкото предградие и ако жертвата не беше изключително изтъкнат индустриалец. Мъртвите богаташи привличаха повече интерес от обикновените хора. Полицайката, с която тя говори — двете се разбираха добре от доста време, — съобщи, че вероятно става дума за най-обикновен инфаркт.

Тя се върна в колата, остави фотографа да кара и се загледа през прозореца, докато напускаха Юршхолм и излизаха на E18. Прегледа снимките, които беше направила с телефона, слушаше как фотографът говори с редактора, който отговаряше за изображенията. Минаха покрай „Хага Нора“. Кронпринцесата живееше тук с малкото си семейство в дворец насред огромен и строго охраняван парк близо до водите на Брунсвикен. Юршхолм, който току-що бяха напуснали, се състоеше основно от грамадни къщи и подобни на замъци сгради, където живееха най-заможните хора в Швеция. Включително и Джил. А на по-малко от двайсет километра на запад се намираше кварталът на бедните, където социалните проблеми и разрухата представляваха жестокото ежедневие.

Тя зяпаше сградите и шосето навън. Колко разнообразна е лотарията на живота, пък и колко случайна! Свиха към центъра. Скоро щяха да са в редакцията и тогава тя нямаше да има време да мисли за Том, затова сега си даде няколко минути в колата между две задачи. Как само се беше появил! Подсмихваше се по целия път до редакцията, извърнала лице към стъклото.

Работата й вървеше и успя да свърши всички задачи, статии и преамбюли навреме. Този ден не бяха настъпили кой знае колко драматични събития нито в Стокхолм, нито по света, затова размени няколко думи с хората от вечерната смяна и в пет и половина излезе на тротоара. Том чакаше отпред, както се бяха разбрали. Никакви есемеси през деня с извинения, че ще закъснее. Никакви откази и променени планове в последната секунда. Щом Том кажеше, че ще дойде, значи щеше да дойде. Носеше от онези супермодерни, но дискретни якета за ски, сив шал, кожени ръкавици и големи ботуши. Не беше сложил шапка на късо подстриганата коса, но в едната ръка държеше тайнствена черна чанта.

Поздрави я с широка усмивка и сякаш тази усмивка осъществи директна връзка с всичките й ерогенни зони. Цялото й тяло настръхна и тя се опита да скрие глупавото си поруменяване, като се престори, че се занимава с шала и ръкавиците.

— Ходи ли ти се пеш до Кралската овощна градина? — попита той, но после сведе очи към тънките й боти и поклати глава. — Ще хванем такси.

Махна на една кола, отвори вратата и се качи след нея. Амбра доволно се отпусна на задната седалка. Не беше свикнала да я глезят така.

— Как се чувстваш? Някакви оплаквания след измръзването? — поиска да знае той.

— Не, никакви. Къде ще ходим?

— Ще видиш.

— Мачо — промърмори тя, но с половин уста.

В колата беше приятно топло и Том ухаеше хубаво, а тя щеше да ходи някъде след работа, вместо да зяпа телевизия вкъщи и да дояжда остатъци. И щеше да бъде с един от най-привлекателните мъже, които е срещала. Том сякаш ставаше все по-хубав с всяка следваща среща. Възможно ли е да е имало момент, когато изобщо не е смятала, че той изглежда добре? Погледна крадешком към седалката, където краката им почти се докосваха.

— Как беше работата? — попита той.

— Необичайно спокойна. Рядко се случва. Но във всеки момент може да избухне някоя криза. Ти какво прави днес? Да не си се върнал на работа?

— Обядвах с Матиас, попълвах документи и поканих една красива жена на среща.

Беше лигаво и тя вдигна очи към небето, като се мъчеше да не показва, че всъщност се вълнува. Боже, той беше почти неустоим, когато се държеше по този начин!

На „Хамнгатан“ слязоха от таксито. Валеше сняг, големи меки снежинки се рееха във въздуха, беше направо нелепо романтично. По витрините малко по малко започваха да излагат пролетни артикули, но коледните лампички още висяха по дърветата и фасадите и мигаха в мразовитата вечер. Ухаеше на греяно вино и печени бадеми, а отнякъде се чуваше музика.

Вървяха към Кралската овощна градина, подминаваха павилиони, които продаваха джунджурии и сувенири около празния фонтан. В едно малко павилионче предлагаха норландски специалитети и Амбра се спря. Докато ги разглеждаше, взе да души въздуха.

— Откъде идва тази миризма?

Том посочи една камионетка:

— Обичаш ли гофрети?

— Иска ли питане? Обожавам ги — каза тя искрено и устата й се напълни със слюнка.

Миришеше божествено.

— Искаш ли? Или предпочиташ истинска храна? — попита той.

— Гофрети — отвърна тя твърдо.

Той купи по една за двама им.

— Какво сладко? — попита той, докато гофретникът съскаше и се тресеше от нагорещяването на маслото и тестото.

Амбра прочете менюто — малини, къпини, ягоди.

— Искам от всички. И сметана. И захар. — Тя му се усмихна щастливо.

Том извади една овча кожа от чантата си, постла я на близката разнебитена пейка, върна се до павилиона да вземе картонените им чинийки и след това двамата седнаха под мигащите лампички и снежинките да изядат горещите хрупкави гофрети с всички видове сладко. После Том купи по още една и довърши няколкото залчета, с които тя не успя да се справи.

Накрая той стана и изхвърли чинийките и салфетките им в кошчето. Амбра търкаше ръце една в друга, беше много студено, но тя не искаше срещата да свършва. Може би щяха да отидат някъде да пият кафе или малко питие? Не че знаеше заведенията наоколо. Огледа се, виждаше само павилионите и туристите. Не биваше да предлага гофретите — вече беше преяла.

— Ама ти трепериш! Хайде, да ставаме — възкликна той.

Амбра зарови брадичка в шала. Минаха покрай един павилион, в който продаваха портфейли, ключодържатели и аксесоари. Том се спря.

— Избери си — посочи той плетените шапки.

— Няма нужда, добре ми е — запротестира тя.

— Трепериш.

Амбра понечи да откаже, имаше си граници това приятно глезене, макар че Том имаше право — тя мръзнеше. И в този момент забеляза бели пухкави наушници от овча кожа. Точно каквито беше видяла в Кируна. Посочи ги:

— Искам тези. Но мога сама да си ги купя. — Тя извади портмонето си.

— Прибери го — нареди Том, взе наушниците, плати и й ги сложи.

Бяха приятно топли, ръкавицата му докосна бузата й и тя се усмихна на нежния му жест.

— Хайде. Да пробваме. — Той кимна по посока на изкуствената ледена пързалка насред парка. Оттам се чуваше музиката.

— Ха-ха!

Тя помисли, че се шегува. Но Том вдигна чантата и я отвори. Под овчата кожа се криеха чифт хокейни кънки.

Амбра поклати глава, изведнъж сериозна. Това вече не беше добре.

— Не искам — отсече тя.

— Хайде, забавно е.

— Не мога. Никога не съм се качвала.

— Никога?

Всички онези училищни излети, на които й се налагаше да стои отстрани, понеже нямаше кънки. Никой никога не беше сметнал, че си струва усилието да я научи, да й купи дори кънки втора ръка, затова така и не се беше научила. А сега беше твърде късно.

— Не мога — повтори тя и го изгледа сърдито.

Вече не беше забавно. Тя мразеше да прави неща, които не умее.

— Амбра! Мога да те науча.

— Не.

Той изглеждаше разочарован:

— Но защо?

— Ще падна и ще се пребия.

Всички ще се смеят.

— А ако ти обещая, че няма да паднеш?

Тя искаше единствено да я остави на мира.

— Здрав съм като стена, няма да те оставя дори да се хлъзнеш. Дай ми десет минути, ако още не ти харесва, разбира се, ще спрем, но го предложих само защото мислех, че ще ти хареса.

— Ако се утрепя, ще падне голям смях — изсъска тя.

— Няма да се утрепеш — заяви той самоуверено.

— Не ставай смешен, няма как да знаеш.

— Вярно е. Но мога да ти обещая, че ще направя всичко по силите си да те пазя. Бива ме в тези неща.

Наистина никак не й се искаше, но накрая избра чифт кънки по мярка от тези, които даваха под наем. Бяха много хубави, трябваше да го признае. Чисто бели с пухкава кожа по ръба. Тя седна на една пейка, събу си ботите, завърза кънките и после се опита да се изправи. Веднага залитна, размаха ръце, сърцето й се качи в гърлото, но Том, който беше готов много по-рано, незабавно се озова до нея.

— Залитай колкото искаш, аз те държа — каза й спокойно.