Том.

Целувките. Галенето. Чувствата.

Боже Господи, всички тези чувства, които започваше да изпитва към Том! Кога изобщо се бяха пробудили? Той буквално й беше спасил живота. Как да реагираш на това? И на всичко друго, което стана помежду им?

Тя гледаше водата, самотните чайки. Какво всъщност искаше от живота? Искаше да пише за важни неща, да помага, разбира се. Но иначе? Искаше ли деца например? Собствено семейство? Изобщо притежаваше ли нужните качества да бъде нечий спътник в живота, нечия майка? Другите изглеждаха толкова убедени, че стават за всичко, но тя се съмняваше постоянно. Нямаше нужда да е гений, за да разбере, че това се дължи на детството й. Но не й помагаше, че е наясно как всяко изоставяне създава чувство, че си различен от нормалните хора. Единственото, което никога не я предаваше, беше работата. За нея професията означаваше сигурност и през годините това й стигаше. Мъжете, с които се беше срещала, не представляваха сериозни аргументи в полза на обратното.

Сега обаче…

Ако някой дойдеше при нея и кажеше „Амбра, Том Лексингтън е твой“, какво щеше да изпита? Ако Том беше свободен, не само на теория, но и емоционално, дали щеше да го иска? Дали щеше да се осмели да иска мъж като него? Защото Том беше истински мъж. Не голямо дете, което не смее да се обвърже, не боязлив интелектуалец с крехко его, а висока категория. Не че сега имаше значение. Защото тя сама му даде път за бягство при раздялата им в Кируна. Типично за нея. Да каже, че всичко е наред, да се прави, че не я е грижа, за да не остане наранена. Защо го каза? Че всичко е наред. Изобщо не беше наред, а и тя нямаше капка желание да разбере защо той предпочита тъпата Елинор пред нея.

Спря, обърна се, купи един грозен скъп сандвич от „Севън Илевън“ и тръгна към входа с наведена срещу вятъра глава. Едва когато приближи на метър-два, видя малката групичка, която пушеше пред вратата на „Афтонбладет“. Толкова типично. Още унижения, точно това й трябваше.

Тя се приближи и се направи на спокойна и незаинтересована. Но беше трудно, когато шеф-редакторът Дан Першон стоеше срещу нея, обграден от други мъже. Братлета. Дан Першон пушеше, това беше всеизвестно, и не един репортер беше започнал да виси навън с шефа, да пуши и да дърдори; включително и началникът на „Разследвания“. Той се засмя на нещо, което Оливер каза, и… може би тя си въобразяваше, но й се стори, че се смеят на нея.

Кимна леко, докато минаваше покрай тях, и после най-сетне влезе вътре. Винаги беше подозирала, че Оливер се възползва от всяка възможност да й подлива вода пред Дан.

Седна зад бюрото. Косата й миришеше на цигарен дим. Набързо провери новинарските сайтове, отвори мейла и прочете най-новото писмо от Лорд_Брутал, докато отхапваше от сандвича.

Безродна пачавра. Мислиш, че си голяма работа. Защо просто не се метнеш под някой влак?

Тя се поколеба, преди да го изтрие, сипа си кафе към сандвича и прегледа останалите имейли.

До края на деня почти не отмести очи от екрана. Изключи всичко чак към седем. По това време вече бяха пристигнали и последните репортери от нощната смяна. Онези, които никога не изпъкваха, никога не се срещаха с никого и пишеха статии, които бяха журналистическото съответствие на вредни калории и трансмазнини. Тя им кимна леко. Бяха бледи, изглеждаха изтощени и загубили всякакви илюзии за света. Сякаш знаеха, че това е дъното.

Амбра видя отражението си в асансьора, забеляза измъчения си поглед и осъзна, че този ден е направила още една крачка към превръщане в един от бледите, заметени под килима нощни репортери. Вдигна ципа на якето си и слезе от асансьора. Както и да го погледнеше човек, кариерата й не се движеше във вярната посока.

40

Не му беше в природата да действа така импулсивно, помисли си Том, докато паркираше волвото на улицата пред дома си в Стокхолм. Но веднъж като реши след разговора с Матиас, не се колеба повече. Вечерта си събра багажа и потегли от Кируна много преди зазоряване. Шофира цял ден, видя как слънцето залязва, направи само няколко кратки почивки по пътя покрай брега, видя как здрачът преминава в мрак и пристигна на Кунгсхолмен в Стокхолм късно вечерта. Пътуването беше дълго, но той беше свикнал, а и беше преживявал значително по-лоши пътувания.

Влезе във входа, взе асансьора до последния етаж, отключи, прибра се и пусна чантите на пода в антрето. Апартаментът изглеждаше както го беше оставил преди около два месеца, студен и безличен. Куп писма, най-вече рекламни листовки, лежаха на изтривалката в антрето.

Отиде в кухнята. Хладилникът зееше съвсем празен, в повечето шкафове също нямаше нищо. Том остави писмата, завъртя кранчето и извади буркан нес кафе от един иначе празен долап.

Беше му странно да се прибере тук, в дом, който е само негов. Когато получила съобщението за „смъртта му“ в Чад, Елинор вече се била изнесла и живеела в Кируна с Нилас. Докато бил в плен, тя дала под наем някогашния им общ дом в Стокхолм. За щастие, беше дала на склад повечето му лични вещи, вероятно не е искала да натоварва майка му и сестрите му, докато са били в траур.

Том наля вода в чисто новата електрическа кана и почака да заври. Във всяко отношение тази есен беше, меко казано, странна.

След като се прибра от Чад, няколко дни лежа в болница. Правиха му изследвания, лекуваха инфекции, захранваха го. Дейвид Хамар го посети в болницата и когато Том попита, Дейвид му препоръча познат брокер на недвижими имоти.

Брокерът дойде в болницата, показа снимки на три апартамента и Том избра този, без дори да отиде да го види. Все трябваше да живее някъде, а този беше най-близо до офиса.

Той взе чашата с кафето и отиде до прозореца. От всички прозорци на жилището виждаше само вода. Стаите гледаха към Карлбершканален — след три месеца плен в пустинята беше сметнал, че изгледът към морето е най-добрата рехабилитация. Затова го купи и се нанесе. Апартаментът беше в отлично състояние, основно ремонтиран, боядисан в бяло и сиво, но след по-малко от три седмици в него той получи психически срив в офиса и замина за Кируна, затова жилището все още почти не беше мебелирано и изглеждаше някак анонимно. Беше купил легло, диван и кухненска маса, избра мебели изцяло според това дали могат да му ги докарат незабавно. Кашоните с вещите му, които си прибра от склада, бяха наредени покрай стените, но той не беше разопаковал почти нищо, само малко дрехи и най-необходимото. Въпреки безличната атмосфера и купчините кутии все пак му стана приятно да се прибере в собствения си дом.

С чашата в ръка бързо обиколи стаите и накрая се върна в кухнята. Разпръсна писмата върху неизползваната си кухненска маса. Повечето бяха реклами, но между една шарена брошура с намаления и коледен каталог от магазин се беше пъхнало писмо от майка му. Явно го беше изпратила точно преди да започнат да му препращат пощата в Кируна.

Том отвори плика и извади коледна картичка, надписана с красивия почерк на майка му. Тя беше прогимназиална учителка по шведски и един от малкото хора, които още пишеха писма на ръка. Когато в училище той имаше проблеми с писането и четенето, му беше още по-трудно — точно защото майка му беше учителка. Би трябвало да го улесни, но той се срамуваше и нейните добронамерени опити да му помогне обикновено завършваха с караница и остри думи от негова страна. Вярно, тогава беше дете, но до ден-днешен изпитваше вина за държането си през онези години.

Мой най-скъпи Том,

Мисля за теб всеки ден и се надявам, че си добре. Надявам се също да празнуваш Коледа с нас, добре си дошъл, всички копнеем да те видим. А ако предпочиташ, се отбий в дните между празниците. Ще се съобразим с теб и ще те разбера, ако искаш да останеш на спокойствие, искам само да знаеш, че мислим за теб и много те обичаме. Изпращам няколко снимки на момичетата и на всички внучета.

Прегръдки и целувки,

Мама

Беше пратила групова снимка на всичките му племенничета с джуджешки шапки на главите. Едното носеше нещо, което приличаше на маската на Батман. Том се засмя. Имаше четири малки племеннички. Бяха пораснали от последната им среща. Той гледаше снимката с познатото чувство на вина. Не беше кой знае колко добър вуйчо, а и брат. Нито пък син.

Всички му бяха пратили есемеси с честитки за Новата година. Обичаха го и се безпокояха за него, знаеше го; бяха любяща, бърборлива, засмяна банда, но той не им се беше обаждал през цялата есен. Не отговаряше на съобщенията им, не ги виждаше, не им звънна да честити нито Коледа, нито Нова година.

Срамуваше се.

Малката му сестра, най-младата, очакваше първото си дете напролет, но той не се беше свързал и с нея. Погледна картичката, сърчицето, което майка му беше нарисувала под „мама“. Угризенията станаха направо непоносими.

Скъпата му майка!

Шокът от „смъртта“ на единствения й син през есента й се беше отразил тежко, естествено.

Том взе саковете си, отнесе ги в спалнята и после й звънна. Дори не помнеше кога за последно бяха говорили. Когато се завърна у дома, беше в толкова лошо състояние, имаше тежки проблеми с главата и сякаш я отбягваше.

Да, беше лош син.

— Здравей, мамо! — рече той, като чу познатия глас в слушалката.

Представи си лицето й. Тя още живееше в къщата, където той и сестрите му бяха отраснали, с новия си мъж. Е, не точно нов, майка му и Чарлс бяха женени отдавна. Тя сигурно още беше в коледна ваканция, но въпреки това работеше. Проверяваше съчинения и контролни, поправяше, пишеше коментари, вглъбяваше се в работата. Учениците я обичаха. Чу се рязко вдишване и после:

— Том! Колко се радвам! Как си?

— Добре съм, мамо. Благодаря за картичката за Коледа. И за всички други честитки и картички.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да.

Той чуваше безпокойството в гласа й. Обикновено го криеше по-добре, но сигурно й е било твърде тежко.