Но това, разбира се, беше преди да го измъчват ежедневно хора, които мразеха него и всичко, което той символизираше. Когато се прибра у дома, му изписаха най-различни хапчета, но той отказа да престъпи тази граница — на психо фармацевтичните средства. Вместо това се самолекуваше с алкохол. Много умно.

— Трябва да престанеш да ми звъниш така — прошепна тя.

Ама че отвратително — беше се превърнал в някой, който пиянски тормози бившата си. Но точно там беше проблемът. За него тя не беше бивша.

— Какво намери у него? — Думите излязоха сами от устата му и той съжали незабавно.

Раменете й се отпуснаха.

— Том…

— Извинявай. Не можеш ли да поседнеш за малко?

Тя се огледа, след това се плъзна на стола и остави чашата си на масата.

— Толкова съжалявам, знам, че аз съм виновна, че се чувстваш така.

— Не си виновна ти.

Поне не само.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя задуха горещия чай.

— Ти скъса с мен, преди да замина. Нямаше как да знаеш какво ще стане.

— Мислех те за мъртъв. Така ми казаха.

— Затова си се върнала тук.

— Да.

— От колко време беше с онзи, преди да ми кажеш?

Дни? Седмици? Месеци? Той нямаше представа. Изобщо искаше ли да знае? Тя беше сложила край, той беше заминал и докато гниеше в Чад, тя беше изградила новия си живот.

Елинор поглади с пръст ръба на чашата.

— Какво значение има?

— Може би няма.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. И беше ужасно да мисля, че си мъртъв. Особено след… — Тя замълча и прикова очи в чая си.

— След като ми разби сърцето? — Том се помъчи да прозвучи шеговито, но подозираше, че никак не му се е получило.

Елинор доби измъчен вид.

— Извинявай — повтори. — Не съм го искала. Но нещата между нас не вървяха от дълго време. Знаеш го.

Том изобщо не го знаеше. Беше смятал, че им е добре, дойде му изневиделица, нямаше представа, че тя е неудовлетворена.

— Наистина ли си щастлива с него?

Струваше му се невъзможно. Как би могла да е щастлива с друг?

— Да, щастлива съм. С Нилас.

Нилас. Що за тъпо име?

— Наистина не изглеждаш добре. Дали да не говориш с някого?

— Говорих. С психолог.

Лицето й светна:

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

Той направи гримаса. Не обичаше психолози.

Рухна в един от първите дни, след като се върна на работа. При пристигането си в Швеция веднага постъпи в болница. Беше болен и недохранен. На другия ден след изписването от болницата отиде в офиса. Искаше единствено да работи. Валеше дъжд и листата бяха жълти. Първите два дни минаха добре. Но на третия имаше оперативка. Шведски бизнесмен беше отвлечен в Пакистан. Обсъждаха дали да поемат задачата да се опитат да го освободят. Не беше нещо необичайно. Подобни запитвания постъпваха постоянно, това влизаше в дейността им. Обсъждаха оръжия и различни стратегии, когато изведнъж му прилоша ужасно.

В първия момент помисли, че има тежко стомашно разстройство, че е ял нещо развалено. След това тялото му се разтресе неудържимо.

Никога не беше изпитвал нещо подобно.

Започна да се поти и си помисли каква ирония ще е след всичко преживяно да умре от инфаркт.

— Том? — притесниха се колегите му.

Звучаха от много далеч, сякаш през дълбока вода.

След това той помнеше само фрагменти от развълнувани гласове, телефонни разговори и бясно пътуване с линейка до болницата. Притеснен лекар му направи ЕКГ, взе му кръв, преслуша го.

— Това е паническа атака, няма страшно — каза лекарят накрая и забърза нанякъде, вероятно при пациент, който наистина е болен.

Тъй като „Лоудстар“ имаха невероятно скъпа частна здравна застраховка, мениджърът по човешки ресурси настоя Том да отиде на психолог.

— Тежък стрес, паническа тревожност и вероятно недиагностициран синдром на посттравматичен стрес — каза психоложката и го изгледа през очилата си със стоманени рамки.

— Само това ли? — засмя се Том насила.

— И това е животозастрашаващо, бих казала.

— Но нали ще мине?

Психоложката го гледа дълго.

— Зависи.

— От? — попита Том.

— От теб.

Типично за психолозите.

— Е, какво да направя?

Жената записа нещо в бележника си.

— Ти какво искаш? — попита го.

Струваше му се, че тя не може да даде съвет.

— Искам да се излекувам. Мислех, че се подразбира.

— Естествено. Но какво смяташ, че трябва да направиш, за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

И Том седеше в луксозния кабинет и мислеше, че единственото, което иска, е да се опита да си върне Елинор.

Следващата седмица си взе почивка от работата, от Стокхолм, от всичко и замина за Кируна. Но Елинор беше упорита. Не искаше да се срещат, не виждаше смисъл. Но ето че сега седеше тук. Сигурно беше знак. Може би всичко това просто се дължеше на някаква закъсняла криза на трийсетте. Или на някаква друга криза, все пак бяха заедно от толкова дълго, той не я винеше.

— Липсваш ми — каза тихо.

Елинор бъркаше бързо чая с лъжицата.

— Том…

Тя отклони поглед, прехапа долната си устна.

— Не можеш ли да ми дадеш още един шанс? — помоли се той.

Стига само да си върнеше Елинор, всичко щеше да се оправи. Беше убеден.

— Трябва да тръгвам. — Тя се изправи, прегърна дамската си чанта.

Той се вгледа в пръстите й. Беше си махнала пръстена. Разбира се. Тя видя какво гледа.

— Когато ми съобщиха за смъртта ти, трябваше да прегледам вещите ти. Нашите вещи. Изпратих твоя пръстен на майка ти. За нея беше ужасно, разбира се, да мисли, че си мъртъв. Между другото, искаш ли да ти върна моя? Ти го плати.

— Не, твой си е — каза той задавено.

Тя сякаш се колебаеше, сякаш не знаеше как да се сбогува. Не си отивай, искаше да извика той. Стой тук. Не ме оставяй.

— Погрижи се за себе си — промълви тя.

Остави я да си отиде. Не стана, беше изгубил цялата енергия, която си въобразяваше, че е събрал днес.

Какво щеше да прави?

Хвърли едно око към масата на сърдитата журналистка, но тя си беше отишла, докато е говорил с Елинор. Компютъра го нямаше. След нея беше останала само бяла чаша с бледа следа от червило.

5

Амбра пристъпваше на място, за да се стопли, и зяпаше една витрина, докато размишляваше. Дали да се обади на Грейс да й каже, че от тази работа нищо няма да излезе? Но Грейс сигурно беше разпратила тук и там поне още десет репортери. Стотици национални и международни новини за четене и подреждане, час след час. Един-единствен репортер, който не можеше да се свърже с безинтересен събеседник далеч отвъд полярния кръг, не беше от кой знае какво значение.

Амбра нямаше търпение да се прибере в Стокхолм, в редакцията. Искаше да се намира там, където се развиват събитията, обичаше пулса и атмосферата във вестника и мразеше това проклето градче. Ами ако точно в този момент се случваше нещо огромно, което тя пропускаше само защото висеше тук?

А имаше време, само преди няколко години, когато й даваха да прави важни репортажи, да пише сериозни статии. Това беше преди идването на новия главен редактор. След това всичко се обърка, тя изобщо не се разбираше с Дан Першон. Свиваше я коремът само като се замислеше за това. Защото не желаеше нищо друго, освен да работи в „Афтонбладет“. Това беше. Знаеше, че мнозина я намират за твърде самоуверена, но всъщност далеч не беше такава. Боеше се да не загуби работата си. Не можеше да го позволи. Понеже нямаше представа какво би правила, ако не можеше да бъде репортер.

Тръгна по улицата, като духаше топъл въздух между китките и ръкавиците си, за да се постопли. Мина покрай туристически магазин. Тук гъмжеше от такива — предлагаха разходки с шейна, излети за наблюдаване на Северното сияние, кучешки впрягове и риболов на лед. Тя се спря. Витрината беше пълна с лапландски коледни украшения, сувенири и пухкави шапки. Пакети с червени връвчици придаваха празнично настроение. Погледът й се спря върху шапка ушанка. Това беше най-идиотският аксесоар на света, но като малка мечтаеше за тях толкова силно, че не можеше да мисли за друго. Разбира се, не й купиха. Изобщо не получаваше подаръци за Коледа.

Тя се извърна, беше си обещала да не мисли за предстоящите празници — това бяха просто няколко дни, които да изтърпи; и все пак усети как унинието се прокрадва все по-близо с приближаването на проклетата Коледа. Едно десетина годишно момиченце приближаваше с някакъв мъж, вероятно баща му. Бъбреха си, таткото държеше детето здраво за ръка, слушаше, кимаше, галеше го по главата. Амбра преглътна, отвърна очи.

Докато пресичаше улицата устремено, телефонът й звънна.

Слава Богу, алилуя, най-сетне! Бързо вдигна и същевременно си сложи слушалките в ушите.

— Здравейте, обажда се Елса!

— Здравейте! Как сте? — попита Амбра.

— Благодаря, добре. — Жената отсреща сякаш се изкикоти.

Амбра погледна часовника си. Още беше пет следобед.

— Много се радвам, че се обадихте. Може ли да се отбия? Сега? Или утре?

— Не, не тази вечер, имам гости — отряза я Елса. — А утре е денят преди Бъдни вечер.

— Аз съм свободна утре — отвърна Амбра бързо с надеждата, че Елса няма да заминава някъде, нито пък очаква трийсет-четирийсет роднини на гости. — А вие?

— Да, разбира се.

— Удобно ли е да дойдем у вас? Аз и фотографът.

Мълчание.

— Елса?

Елса отново се изкикоти и Амбра можеше да се закълне, че е леко пияна.

— Извинете. Да, удобно е, мила.

— В десет сутринта става ли?

Елса каза, че са добре дошли, и Амбра затвори, крайно скептична към цялата работа. Извади едната слушалка от ухото си и запристъпва бързо, за да върне краката си към живот. Телефонът отново зазвъня. По дяволите, да не би да е размислила? Този път обаче не беше Елса.