— Здравей, Елинор.

— Просто исках да проверя дали всичко е наред. Заради бурята и тъй нататък.

Това беше неочаквано. Че тя се обаждаше. Че я беше грижа.

— Добре съм. Нямахме ток, но се оправихме — отговори той,

— „Нямахме“?

Той се поколеба.

— Ние с Фрея.

Тя се засмя.

— Какво правиш?

— Пия кафе.

Фрея излая и той го използва като извинение да приключи разговора.

— Трябва да вървя, благодаря, че се обади.

— Приятно ми беше да чуя гласа ти, Том.

Той затвори и умислен се върна в дневната. Защо се беше обадила?

— Всичко наред ли е с Елинор? — попита Амбра. Избягваше да го гледа.

— Извинявай за…

Амбра сви рамене:

— Няма нищо.

Дали очакваше да разговарят за станалото снощи? Или той да се държи нормално?

Само че как да се държи нормално, какво означаваше нормално, когато внезапно си забелязал колко розова и мека е устата й, колко фина е извивката между ухото и шията? Как да се държиш, ако непрекъснато си припомняш мекотата на гърдата й в ръката си, гъделичкането на малките твърди зърна по кожата ти, когато от време на време си припомняш звуците й, когато е свършила върху ръката ти с експлозивен оргазъм. Как се държиш „нормално“ в такъв случай?

— Как се чувстваш? — попита той в крайна сметка, след като мълчанието беше продължило цяла вечност. Нямаше представа какво да й каже.

— Добре съм, чувствам се почти възстановена. Още веднъж благодаря. — Тя пак се наведе над чашата и сръбна малко.

— Кога е полетът ти?

— Следобед, Трябва да се върна в хотела.

— Когато искаш, ще те закарам.

Дали трябваше да каже още нещо? Че преживяването беше невероятно. Че дори да го е направила от благодарност, той не го е заслужавал. Че никога няма да го забрави.

— Благодаря. А какво да правя с дрехите? — Тя подръпна дългата блуза.

Той вероятно никога повече нямаше да може да погледне тази дреха, без да потъне в еротични фантазии, но разбра проблема. С облекчение остави чашата на масата. Практически проблем за решаване — точно от това се нуждаеше.

— Имаш ли други дрехи и обувки в хотела? Ще ти намеря ботуши и ще те закарам. Сигурно ще успеем да стигнем с колата.

Когато след малко Том откара Амбра до Кируна, основните пътища вече бяха почистени. Снегопочистването тук се извършваше с военна дисциплина. Слънцето вече беше залязло, но нямаше облаци и все още цареше полумрак.

— Благодаря за превоза — каза тя, когато спряха пред хотела.

През цялото време се мъчеше да навие ръкавите на якето, но те все падаха.

— И благодаря за всичко. Всичко, което направи.

— Няма за какво — промърмори той, но искаше да каже още нещо.

Нещо от рода, че има нужда да помисли. Че никога досега не е поставял под въпрос любовта си към Елинор, че сега в главата му цари невероятна каша. Вместо това каза само:

— Радвам се, че всичко се нареди.

— Хубаво ще е да си заредя телефона — подхвърли тя и изтупа крака от снега. — Като тръгвам, ще оставя дрехите ти на рецепцията.

Том погледна якето, което й беше дал, огромните ботуши, в които тя се губеше.

— Съжалявам, че ти нарязах дрехите. Естествено, ще ти ги възстановя.

— Струва ми се, че когато някой то е спасил живота, етикетът повелява да не му искаш пари. Бяха просто джинси и един стар пуловер. Том, наистина съм ти благодарна, нали го разбираш? — Тонът й беше сериозен.

— Да — кимна той. — Иска ми се да те закарам до летището.

— Благодаря, но този път няма нужда. Ще хвана такси.

— Сигурна ли си?

Но личеше, че тя е решила твърдо, и може би така беше по-добре.

Амбра кимна. Протегна ръце към него и се прегърнаха. Той я стисна здраво, вдъхна уханието й.

Тя отстъпи крачка назад. Усмихна се.

— Бъди спокоен. Няма защо да се чувстваш притиснат. Разбирам, че няма нужда да превръщаме това в нещо повече, отколкото беше.

Той не знаеше какво да каже.

— Ако дойдеш в Стокхолм, може да звъннеш — продължи тя с новия си, леко бодряшки глас, който май не му харесваше. — Стига да искаш, разбира се. Не те притискам. Но ако искаш.

Той кимна.

— Довиждане.

— Довиждане, Том.

Том мина през бензиностанцията, купи керосин, генератор и мляко, след което се прибра в къщата умислен. Може би така беше по-добре. Двамата с Амбра бяха твърде различни. А и тя изглеждаше облекчена, че заминава, не му се стори особено притеснена дали ще се видят отново. Помисли си, че няма нищо против, и не му пукаше, че тази мисъл е потискаща.

Докато паркираше в гаража и после разхождаше Фрея, мислеше за онова, за което бяха разговаряли.

Дали беше разкрил твърде много за Чад и за миналото си? Беше й се доверил така, както никога не би му хрумнало пред друг човек.

Когато свали генератора и се зае да го инсталира, се замисли за преживяното в тъмната нощ и усети, че се усмихва. Беше толкова секси — начинът, по който тялото й реагира на докосването му, комбинацията от сурова страст и нежност. Как неговото тяло отвърна на нейното.

По-късно извади шейната, отиде в гората и намери катастрофиралия скутер. Издърпа го на буксир. По целия обратен път мислеше за нещо друго — работното предложение на Матиас в Стокхолм.

Том не се беше прибирал у дома от цяла вечност. Сега обаче се чувстваше много по-добре, а в Стокхолм го чакаха задачи. Беше дошъл тук заради Елинор, но какво значение имаше, ако отидеше до Стокхолм за седмица-две. Може би щеше да му се отрази добре да смени атмосферата. И Амбра каза, че може да й се обади, ако иде там. Значи, може би щеше да постъпи точно така.

След вечеря позвъни на Матиас.

— Том, как си? — Матиас май беше ако не ентусиазиран, то поне доволен.

— Безпокоя ли те? — попита Том.

— Никак, можеш да ми звъниш по всяко време.

Любезен както винаги, но тонът му не беше ли леко припрян? Том беше набрал номера му импулсивно. Почеса се по врата, погледна Фрея.

— Том?

— Да?

Чуваше тихи звуци около Матиас, погледна часовника. Седем часът. Дали не седеше в ресторант? Слаба музика, дрънчене.

— Още ли си на телефона? — попита Матиас.

— Да. Но няма нещо особено.

— Сигурен ли си? Станало ли е нещо?

— Не, нищо — увери го Том.

— Разкажи ми. — Матиас като че ли покри слушалката за момент, преди да продължи. — Имам време.

— Срещнах Амбра.

Матиас мълча толкова дълго, че Том си представи зъбчати колелца в мозъка му.

— В Стокхолм ли си? — попита накрая.

— Не.

— Тя се е върнала в Кируна?

— Да.

— За да те види? — Матиас беше озадачен.

— Не.

— Но сте се срещнали?

Том се зазяпа в празното пространство. Да, и така можеше да се нарече. Срещнаха се, целуваха се, задоволиха се един друг.

— Том?

— Да?

Матиас въздъхна дълбоко:

— За какво всъщност ми се обаждаш?

— Да говорим.

— Ама ти не казваш нищо!

— Обмислям да дойда до Стокхолм.

— Ела. Слушай, сега съм малко зает, но ела, ще обядваме заедно и ще поприказваме.

Том затвори телефона. Погледна Фрея.

— Как мислиш, какво да правя?

Но въпросът беше риторичен. Вече беше решил. Щеше да отиде в Стокхолм.

38

Джил разглеждаше Матиас, докато той й кимаше извинително и довършваше телефонния си разговор. Беше хубав днес, тъмен костюм без вратовръзка, светлосиня риза, обръснат, лъскав пръстен с някаква военна емблема.

— Извинявай! Беше Том — обясни Матиас и остави телефона на масата с дисплея надолу.

Не изключи звука, но поне не щракаше с него през цялото време. Тя не се сещаше за нищо по-несимпатично от мъже, които не пускат мобилния си телефон, затова той получи червена точка.

— Какво искаше?

Джил изпъна единия си крак. Беше с високи до коленете велурени ботуши и на Матиас определено му харесваше да гледа краката й в тях. Поне така изглеждаше, като се има предвид, че направо ги зяпаше. Тя се усмихна и вдигна чашата шампанско, в която мехурчетата бълбукаха. Матиас беше поръчал и за двама им — беше от онези сноби, които разбират от вина. Но не беше неприятен в снобарщината си, пък и човек трябва да е смахнат, за да не обича „Помери“. Отпи голяма глътка, обожаваше предстоящото замайване. Замаяна и весела, има ли нещо по-хубаво? Сякаш всички тревоги изтичаха от нея.

— Честно казано, нямам представа какво искаше Том. Но ми се струва, че върти любов със сестра ти.

Това накара Джил да замръзне с чашата във въздуха.

— Така ли ти каза?

— Не направо. Но така мисля. Чула ли си нещо по въпроса?

— От няколко дни не съм говорила с нея. Но Амбра умее да се грижи за себе си. Макар че би могла да си намери по-добър от него.

— Том е добър човек.

— Щом казваш.

Дали да се тревожи за Амбра? Не че не заслужаваше малко секс, напротив, но с този Том?

— Този твой приятел не е ли влюбен в друга жена? — продължи тя и погледна Матиас през мигли.

— Не знам. Така мислех, но не видя ли как я гледа?

Джил кимна. Беше видяла. Заигра се с чашата. Седяха в дъното на бара, чакаха масата си в ресторанта.

— Защо ми се обади всъщност? — попита тя.

Постоянно й се обаждаха мъже да я канят. Но онези мъже се опитваха по различни начини да се възползват от нея. Матиас сякаш нямаше подобни намерения. Може би. Мъжете я изненадваха изключително рядко. Искаха да я впечатляват, да се перчат и да я вкарат в леглото, рядко имаше нещо повече.

— Обадих ти се, защото исках да те видя — отвърна той спокойно.

— Ние… — започна тя, но я прекъсна някакъв мъж, който се промуши между тях.

Джил беше застанала така, че да е възможно най-незабележима, но беше трудно да се разхожда из Стокхолм, без да я разпознаят. Въздъхна.