— Защо толкова се интересуваш от това? — започна той направо по въпроса.

Тя нямаше добър отговор. Освен склонността й да подозира хората и факта, че подозренията й често се оказваха оправдани.

— Мисля, че съм си родена любопитна — сви рамене.

Той остави чашата.

— Ще ти покажа — каза, излезе и след малко се върна с купчина снимки, които остави на масичката.

— Снимките, които си видяла. Ще ти разкажа и ще отговоря на въпросите ти, но трябва да се закълнеш, че ще си остане между нас.

Амбра стисна чашата с две ръце и кимна сериозно.

— Кълна се.

Том започна да нарежда снимките на масата. Снимки от пустинята, някои тъмни, други размазани. Пясък, пушек, оръжия. Тя ги разглеждаше, а той започна разказа:

— След като напуснах армията…

— Кога? — прекъсна го тя.

Той поклати глава:

— Преди много години. Минах в частния сектор, започнах работа в една британска фирма за сигурност. Няколко години работих в чужбина.

— Къде?

Той се поколеба.

— Хайде, Том.

Видя го как се бори със себе си, но накрая се предаде и тя развълнувана почувства триумфа си.

— В Ирак. Афганистан. Такива страни. Разни места в Африка. Но след няколко години реших, че ми стигат толкова войни. Заплащането беше изключително добро, но бях изтощен и исках да се прибера у дома.

При Елинор, помисли си тя.

— Започнах работа в Швеция — продължи той.

— „Лоудстар“?

— Да.

— Правил ли си нещо незаконно?

Въпросът беше неучтив, но не можа да се сдържи.

Той сведе очи към ръцете си. Амбра чакаше.

— На онези места невинаги има правилно и грешно — каза той бавно. — Поне не в моята работа. Имам си собствени морални принципи, които се старая да спазвам.

— Нима? — Амбра не можа да скрие скептицизма си, собствените морални принципи рядко влизаха в сила, поне според нейния опит.

— Знам как звучи, но това е моят начин да се примиря със стореното. В последните години преобладаваше рутинната и административната работа, нямаше толкова активни действия. Но после отвлякоха онази жена в Чад.

— Изабел де ла Грип?

— Да. Тя е опитен полеви лекар. Пътувала към детска болница, когато я отвлекли местни бандити. Приятелят й, с когото сега са женени, Александър де ла Грип, се свързал с Дейвид Хамар. Дейвид ми се обади за съвет. Никой не знаеше какво й се е случило, дори не знаехме дали е жива. В крайна сметка, заминахме за Чад да я търсим.

— Звучи като лош филм.

— Много неща в нашия бранш звучат така. Успяхме да локализираме мястото, където я държаха в плен. Беше село в пустинята.

Посочи една от снимките — село от далечно разстояние. Тя разгледа нея и другите снимки. Том не беше сам. Имаше размазана снимка на Александър де ла Грип, няколко с други мъже, наведени над карти, всички въоръжени и с камуфлажни дрехи. Безпощадни мъже. Имаше една снимка и на Том. Носеше слънчеви очила, брадата му беше къса, лицето му беше прашно и изглеждаше сериозно. Снимката беше неясна, но несъмнено беше той. Тя я докосна.

— Намерих наемни войници, планирахме атака и я освободихме — разказа той сбито. — И тогава хеликоптерът ми падна.

— Но сте нападнали цивилно село?

— Там я държаха. Не знаехме дали не я изтезават.

— Умряха ли цивилни?

— Прегледах цялата информация от операцията, прочетох докладите на участниците. Доколкото мога да преценя, не са загинали цивилни. Беше тъмно и имаше престрелка, но аз работя с професионалисти, не с психопати, всичко приключи за няколко минути.

— Но загинаха хора?

— Не хора. Бойци. Има разлика. Според доклада моите мъже са застреляли двама, евентуално трима от похитителите. Може да са ранили някои, които да са умрели по-късно, никога няма да научим. Това бяха документите, които ти видя. И ако ме питаш дали съм убивал хора — да. Но не в Чад.

Амбра кимна, не искаше да чува повече.

Той се понадигна на дивана и се взря в нея.

— Сега аз искам да ти задам няколко въпроса.

— Окей — заекна тя и се постара да не се загърчи под изпитателния му поглед.

— Заради това ли се върна в Кируна? — погледна я той в очите.

Тя осъзна, че не е единствената с проблеми с доверието. Беше го наранила. Този корав мъж.

— За да търсиш информация за мен? За това? — Той размаха ръка над снимките на масата.

— Дойдох, за да проуча някогашното ми приемно семейство и да се опитам да говоря с една социална работничка. И вероятно й създадох страхотни главоболия.

Не пролича, че й вярва напълно.

— Дори не бях сигурна, че с теб ще се засечем, както може би си спомняш — напомни му тя меко.

— Защо си звъняла на Изабел? Защо не попита мен?

— Не знаех как ще реагираш. Може би щеше да се ядосаш. Не знам откъде ми е хрумнало.

— Да, извинявай за снощи.

— И аз съжалявам, че си наврях носа, че реагирах така. Извинявай. Но дойдох тук, за да науча повече за моето минало, не за твоето. Честна дума.

— Какво, по дяволите, си мислеше, като хукна така? В студа? Можеше да загинеш.

— Но ти ме спаси — отвърна тя и се опита да сподави прозявка. Толкова беше уморена. — Мисля, че трябва да си почина малко.

— Изглеждаш изтощена — забеляза той. — Когато си готова, ще ти направя легло.

— Горе?

— Не, на втория етаж е леденостудено. Ще трябва пак да спиш тук.

Той взе чашите и отиде в кухнята. Амбра погледна снимките. Бързо извади телефона си, който като по чудо имаше още четири процента батерия, включи камерата и щракна снимката с Том. В кадъра влязоха и малко от другите, но това беше за собствена употреба. Искаше да има негова снимка. След това се завлече до банята, пак си изми зъбите и отиде до тоалетна. Когато се върна, той й беше постлал легло и седеше пред огъня с гръб към нея. Тя смъкна панталоните, пуловера и чорапите, остави само дългата блуза, която щеше да й служи като нощница, легна и дръпна одеялото до брадичката.

Последното, което чу, преди да потъне в сън, беше „лека нощ“.

Амбра се събуди значително по-бодра. Огънят беше угаснал, в камината сред пепелта проблясваха въглени. В стаята беше тъмно и, изглежда, беше среднощ. Чуваше се тихо похъркване и когато изви глава, с изненада установи, че Том спи на дюшек до нея. Обърна се на една страна, отпусна глава върху дланта си и се загледа в лицето му. Беше заспал с дрехите, наметнат с одеяло. Протегна ръка и го погали по челото, както той беше направил. Том изсумтя леко, но не се събуди. Одеялото не беше издърпано нависоко и тя едва-едва докосна с върха на пръстите гърдите му. Отпусна ръка на гръдния му кош, който се надигаше спокойно. Той й беше спасил живота, беше я носил на ръце, беше се грижил за нея. Какво по-възбуждащо от това? Кожата му беше топла, но в къщата беше студено, върхът на носа й беше леден, затова се примъкна по-близо до него. За елитен войник Том спеше страшно дълбоко. Тя се доближи още повече и направи интересно откритие.

Том се беше възбудил. Личеше през одеялото. И тогава усети ръката му на бедрото си.

— Какво правиш? — попита я дрезгаво и обърна лице към нея.

— Буден ли си? — промълви тя.

Не беше от типа жени, които мигат с клепки, но сега го направи, като усети как кръвта й закипява и се втурва към частите, които „отговаряха“ за секса и възбудата. Цялото й същество се протегна към него и присъствието му.

— Така мисля. Как се чувстваш? Какво правиш? — Думите звучаха насечено и несвързано.

Беше се обърнал на една страна с лице към нея и телата им се докосваха. При всяко вдишване гърдите й се търкаха в неговите. Зърната й се втвърдиха. Бавно навлажни устни, без да го изпуска от очи. Том я гледаше несигурно. Никога не го беше виждала несигурен. Отпусна ръка на бедрото му, приближи се. Той преглътна и после я посрещна, колебливо, бавно, докато устните им не се докоснаха. Амбра меко плъзна уста по неговата. Том лежеше напълно неподвижно и тя се поколеба да продължи, но после погали бузата му, разтвори устни, той също и когато езикът й въпросително се плъзна в устата му, той го посрещна. Ръката му се вдигна към тила й и целувката му беше груба и жадна, ни най-малко колеблива или несигурна, напротив, по-скоро като дълго чакана експлозия и Амбра изстена. Езикът му беше искащ и силен. Целувка след целувка, все едно всички чувства, които кипяха между тях, най-сетне бликнаха. Искаше да усети кожата му. Той я хвана през кръста, дръпна я решително към себе си. Опъна блузата й, промърмори нещо за твърде много дрехи и после ръцете му най-после се вмъкнаха под тях. Амбра се притисна в шията му и задиша тежко, когато дланта му стисна гърдата й и остана така, гореща и груба.

— Искам да те гледам — каза Том дрезгаво.

Амбра преглътна. Но устоя на порива да се увие в дългата блуза, напротив, помогна му да я свали, като вдигна ръце и той я извади през главата й, хвърли я настрана, жадно впи очи в нея. Тя потрепери. Той галеше гърдите й, очите му бяха въгленовочерни на слабата светлина. Винаги се беше чувствала недостатъчно женствена с малките си гърди, но дивите ръце на Том, гладните целувки и твърдото доказателство за възбудата му правеха нещо с нея, караха я да се чувства желана, секси. Разтрепери се.

— Студено ли ти е? — попита той.

Кимна, въпреки че трепереше най-вече от ставащото между тях. Той придърпа една кожена завивка и я покри.

— По-добре ли е?

Тя пак кимна. Той я обгърна с тялото си, пъхна коляно между краката й.

— И ти си свали блузата — пожела тя, без да отмества очи отнето.

Том се подчини. Тя жадно плъзна поглед по гърдите му. Беше го виждала и преди, в сауната, но така, на светлината от горещите въглени, от толкова близо, това я зашемети. Мускулест, малко тъмни косми по гърдите, тънка пътечка по корема, белязан в битки. Тя би дала всичко да го види без брада. Но у него имаше брутална чувственост, когато изглеждаше така — див, неопитомен, и когато показалецът му последва невидим път от ключицата надолу към гърдата, направи кръг около зърното, тя затвори очи и се отдаде на усещането да се чувства желана. Той се наведе и обхвана с устни другата й гърда — боже, колко беше хубаво! Ръката му я галеше по корема, ханша, бедрата. Амбра нетърпеливо се притисна в голямата бавна длан, искаше я… да, точно там.