— Всичко е наред, Амбра — погали я той по ръката.

Тя пак изви лице.

— Само не казвай нищо на Том, така се уплаших от него.

— Не се бой — повтаряше той пак и пак.

През целия си живот се беше стремил да помага на хората. И като войник смяташе за свой дълг да защитава специално жените и децата. А на какво подложи Амбра… Чувстваше се смазан. Отвратен. Тя се намираше под неговия покрив и побягна. От страх от него. Защото той я уплаши. Сякаш бе изменил на всичко, в което вярваше, на всичките си идеали.

След малко тя се размърда и после със стенание се обърна с гръб към него. Том чакаше, затаил дъх, но тя като че ли пак заспа. Не искаше да я оставя, а и близостта му сякаш я успокояваше, затова легна на другия дюшек. Сложи длан върху тънкото й рамо. Сега тя дишаше спокойно, никакви кошмари, никаква тревога. Но той не искаше да я оставя и за миг, искаше да я държи под око, затова придърпа едно одеяло и остана до нея. Ако нещо станеше, ако тя се уплашеше или я заболеше, той щеше да разбере веднага. Огънят пращеше. Фрея дойде и се просна в краката му и тримата останаха така, чак докато и той самият заспа.

36

Амбра се събуди бавно, с ужасно чувство. Нещо не беше наред, усети го дълго преди да се събуди напълно, дълго преди да отвори очи. Всъщност искаше да продължи да спи, не искаше да среща онова, което я плашеше, каквото и да беше то.

Голяма ли беше, или беше дете?

Това беше един от редовните й кошмари, — че още е малко дете при някой жесток приемен родител. Но не, вече не живееше при семейство Свентин, нито при някой друг. Беше зряла жена, имаше собствен дом и истинска работа от много години.

Защо тогава беше толкова уплашена? Дали беше сънувала кошмар, или се беше случило нещо? Болна ли беше?

Нещо се беше случило, чувстваше го, нещо, за което не искаше да мисли. През нощта беше мръзнала ужасно, сигурно е забравила да затвори прозореца. И се чувстваше почти като дрогирана. Да не би да имаше махмурлук?

Неохотно отвори очи, така или иначе нямаше да може пак да заспи.

Не беше вкъщи, веднага осъзна. Стаята беше тъмна, но не беше в дома си. Къде се намираше? Беше напълно дезориентирана, как можеше да не знае къде се намира?

Мигна няколко пъти, за да пропъди съня и объркването, но се оказа твърде изтощаващо. И мозъкът й отказваше да заработи. Тя се предаде, отново затвори очи, усети как се унася. Толкова беше приятно.

— Амбра? Как се чувстваш?

Някой се движеше около нея, накара я да се върне в действителността. Тих неспокоен глас:

— Спиш от двайсет часа. Будна ли си? Трябва да пийнеш още малко.

Само че искаше единствено да спи, толкова беше изтощена.

— Амбра?

Този път някой я разтърси, не грубо, но решително.

— Трябва да пиеш течности.

— Толкова съм уморена — прошепна тя. Прозвуча почти като грачене.

— Ще ти помогна да се надигнеш.

— Том? — попита тя объркано.

Какво правеше Том тук? Той не беше ли в Кируна? Момент… Тя беше в Кируна. Или само беше сънувала?

— Не заспивай. Хайде, ще ти помогна.

Той я дръпна за ръката и я накара да се надигне върху възглавниците. Беше толкова изтощена, че просто се отпусна обратно. Но след това усети, че наистина е жадна, устата й беше така пресъхнала, че едва преглъщаше.

— Пийни. Бавно — подаде й чаша чай.

Тя направи гримаса, като отпи, беше прекалено сладък.

— Пий.

Изпи половината и той взе чашата:

— След минутка ще ти дам още.

Тя облиза устни, бяха сухи.

— Какво е станало?

— Знаеш ли къде се намираш? — Погледът му беше сериозен.

Амбра се огледа:

— В твоята къща.

Само че още не разбираше. Какво правеше в неговата дневна? На пода? Да не би да е припаднала? Нищо не помнеше.

— Взе едната шейна и избяга. Намерих те в гората в последния момент. Беше катастрофирала, лежеше в снега, премръзнала и в безсъзнание.

Думите бяха трудни за дешифриране, не можеше да открие никаква логика в тях. Амбра се протегна към чашата и той й я даде.

— После ще ти направя супа.

Говореше бавно, но Амбра не го разбираше напълно. Боже, как я цепеше главата! Все едно железен пръстен стягаше черепа й. И цялото тяло я болеше.

Размърда се и осъзна, че е гола. Бяха ли правили секс? Не си спомняше. Но сега си припомни, че беше уплашена, ужасена. Придърпа одеялото.

— Защо съм без дрехи? Какво стана? Ние… правили ли сме нещо?

Том поклати глава:

— Нищо не е станало, имаш думата ми, нищо такова. Скарахме се, аз се ядосах. И после ти изчезна с шейната, не помниш ли?

Тя зарови из паметта си. Шейната. Снегът. Да, звучеше познато. Погледна през прозореца. Снежната буря. Спомни си.

— Ти просто изчезна — продължи Том. — Търсих те. Намерих те, беше се блъснала в дърво. Върнах те тук. Цялата беше подгизнала, затова бях длъжен да те съблека. Кълна се, че нищо друго не е станало — повтори той.

Вярваше му. Завъртя се леко, усети чаршафа върху задника и гърдите си, доколкото можеше да прецени, нямаше и един конец по нея. Може би точно сега не трябваше да се съсредоточава върху това, но Том ли я беше съблякъл? Чисто гола? Тя се закашля.

— Още съм жадна.

Той кимна и отиде в кухнята. Докато шумолеше там, тя се понадигна и придърпа завивката над раменете си. Фрея лежеше с глава върху предните лапи и я наблюдаваше.

— Здравей! — поздрави я Амбра и кучето се изправи, дойде при нея и й позволи да го погали под брадичката.

Когато Том се върна, мозъкът на Амбра беше заработил по-прилично.

— Хидратираща напитка — каза той и тя пое чашата, започна да пие на малки глътки, като го гледаше над ръба.

— Ти ме уплаши — спомни си внезапно промяната в него.

Той въздъхна дълбоко.

— А ти изплаши мен почти до смърт. Когато те намерих…

— Страхувах се — обясни тя.

Той изглеждаше искрено учуден.

— Но защо?

— Ти беше толкова ядосан.

— Да, бях ядосан. Но нима наистина вярваш, че бих… не знам… бих те наранил?

Тя въздъхна.

— Трудно ми е с тези неща, объркана съм, знам. Но така се уплаших и… не знам… Не мислех. Просто исках да се махна.

Това бяха травми от детството, съзнаваше го. Не обичаше да се чувства безсилна. В тези случаи разумът невинаги помагаше — беше се уплашила и се поддаде на паниката.

— Шпионирала си ме. Звъняла си на Изабел. Имам право да съм ядосан.

— Да.

Той изглеждаше сериозен, сдържан и… да, все още леко плашещ, но беше рискувал собствения си живот, за да я спаси, и тя вече не се страхуваше.

— Къде са ми дрехите?

Той я погледна смутено:

— Не оцеляха.

— Дори бельото?

Той поклати глава:

— За съжаление, не.

Амбра отклони поглед, поруменя. Значи този мъж я беше съблякъл чисто гола, докато е била в безсъзнание. Щеше да й трябва малко време да обработи тази информация.

— Още няма ток. Стоплих вода на газовата печка. В банята има запалени газени лампи. Можеш да се измиеш, ако искаш. Оставил съм ти четка за зъби. И можеш да вземеш тези. — Той й подаде мека блуза, вълнен пуловер и чифт чорапи. Очевидно негови и около десет номера по-големи от нейните, освен може би чорапите. Поне да имаше някакви бикини, помисли си тя; трудно щеше да надмогне чувството на неудобство.

— Как ми свали дрехите? — попита.

— Бяха подгизнали, а ти беше измръзнала. Бързах, затова ги срязах.

Така значи. Тя се изправи, залитна. Том изхвърча като ракета и я хвана през кръста.

— Ще те занеса на ръце — заяви той, а Амбра конвулсивно стискаше дрехите и завивката си, за да не се смъкне.

— Моля те, искам да отида сама. Трябва да ида до тоалетна и да остана на спокойствие. Няма нужда да ме носят.

Том се отказа да протестира.

Тя направи една крачка. Зави й се свят. Но й мина. Направи още една крачка. И още една. Щеше да успее.

— Разбирам, ако искаш да се затвориш, но не заключвай — подвикна той подире й.

— Yes, sir — изломоти тя.

Но наистина беше замаяна и се чувстваше невероятно слаба, така че Том имаше право. Реши да побърза с обличането. Ако припаднеше в тоалетната и се наложеше пак да я спасява, нека поне не е гола.

Изплакна се набързо, облече се и си изми зъбите. Блузата и панталоните бяха меки и твърде големи, наложи се да навие ръкавите няколко пъти, а крачолите се влачеха по земята, каквото и да правеше, но бяха топли и тя се почувства значително по-добре, след като се облече. Стегна колана около талията си и панталоните се задържаха. Обу дебелите чорапи, навлече пуловера, който й стигаше почти до коленете.

— Нямаме ток, няма покритие и бурята продължава. Поне още една нощ — поясни Том, когато тя се върна. — Но имаме дърва и достатъчно храна за няколко седмици, така че ще се справим. И ми остана едната шейна.

Амбра направи извинителна гримаса, но той махна с ръка:

— Не те критикувам, просто мисля на глас. Както вали, ще ни затрупа до покрива. Тази нощ ще трябва да останеш тук, очевидно.

Тя кимна. Червата й изкъркориха.

— Приготвил съм нещо за хапване. Сандвичи и супа, става ли? — попита той.

Амбра умираше от глад, затова след като излапа яденето, той направи кафе и й даде сухари с масло и сирене.

— Вкусно — отбеляза тя.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре.

Все още беше слаба, но за човек, едва не загинал в снежна буря, се чувстваше учудващо прилично.

— Нямаш измръзвания. Но трябва да следиш дали не си вдигнала температура.

— Да, докторе.

Той не се усмихна.

— Седни, сега идвам. Трябва да поговорим.

Том донесе още кафе. Амбра се сви на дивана и се опита да не мисли как седя тук и си бъбри с него преди… да, възможно ли е… по-малко от денонощие.