— Заповядай! — заяви той саркастично.

Тя се вторачи във виелицата. Снегът се вихреше на всички страни.

Том пусна ръката й и я изгледа ядно:

— Независимо дали искаш, или не, ще трябва да останеш тук.

34

Амбра се мъчеше да не показва колко се страхува. Но Том я плашеше. Беше постъпила нередно, знаеше го. Не бива така да се рови из чужди къщи. Но когато надникна през открехнатата врата, видя разхвърляните документи и после някак несъзнателно пристъпи в стаята и видя снимките. Снимки с война и разрушения. Зърна нещо, което приличаше на мъртви хора, обезобразени трупове, видя доклади за престрелка и човешки жертви.

Това е сериозно, помисли си, докато сърцето й бумтеше и Том я гледаше с леденостудени очи. Снимките може би бяха доказателства за нещо изключително сериозно. Боеше се. Том изведнъж се беше преобразил в съвсем друг човек. Непознат, който я ужасяваше. Лампата пак премигна. Боже, дано да е само временно спиране на тока! Том направи крачка към нея и тя отстъпи назад, инстинктивно, толкова рязко, че едва не политна. Той вдигна вежди. Тя задиша тежко. Най-първият й приемен дом. Там имаше един мъж. Първият, който започна да я удря. Първо я плашеше и после я биеше. Тя все още се стряскаше от резки движения. Беше се тренирала да не се страхува, но сега беше така уплашена, че нямаше контрол над себе си.

Лампата премигна за последен път, Амбра видя лицето на Том и след това стана тъмно като в рог.

— Какво става? — изписка тя, сама осъзна колко ужасено звучи.

— Токът спря — отвърна той кратко.

Усещаше го единствено като по-плътен мрак сред общата тъмнина. Мигаше бързо, не виждаше нищичко. Телефонът й се беше изключил. Никой не знаеше, че е тук. Колко беше глупава, колко непредпазлива! Мракът я притискаше, ставаше й все по-трудно да диша.

— Амбра? Какво правиш?

Тя се опитваше да мисли ясно и логически. Опитваше се да успокои дишането си. Обля я студена пот.

— Амбра?

— Да — отвърна тя, но гласът й съвсем беше изтънял.

Чу как той се движи, но не помръдна. Частица от нея съзнаваше, че може би реагира твърде остро, но не можеше да мисли трезво.

— Ще се опитам да пусна тока — каза той.

Думите му звучаха насечено. Мислещата част от нея знаеше, че не е вдигнал ръка да я удари, а просто е дръпнал вратата. Но изобщо не го познаваше. Той беше двойно по-едър от нея, силен като мечок. И имаше снимки на мъртви хора в една от стаите си. Паниката заплашваше да вземе превес. Том се върна в тъмното антре, тя чу стъпките му.

— Какво правиш? — попита я.

— Нищо.

Не искам да оставам тук. Толкова се страхувам, че не мога да мисля.

— Отивам да потърся фенерчета. В кухнята има свещи. И камината още гори.

И пак изчезна. Тя беше на кръстопът. Дали да отиде в дневната, тоест по-навътре в къщата? Или да остане в антрето, за да е близо до изхода?

Трябваше да се вземе в ръце. Да действа. Беше способна, не беззащитна. Мисли, Амбра. Не можеше да остане тук, значи, трябваше да се махне, да избяга. Но как? Ако Том откажеше да я откара, трябваше сама да се погрижи за себе си. Но дори да успееше да се добере до колата, нямаше да се справи в тази буря. Щеше веднага да заседне в снега.

Шейната!

Ключове, някъде беше видяла ключове. Затвори очи, въпреки че беше съвсем тъмно, затърси из паметта си. Кухнята! Беше видяла ключове на една кукичка в кухнята. Отгоре пишеше скутер. Чуваше го как се движи из къщата. Сърцето й биеше лудешки.

— Амбра? — извика той.

Не можеше да прецени дали е ядосан, раздразнен или нещо друго.

— Да?

— В сутерена съм и се опитвам да включа резервния генератор — отново извика Том.

Идеално. Забърза с всичка сила към кухнята, където той беше запалил газена лампа. Видя куката, намери ключа на едната шейна. Дрънченето я накара да затаи дъх, но той още шумолеше на долния етаж и, изглежда, не беше усетил нищо.

Тя се поколеба. Какви ги вършеше? Навън беше студено и валеше сняг. Но не можеше да се примири, че той отказа да я закара, че я уплаши. Да го вземат мътните! Пак се промъкна в антрето. Плъзна ръка по стената и напипа онова, което търсеше — гащеризон. Навлече го. Намери шала си, шапката и ръкавиците. Окъпана в пот, обу обувките си. Пак се поколеба. Дали беше разумно? Не, стигаше й толкова. Беше й показал как се пали шейната, каза, че е лесно, на другата сутрин можеше да иде до града да си я прибере, тя просто я взимаше назаем. Не беше далеч, не можеше да е кой знае колко трудно. А и носеше дебели дрехи, щеше да се справи. Нямаше той да определя дали тя ще остане, или ще си отиде, изборът беше неин. Нямаше намерение да стои тук с него. Да върви по дяволите!

Амбра излезе от къщата, затвори тихо след себе си, едва си пое дъх срещу вятъра, нахлупи шапката, вдигна ципа догоре и забърза към гаража през тежкия сняг и плющящия вятър.

Стигна без перипетии. Не беше заключено и тя задъхано отвори вратата и я подпря. В гаража беше приятно топло. Лъскавата черна кола проблясваше заплашително насреща, но до нея бяха те — двете моторни шейни. От Том още нямаше следа. Тя свали една каска от стената. За момент помисли дали да не се върне в къщата, но след това яхна едната шейна и огледа механизма, опита се да си спомни какво беше правил той, какво й каза.

Сложи си каската върху шапката, закопча я, завъртя ключа и запали шейната. Хвана дръжките, пое си дълбоко дъх, стисна устни и даде газ. Потегли толкова рязко, че едва не падна при изскачането от гаража. Но се вкопчи в кормилото, зави внимателно и след това полетя напред с пълна сила.

Том се оказа прав — управлението се оказа супер лесно. Успя! Вятърът биеше сняг насреща и тя се сви зад кормилото.

Движеше се безумно бързо. Насочи се към пътя, шейната се плъзна по снега. Когато погледна назад, видя как къщата изчезва и след това гората я обкръжи. Отдалечаваше се. С тази скорост щеше да стигне до Кируна за нула време. Ако полицията я спреше, щеше да ги помоли да я закарат, но в такова време сигурно щяха да й разрешат да кара в града, въпреки че по принцип беше забранено. Скоро щеше да бъде в стаята си, в леглото и след като телефонът й се заредеше, щеше да прати съобщение на Том, че може да си прибере шейната.

След известно време първоначалното вълнение взе да стихва. Беше много по-тъмно и студено, отколкото очакваше. Не казваха ли всички, че белият сняг свети? На нея й се виждаше тъмно въпреки яркия фар на шейната. И въпреки всичките си дрехи беше започнала да трепери. Но скоро щеше да пристигне, просто трябваше да стисне зъби още малко. Стига да се движеше по пътя, всичко щеше да бъде наред.

Тя примижа, трудно виждаше сред биещия сняг. Още ли беше на пътя? Трудно можеше да прецени, струваше й се, че гората се сгъстява все повече. Не трябваше ли вече да е стигнала до някоя табела?

Намали скоростта, огледа се, продължи, но след няколко метра трябваше да признае истината. Нямаше ни най-малка представа къде се намира. Беше се загубила; като пълна идиотка.

Около нея имаше само гора и сняг, и тъмнина. Вятърът я шибаше в лицето и вече така зъзнеше, че зъбите й тракаха. Пак увеличи скоростта, но тревогата й растеше.

Беше реагирала твърде остро, беше се отнесла към времето наивно, типично по градски, и беше оставила страхът да я направлява. И по този начин беше нагазила право в нещо, което съвсем скоро можеше да се окаже много, много по-голяма заплаха, отколкото Том Лексингтън някога би могъл да бъде.

35

Том чу звук откъм горния етаж. Като че ли се трясна пътната врата. Да не би да не я затворил както трябва? Избърса си ръцете в един парцал и се зачуди какво прави Амбра горе, от известно време не я чуваше. Отрази му се добре да стои далеч от нея няколко минути, беше толкова ядосан, но сега се поуспокои, помисли си, че може би е реагирал твърде остро. Все още се чувстваше измамен, но вече смяташе, че сам си е виновен.

С въздишка заряза опитите да задейства резервния генератор, нищо не ставаше. Беше безотговорно от негова страна да не го провери по-рано. Наклони глава и се ослуша. Горе беше съвсем тихо. Фрея скимтеше неспокойно.

— Няма страшно — успокои я той и в същия момент чу тихо бръмчене отвън.

Отначало не разбра какво може да е. Звучеше като моторна шейна, но едва ли беше възможно. Дали не беше воят на бурята?

Прибра инструментите в кутията и отиде до стълбището.

— Амбра? — провикна се.

Никакъв отговор. Фрея подуши въздуха. Нещо не беше както трябва. Атмосферата в къщата се беше променила, той не можеше да го обясни по-ясно от това. Бързо се изкачи по стълбите, освети с мощния фенер. Къщата беше тиха и изглеждаше пуста. Амбра не седеше на дивана, нито край огъня. Нито пък в кухнята до газената лампа, която беше запалил за нея.

Бръмченето сега се чуваше по-силно. Идваше отвън, определено беше от една от шейните. Моторът ревеше. Том отиде до пътната врата, която пак се затръшна от вятъра. Натисна бравата. Какво, по дяволите, я беше прихванало пък сега? Шумът от шейната заглъхна. Отвори вратата и вятърът обрули лицето му. Не виждаше нищо, Амбра и шейната вече бяха изчезнали. Наистина ли тя не разбра, че е лудост да излиза в това време? Изтича в кухнята. Да, ключовете за едната шейна липсваха.

Объркването и раздразнението започнаха да отстъпват пред безпокойството. Как може да е толкова луда, че да тръгне през гората? Как изобщо е възможно? Беше ядосан, вярно, но дали я беше уплашил? Не му се вярваше, тя беше силна жена. Да не би да смяташе, че той би я наранил? Не, невъзможно. Беше наранен и се чувстваше глупаво, но това беше всичко. Какво да прави сега? Дали е успяла да излезе на шосето? Дали щеше да се опита да стигне до хотела? Снегът продължаваше да вали с нестихваща сила и температурите падаха непрекъснато. Ако тя не се добереше до града, щеше да се окаже в сериозна опасност.